Тя се засмя.

– Конър О’Дуайър с танцуващото сърце. Вземам те. – Тя го прегърна силно, устата ѝ срещна неговата.

– Искате ли да си тръгваме? – подхвърли Бойл. – да ви оставим насаме тук, на пода в кухнята?

– Ще ти кажа, ако се наложи – измърмори Конър, после отново зацелува жената на живота си.

Изправи се, вдигна я на ръце, завъртя я и я подхвърли леко във въздуха, с което отново я разсмя.

Понесе я навън от стаята, сподирен от смеха на останалите.

– Ти винаги си искала точно това – обърна се Фин към Брана.

– Знаех, че може да се случи, усещах, че трябва, и да, винаги съм го искала. – Тя въздъхна тихо. – Ще сложа чайника.

По-късно, прегърнал Мийра в леглото си в притихналата къща и под лунните лъчи, струящи през прозореца, Конър я попита:

– Битката ли беше виновна? Това, че застанахме лице в лице със смъртта, ли закали сърцето ти?

– Ти пое неговата болка.

– Какво? За кого говориш?

– Долу в кухнята. Макар той да не искаше да го правиш, ти не можеше да го оставиш да страда и просто пое болката на Фин. Тогава си казах: “Това е той в най-дълбоката си същност. Човек, който би поел болката на приятел – или на всеки друг при нужда. Силен и добър. Забавен, весел и верен. И ме обича”.

Мийра сложи длан върху бузата му.

– Обичам те, откакто се помня, но не можех да си позволя да го призная, да приема този дар, за който ми говореше, нито да го дам. Това беше моят страх. После си помислих, докато те гледах тази вечер в разгара на битката и под ярката светлина в кухнята, как е възможно да се страхувам толкова да приема този, когото обичам? Защо продължавам да си повтарям, че може да съм като баща си, или да позволявам онова, което той направи, да определя живота ми? Задължена съм на Кеван.

– На Кеван?

– Той искаше да ме нарани и засрами, да ме разколебае, като ми показа образа на баща ми. И наистина го направи, и още как, но това бе вътре в мен. Когато видях толкова ясно онова, което криех дълбоко в себе си, прозрях истината. Той не напусна мен, нито майка ми и останалите от семейството ни. Той избяга от собствения си срам и грешки, от провалите си, защото не можеше да понесе да ги вижда в огледалото.

– Ти винаги стоиш здраво на краката си, винаги гледаш право напред.

– Опитвам се, но не гледах от правилния ъгъл. Не си позволявах да наклоня стъклото. Майка ми е тази, която  устоя със срама, който ѝ остави, и която живее – по своя : си объркан начин – с грешките и провалите му. Тя остана тук и беше опора за мен и братята, и сестрите ми дори и след като пораснахме. Сега е щастлива, свободна е от тези окови, независимо дали го осъзнава, или не. И аз също съм свободна. Затова съм длъжница на Кеван. Но съвсем няма да се поколебая да сторя каквото мога, за да го пратя в ада.

– Значи, и аз съм му длъжник. И заедно ще го изпратим в ада.

Беше му много трудно през следващите два дни извън закрилата на къщата да спре да сияе от щастие. Трябваше да си върши работата и да избягва всякакъв контакт с Мийра, докато не са на сигурно в убежището си.

Усети Кеван да пробва да проникне в мислите му веднъж-дваж, но леко, предпазливо. И усети неговите рани, о, да, те също бяха наранили копелето за стореното от него.

Беше ги атакувал, докато е по-слаб, отколкото преди, и сега си мислеше, че кръгът им е разкъсан, докато той беше по-силен и могъщ от всякога.

И все пак.

– Имаш съмнения – подхвърли той на Брана. Оставаха броени часове, затова бе дошъл да помогне с каквото може.

– Планът е добър.

– И все пак?

Тя взе отварата за сън, намести я внимателно в сребърна кутия, която бе наследила от предците си, редом с кървавочервената магическа настойка, която се надяваше да унищожи Кеван.

– Имам някакво особено чувство, но не знам дали е истинско. Питам се дали понеже бях толкова убедена, че ще успеем в нощта на слънцестоенето, сега изпитвам известни колебания, когато дойде моментът да опитаме отново. Или наистина има нещо, което не виждам, нещо, което трябва да направя.

– Бремето не е само върху твоите рамене, Брана.

– Знам. Каквото и да си мисли Фин, знам това много добре. – Тя събра инструментите си, които бе пречистила и подготвила, уви ги в кърпа от бяло кадифе.

Отвори едно чекмедже и извади оттам малка сребърна кутийка.

– Имам нещо за теб, независимо какво ще ни донесе нощта.

Любопитен, той я отвори, видя пръстена и огнения блясък на рубина в златния му обков.

– Този пръстен е за теб – наследство от прабаба ни.

– А сега е твой, ако искаш да го дадеш на Мийра. Тя ми е като сестра и тази връзка само ще заякне, когато ѝ дадеш пръстена. Но само ако ти го искаш.

Той заобиколи работния плот, прегърна я.

– Когато тази нощ приключи. Благодаря ти.

– Искам това да свърши. Сега повече от всичко. Искам да видя как двамата с Мийра споделяте живота си.

– Ще сложим край. Предопределено е.

– Говори сърцето ти.

– Така е и ако разумът ти не говореше толкова силно, и ти щеше да чуеш гласа на своето. – Той я прегърна отново. – Ако не вярваш на сърцето си, довери се на кръвта си. И на моята.

– Вярвам.

Той си събра инструментите и се приготви за предстоящата нощ.

Събраха се в голямата конюшня и по молба на Фин Конър оседла Аня, бялата кобила, която Фин бе довел, за да създаде потомство с Аластар.

– Мислех, че Фин ще вземе Бару, жребеца си.

Конър погледна през рамо към Мийра. Тя беше със здрави ботуши, груб панталон и широк колан, който крепеше меча в ножницата му. Знаеше, че Айона е заплела заклинания в плитките ѝ.

А върху меката дебела риза беше огърлицата, която той ѝ беше дал.

– Така е. Ние ще вземем Аня, а Айона и Бойл ще яхнат Аластар. Третият кон ще улесни придвижването ни.

– Значи, ще яздим до колибата на Сърха.

– В известен смисъл. Готова ли си за онова, което предстои?

– Доколкото е възможно.

Той се пресегна през седлото към ръката ѝ.

– Ще се справим.

– Вярвам в това.

Двамата заедно поведоха коня навън, при останалите, под бледата светлина на полумесеца.

– Щом стигнем там, всичко трябва да стане много бързо, без никакво колебание. Баща ми, бабата на Айона, братовчедката на Фин, всички те ще държат под око заклинанието и ще ни издърпат обратно, ако нещата се объркат.

– Ти ще ме издърпаш обратно – каза тя.

Щом той се качи на коня, тя се метна зад гърба му. Конър погледна към Бойл и Айона, които вече бяха яхнали неспокойния Аластар.

Иска да тръгва, наистина го иска, да изпълни дълга си.

Видя как Фин гушва дребното куче и яхва черния жребец, а после подава ръка на Брана.

– За нея е много трудно – измърмори Конър. – да тръгне с него така.

– И за него е трудно.

Брана се качи на коня, после даде знак на Кател. Кучето хукна напред. Високо горе се обади Ройбиър и Мерлин му отговори.

– Дръж се здраво за мен – посъветва я Конър и трите коня препуснаха в галоп.

После полетяха.

– Мили боже! – Гръмкият смях на Мийра последва възклицанието. – Великолепно е! Защо не сме го правили досега?

Вятърът виеше, хладен и влажен, бели облачета замрежваха за миг луната и изчезваха. Въздухът се изпълни с уханието на билки и пръст, на дръзки пориви, преди да се възцари покой.

Летяха високо във въздуха, нагоре в дълбините и право към лозите около колибата на Сърха.

– Хайде, да побързаме – подкани я Конър.

Той трябваше да я остави, за да се присъедини към Брана и Айона, да направят заклинанието за кръга, да подредят сто свещи, купичките, котлето.

Брана отвори сребърната кутия, извади отварата за сън.

– Духовете владеят тази нощ. Ние идваме при тях със светлината си. Тук и в този час ние призоваваме светлите духове на магията. Ние сме тримата и трима още. Заедно ще минем през вратата в съня отвъд, за да намерим смисъла на нашата съдба. Затова ще пием тримата от една чаша и трима още.

Тя преля отварата в сребърна чаша, вдигна я високо. После я свали и отпи.

– Тяло, плът и кръв, ум и сърце, в света на сънищата се отправяме. – Тя подаде чашата на Фин. Той отпи, повтори думите, подаде на Айона и нататък по кръга.

“Имаше вкус на звезди”, каза си Конър, когато дойде неговият ред, един от тримата.

Протегна ръце към сестра си, към Мийра и заедно с всички в кръга повтори думите.

– С правото, с мощта, със светлината търсим ний в нощта. В съня пътуваме назад във времето, където злото, сторено от Кеван, да унищожим. Към времето на завръщането на тримата, които са на Сърха. Каквато е волята ни, тъй да бъде.

Сега го нямаше онова плавно носене във въздуха, което бе усещал преди, а по-скоро сякаш плуваха през мъгли и цветове, сподиряни от шепнещи гласове и образи, които не бяха напълно различими.

Когато мъглите се разнесоха, Конър стоеше точно както и преди – в кръга, стиснал с една ръка Брана, с другата – сестра си.

– Върнахме ли се назад?

Лози обгръщаха колибата, но тя стоеше непокътната. Около надгробния камък цъфтяха безброй зюмбюли.

Конете стояха неподвижно, както и соколите, кацнали в клоните над главите им. Кател седеше спокойна и царствена до Брана, докато Бъгс лекичко потреперваше, свит до ботушите на Фин.

– Всички сме тук, както е редно. Повикай го сега, Мийра.

– Сега ли?

– Започвай! – потвърди Брана, при което извади шишенцето, изпълнено с червена течност. – Подмами го насам!

Вътре в шишенцето сякаш пулсираше и се вихреше червена светлина. Течна светлина, магически огън.

– В центъра на кръга. – Конър я стисна за раменете и я целуна. – И пей, каквото и да се случва!

Мийра се стегна, успокои сърцето си, после го отвори широко.

Бе избрала балада и пееше на ирландски, макар Конър да се съмняваше, че знае смисъла на всички думи. А те бяха сърцераздирателни и красиви като гласа, който се носеше над полянката надалеч в нощта и над целия свят на сънищата.