– Като мен. Иймън. – Мъжът се засмя колебливо и се пресегна да докосне косата и лицето му. – Аз съм твой потомък. Далеч си от своето време, момко, сега си в моето. Аз съм Конър, от рода О’Дуайър. И съм потомък на Сърха и твой. Един от тримата.

– Как да съм сигурен, че казваш истината?

– Една кръв тече и в теб, и в мен. Знаеш го. – Конър измъкна амулета изпод ризата си и докосна онзи – същия – който Иймън носеше.

После мъжът вдигна ръка. Ройбиър кацна на кожената ръкавица, която носеше.

Не беше Ройбиър, осъзна сега Иймън, и все пак…

– Моят сокол. Не е твоят, но го нарекох на него. Поискай каквото ти се ще от него. Той е колкото мой, толкова и твой.

– Това тук е… не е моето място.

– Напротив, твоето е. Времето не е, но мястото е твое. И винаги ще бъде.

Сълзи опариха очите на Иймън и коремът го сви от копнеж, който бе много по-силен от глада.

– Ще се върнем ли някога у дома?

– Да.

– Ще го победим ли, ще отмъстим ли за родителите си?

– Ще го направим. Никога няма да спрем, докато не свършим с него. Давам ти думата си.

– Искам да… Връщам се. Усещам го. Брана, тя ме тегли обратно. Ти ме спаси от Кеван.

– Спасявайки теб, спасих себе си, така мисля.

– Конър от рода О’Дуайър. Няма да го забравя.

И отново полетя над хълмовете, докато не се озова в ранното и едва пробуждащо се утро, седнал край огъня на Брана, а двете му сестри упорито го разтърсваха.

– Престанете веднага! Главата ми се рее над тялото ми.

– Толкова е блед – обади се Тийгън. – Чакай, ей сега ще ти приготвя чай.

– Чаят ще ми дойде добре. Бях на пътешествие. Не знам как се получи, но си отидох у дома и все пак не беше у дома. Трябва да си подредя мислите. Но научих нещо, което не знаех. Което никой от нас не знаеше.

Пийна малко вода от меха, който Брана му подаде, после го остави настрани.

– Той не може да напусне онова място. Кеван. Не може да се махне или поне не може да стигне далеч. Колкото повече се отдалечава от дома, от мястото, където се е спазарил за новата си сила, толкова по-малка е тя. Рискува да умре, ако го напусне. Не може да ни последва.

– Как го разбра? – попита Брана.

– Ами… видях го в мислите му. Не знам как. Видях го там, тази слабост. Срещнах един мъж, той е от нашата кръв. Аз… – Иймън си пое дълбоко въздух, затвори очи за миг.

Дайте ми да пийна малко чай. Глътка чай и тогава ще мога да ви разкажа цялата история. Ще останем тук още малко и ще ви разкажа всичко. А после, да, да, отиваме на юг, да се учим, да растем, да направим план. Той не може да ни навреди. Никога няма да ви докосне.

Макар и момче доскоро, сега той беше мъж. И силата още кипеше във вените му.

ТРЕТА ГЛАВА

Есен, 2013 г.

Когато Конър се събуди по-рано от очакваното, не бе имал намерение да се среща с някого от предшествениците си, нито пък с най-големия враг на всички от неговия род. И определено не бе възнамерявал да започне деня с експлозия на магическа сила, която направо го бе зашеметила.

Но честно казано, той обичаше неочакваното.

Зората едва бе пукнала, така че нямаше шанс сестра му да шета в кухнята. А той ценеше кожата си твърде високо, за да я рискува, като я събуди с предложението да му приготви закуска.

Още повече че не изпитваше глад, а винаги се събуждаше готов да похапне. Вместо това го изпълваше някаква странна енергия и огромна нужда да излезе, да се разходи наоколо.

Затова само бе подсвирнал на сокола си и в компанията на Ройбиър се бе озовал в мъглата сред дърветата.

В тишината.

Не беше човек, който се нуждае от тишина. Предпочиташе (през повечето време) шума на разговорите и топлината на компанията. Но в това меко утро викът на сокола, шумоленето на заек в шубрака и въздишката на утринния бриз му бяха напълно достатъчни.

Замисли се дали да не се разтъпче до замъка Ашфорд, да остави Ройбиър да се рее свободно над откритите поля отвъд него, което би било истинска наслада за всеки ранобуден гост в хотела.

Подобни вълнуващи гледки често водеха клиенти за бизнеса, а именно той отговаряше за школата за соколи.

Точно с такива намерения бе продължил напред, докато Не усети онова пробуждане на силата – вътре и извън него. Неговата собствена се бе надигнала без намесата на волята му, а тъмната поквара на Кеван бе вгорчила сладкия аромат на влажните от росата борове.

А имаше и нещо друго, нещо много повече.

Трябваше да извика своя кръг – сестра си, братовчедка си, приятелите, но нещо го подтикна да продължи нататък по пътеката, навътре през дърветата, близо до стената от оплетени клони и лиани и изкорененото дърво, отвъд коя- о бяха руините на къщата, която някога е била на Сърха. Там, където той и целият му кръг се бяха изправили в битка срещу Кеван в нощта на лятното слънцестоене.

Там изпълзя гъстата мъгла, тъмната силата запулсира срещу белотата. Видя момчето и първата му и единствена мисъл бе да го защити. Не биваше, а и не можеше да допусне невинни да пострадат.

Но момчето, макар и невинно, бе силно. В него имаше нещо повече.

Сега, след като мъглата бе изчезнала, а и Кеван с нея, след като момчето се бе върнало в своето време, в своето място, Конър остана както си беше – на колене на влажната земя, борейки се да напълни дробовете си е въздух.

Ушите му още бяха заглъхнали от експлозията, в която сякаш бяха избухнали звезди. Очите му пареха от светлината, която бе по-ярка от десетки слънца.

А силата, която се бе сляла в стиснатите им ръце, още сгряваше тялото му. Бавно се изправи на крака – висок, строен мъж с гъста и къдрава кестенява коса, с бледо все още лице и очи, които бяха дълбоки и зелени като горския мъх и озарени от кипящата в него сила.

Най-добре да се прибере у дома, каза си той. Да се върне. Защото онова, което бе дошло на слънцестоенето и се бе скрило до настъпването на равноденствието, още дебнеше наоколо.

Краката му все още бяха леко нестабилни, осъзна той, като не знаеше дали да се засмее, или да се засрами. Соколът му се спусна и кацна с пляскане на крила на един клон.  Просто седеше там, гледаше и чакаше.

– Да вървим – каза Конър. – Мисля, че свършихме каквото трябваше тази сутрин. А сега, господи, умирам от глад.

Силата, мислеше си той, докато крачеше напред. Огромната ѝ мощ направо бе изцедила силите му. Пое към дома и усети присъствието на кучето на сестра си само секунди; преди Кател да изтича до него.

– И ти го усети, нали? – Погали голямата черна глава на Кател и продължи. – Не бих се изненадал, ако целият окръг Мейо е усетил разтърсването. Кожата ми още пари, сякаш костите ми са покрити с пчели.

Вече по-уверен, след като до него бяха и кучето, и соколът, той излезе от сенките на гората и пристъпи под сребристата утринна светлина. Ройбиър кръжеше високо! В небето, докато той вървеше по пътя към къщата с кучето. Чу се вик от втори сокол и Конър забеляза птицата на приятеля си Фин – Мерлин.

После грохотът на копита разкъса тишината, затова той спря и зачака. И усети нова тръпка, когато забеляза братовчедка си Айона и приятеля си Бойл върху гърба на големия сив Аластар. Както и Фин, препускащ към тях с блестящия си черен кон Бару.

– Ще ни трябват повече яйца – извика той вече с усмивка. – И още няколко парчета бекон.

– Какво стана? – Айона с разрошена от съня къса коса се наведе и докосна бузата му. – Знаех, че си добре, иначе  щяхме да дойдем още по-бързо.

– Та вие направо долетяхте – и никой от тримата няма седло. Ще ви кажа вътре. Мога да изям три прасета и една крава в добавка.

– Кеван. – Фин, чиято коса бе тъмна като гривата на коня му, а очите – зелени като тези на Конър, когато силата кипеше в него, се обърна и се загледа в гората.

– Той и още нещо. Но Айона е права. Добре съм, нищо ми няма, само дето умирам от глад, докато си стоим тук навън. И вие сте го усетили – добави той и отново закрачи но пътя.

– Усетили? – Бойл се вторачи слисано в Конър. – Събуди ме от дълбок сън, а аз дори нямам дарбата на трима ни. В мен няма никаква магия, но въпреки това ме прониза като стрела. – Той кимна към къщата. – Явно същото важи и за Мийра.

Конър погледна натам и видя Мийра Куин, дългогодишни приятелка и най-добрата такава на сестра му, да крачи бързо към тях – висока и знойна като богиня в памучното си долнище и старо яке, а дългата ѝ кестенява коса бе разрошена от съня.

Хващаше окото, замисли се той, но това бе обичайно за нея.

– Остана при нас снощи – каза той на останалите. – Спа и стаята на Айона, след като ти реши да останеш при Бойл, братовчедке. Добро утро, Мийра.

– По дяволите доброто утро. Какво, за бога, стана?

– Тъкмо се канех да ви разкажа. – Той я прегърна през кръста. – Но ми трябва храна.

– И Брана така каза и вече се е заела с това. Разтревожена е, но се преструва, че няма нищо. Усетих го като етрахотно земетресение – но вътре в мен. Адски неприятен начин да се събудиш.

– Аз ще се погрижа за конете. – Бойл слезе от Аластар.

Вие влезте, хапнете.

– Благодаря ти. – Конър отново се усмихна и вдигна ръце, за да поеме Айона от гърба на коня. После тя се вкопчи здраво в него.

– Уплаши ме – прошепна тя.

– И не само теб. – Целуна я по главата – красивата му братовчедка от Америка, последната от тримата – и стиснал ръката ѝ, я поведе към къщата.

Уханието на бекон, кафе и топъл хляб го удари право в стомаха. В този миг искаше да яде повече дори отколкото да живее – и имаше нужда да хапне, ако искаше да живее.

Кател ги поведе към кухнята в другия край на къщата, където Брана се трудеше пред печката. Беше вързала тъмната си коса на тила, но още беше с шарения памучен панталон и размъкнатата тениска, с които спеше. Дори и само това говореше колко много го обичаше, замислено отбеляза той, иначе щеше да отдели време да се преоблече и да се погрижи за външния си вид, като знае, че ще имат гости – и особено ако сред тях е Финбар Бърк.