– И аз ще се грижа добре за нея. Ще яздим до обяд, когато ще спрем да отморим конете и да хапнем малко от овесените питки, които Ейлиш ни приготви за из път.

– Така ли ще направим? – попита Брана.

Той вдигна брадичка.

– Ти си най-голямата, но аз нося жезъла, колкото и невзрачен да е според теб – което изобщо не е така. Ройбиър сочи пътя, а ние го следваме.

Брана вдигна очи и се загледа в полета на сокола. После погледна надолу към Кател, която подскачаше бодро редом с Аластар, сякаш можеше да върви така цял ден и цяла нощ.

– Твоят водач, моят и на Тийгън. Да, ще ги следваме. Ейлиш ми даде малко пари, но няма да ги харчим, освен ако не е крайно необходимо. Ще се прехранваме сами.

– И как точно ще го правим?

– Като бъдем такива, каквито сме. – Тя вдигна ръка, обърната с дланта нагоре, и там се появи малка огнена топка. После изчезна. – Майка ни служеше на дарбата си, грижеше се за нас, за дома ни. Ние също можем да служим на дарбата, да се грижим за себе си и да намерим място, където да правим и двете.

– Разправят, че Клеър било доста диво място – обади се Тийгън.

– Нима това не е идеално за такива като нас? – Чистата радост от свободата се засилваше с всяка измината крачка. – Имаме книгата на майка си и ще се водим по нея, ще научим много неща. Ще правим отвари и ще лекуваме хората. Един лечител е винаги добре приет, казваше ми тя.

– Когато той дойде за нас, ще ни е нужно много повече от целебни отвари и лекове.

– Така е – съгласи се с брат си Брана. – Затова ще учим. Бяхме на сигурно място във фермата цели пет години. Ако нашите водачи ни отведат в Клеър, както изглежда, може да останем там следващите пет. Достатъчно време, за да се учим и съставим план. Когато отново се върнем у дома, ще бъдем по-силни, отколкото може да предположи.

Яздиха и след пладне, под дъжда. Валеше тихо и упорито от навъсеното и тъмно небе. Отмориха конете, напоиха ги, хапнаха от овесените питки и дадоха от тях и на Кател.

Продължиха пътя си, а към дъжда сега се присъедини и вятър, докато минаваха край малка ферма с къщичка, от чийто комин се виеше пушек, който разнасяше наоколо миризмата на запален торф. Вътре сигурно щяха да ги посрещнат с усмивка и да им поднесат чай край огъня. Вътре щяха да са на топло и сухо.

Но Кател продължи да тича, Ройбиър се виеше високо п небето, а Аластар изобщо не забави крачка.

Дори и бледата светлина започна да помръква и денят да преваля към нощта.

– Сланя е уморена – тихо се обади Тийгън. – Няма да поиска от нас да спрем, но е уморена. Болят я костите. Не може ли малко да я оставим да почине, да намерим сухо място и…

– Там, напред! – Иймън протегна ръка. Край калната пътека се издигаше старо светилище. Сега бе полуразрушено, изгорено до камък от онези, които не се свеняха да унищожат построеното от хората, чиито земи са завладели.

Ройбиър кръжеше над него и ги викаше, а Кател хукна напред.

– Ще спрем да пренощуваме тук. Ще напалим огън, конете ще починат и ние ще отдъхнем.

Брана кимна в знак на съгласие с брат си.

– Стените още са на място, поне повечето. Ще задържат вятъра, а за останалото ние ще се погрижим. Денят почти свърши. Трябва да благодарим на Модрон и сина ѝ Мабон.

Едната стена се бе срутила, както се оказа, но другите бяха здрави. Имаше дори и стъпала (чиято здравина Иймън веднага изпита), които се виеха край стената и водеха към някогашното второ ниво. Всички дървени части от постройката бяха изгорени и пепелта – разпиляна от вятъра. Но все пак бе някакъв подслон, а и Брана усещаше, че мястото им подхожда.

Това щеше да е първата им нощ сами, точно навреме за равноденствието, когато светлината и мрака бяха в равновесие.

– Аз ще се погрижа за конете. – Тийгън улови юздите и на двата коня. – Те са мои в крайна сметка. Докато се занимавам с тях, вие можете да се погрижите за нашето удобство – сух подслон, надявам се, и приличен огън.

– Добре. Ще отдадем своята благодарност, после ще пийнем малко чай и ще хапнем от сушеното еленско месо, преди да…

Брана замлъкна, когато Ройбиър се спусна от небето и кацна на една тясна каменна полица.

След което пусна в краката на Иймън един пухкав и дебел заек.

– Е, сега вече ще си направим угощение. Аз ще го почистя, докато Тийгън се погрижи за конете, а Брана – за огъня.

Сух подслон, помисли си тя и като свали качулката на наметалото си, си представи точно това. Пресегна се и извади наяве заложеното дълбоко в нея, помисли си за топло и сухо убежище и сътвори толкова ярък и горещ пламък, че за малко да изгори всички, преди да го овладее отново.

– Съжалявам. Не съм го правила досега.

– Като да махнеш коркова тапа на бутилка е – отбеляза Иймън. – Всичко се изля наведнъж.

– Да. – Тя го овладя и забави разрастването му бавно, бавно. Тя самата не се боеше от влагата, но Тийгън имаше право. Кобилата имаше болки в костите, дори и тя ги усещаше.

Сега отблъсна влагата бавно, само леко настрани, после още малко. Силата сякаш потръпна вътре в нея, радостна възбуда. Свободна и безгрижна. Беше ред на огъня. Щеше да го сътвори с магия тази вечер. Друг път, както ги бе научила майка им, щяха да събират съчки и да свършат всичко с ръцете си. Но тази нощ огънят щеше да дойде от нея.

Извика го наяве, укроти го.

– Малко овесена питка и вино – помоли тя брат си и сестра си. – Поднасяме ги в дар с благодарност към боговете за равновесието на деня и нощта, за цикъла на прераждането. И за това място за отмора. Хвърлете ги в огъня – каза им тя. – Питката, после и виното. Тези дребни дарове споделяме c вас и така ви благодарим, ний тримата, ваши слуги.

В този миг, в който денят среща нощта, ние приветстваме и мрака, и светлината – продължи Иймън, без да е сигурен откъде са дошли думите.

Ще се научим да защитаваме и да се борим, да използваме дарбата си за правдата и светлината – добави Тийгън.

– В този ден и час ние се откриваме пред дадената ни магия. Отсега навеки свободна ще е тя. Както казахме, да бъде.

Огънят изригна високо като колона от червено, оранжево и златно, със сърцевина от пламтящо синьо. Хиляди гласове шепнеха вътре и земята се разтърси. После светът сякаш въздъхна.

Огънят си беше просто огън, ограден здраво от кръг от камъни.

– Това сме ние – каза Брана, цялата грейнала все още ivr прилива на енергия и от шока. – Това е, което имаме, (‘era нощите ще стават по-дълги. Мракът покорява светлината. Но няма да покори нас.

Усмихна се, а сърцето ѝ бе стоплено както никога след онзи ден, когато бяха напуснали дома.

– Трябва да направим шиш за заека. Ще си направим пиршество, първото ни. И ще си починем на топло и сухо, докато не потеглим пак.

Иймън се сви край огъня с пълен корем, обгърнат от топлина. И пътешествието му започна.

Усети как се надига, откъсва се от земята и полита. На север. У дома.

Също като Ройбиър и той се носеше над хълмовете, над реките, над полята, където мучаха крави и пасяха овце.

Рееше се над зелените поля и летеше към дома, докато слънцето надничаше бодро иззад облаците.

Сърцето му сякаш пееше, толкова му беше леко. Отиваше си у дома.

Но не съвсем. Не беше същото, осъзна той, когато се озова отново на земята. Гората беше толкова позната, но и различна. Имаше нещо странно. Дори и въздухът сякаш бе различен и все пак същият.

Почувства се замаян и слаб.

Тръгна да обикаля, като подсвиркваше на сокола си, неговия водач. Светлината се промени, помръкна. Нима нощта вече се спускаше?

Но не беше нощ пред него. Беше мъглата.

А с нея се появи и вълкът, в който се превръщаше Кеван.

Чу ръмженето му и се пресегна за меча на дядо си. Но той не беше на хълбока му. Той беше едно момче, затънало до глезени в мъглата, невъоръжено, а от мъглата излезе вълкът с червения камък, светещ на врата му. И се превърна в мъж.

– Добре дошъл обратно, млади Иймън. Чаках те.

– Ти уби баща ми, майка ми. Дойдох да отмъстя за тях.

Кеван се засмя, гръмък и весел смях, от който по гърба на Иймън плъзнаха ледени тръпки.

– Притежаваш дързост, което е чудесно. Ела тогава да отмъстиш за убития си баща, за мъртвата вещица, която те е родила. Ще отнема силата ти и тогава сестрите ти ще бъдат мои.

– Никога няма да докоснеш близките ми. – Иймън запристъпва в полукръг, опитваше се да мисли. Мъглата се надигаше все по-гъста и могъща, обвиваше всичко, гората, пътеката, мислите му. Сви юмрук и замахна с въздух, запокити го силно напред. Успя само да прокара тясна и несигурна пътечка. Кеван отново се разсмя.

– По-близо. Ела по-близо. Почувствай силата ми.

Усещаше я, болката и мощта ѝ. И страха. Опита с огън, но огненото му кълбо падна унило и се превърна в мръсна пепел. Когато Кеван протегна ръце към него, той вдигна юмруци да се бие с него.

Ройбиър се спусна като стрела, острите му нокти и клюнът се впиха в протегнатите ръце на магьосника. Потече черна кръв и мъжът изрева, докато се опитваше да се превърне във вълк.

А от мъглата се появи и друг мъж. Висок, с мокра от мъглата кестенява коса и дълбоки зелени очи, които сияеха от ярост и сила.

– Бягай – каза той на Иймън.

– Няма да бягам от такива като него. Не мога.

Вълкът ровеше с лапи земята и оголи зъби в ужасяваща усмивка.

– Хвани ръката ми.

Мъжът сграбчи ръката на Иймън. Избухна светлина като хиляди слънца, силата долетя като милиони пърхащи криле. Ослепен и глух, Иймън извика. Имаше само магия, която го обгръщаше, изпълваше, изливаше се в него. После с гръмовен рев мъглата изчезна, вълкът изчезна и остана само мъжът, стиснал ръката му.

Мъжът се отпусна на колене, дишаше тежко, с побеляло лице, а очите му бяха пълни с магия.

– Кой си ти? – попита той.

– Иймън, син на Дайхи и на Сърха. Аз съм един от тримата. Тъмен вещер от Мейо.