– Непременно. – Вдигна очи, прикова ги е неговите. – Кълна се. Благодаря ти. Благодаря, Фин.

– Няма защо, а сега да видим дали няма да има и курабийки с чая.

Той стана, хвърли поглед през рамо. Тя държеше кристалите в ръка и нежно ги галеше с пръсти.

Любов, помисли си той. Може да те превърне в глупак или герой. Или и в двете едновременно.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мийра се събуди в леглото на Конър. Сама. Три бели свещи горяха в стъклени полусфери на нощното му шкафче. Някакъв магически целебен ритуал, предположи тя, както и уханието на лавандула от стръкчетата, пъхнати под възглавницата ѝ заедно с кристалите, които бяха предназначени да лекуват и да донесат спокоен сън.

Последното, което си спомняше, връщайки се назад, бе как се е облегнала на дивана на долния етаж, загърната с одеяло от Фин, докато чакаше останалите да дойдат да пийнат чай.

Зачуди се дали изобщо са дошли.

Ядоса се, че е заспала отново като болно дете. Още повече се ядоса, че е сама в леглото.

Когато стана бавно, краката ѝ още бяха малко нестабилни, което добави ново притеснение. Толкова силна се чувстваше, след като изпи бульона, а сега трябваше да си признае, че не е възстановила напълно силите си.

Някой я бе преоблякъл в пижама, което също бе унизително.

Тръгна с леко залитане към банята, погледна се в огледалото над мивката. Е, самата истина бе, че е изглеждала и по-добре, но не беше чак толкова зле.

Намръщи се, когато видя четката си за зъби, кремовете, които използваше, и други тоалетни принадлежности, спретнато подредени в малка кошничка на тесния плот.

Бяха пренесли вещите ѝ тук явно докато е спала. Просто са опаковали всичко, подредили са го тук и дори не са я попитали.

После си спомни защо и въздъхна.

Заслужаваше си го, нямаше за какво да се сърди. Бе изложила себе си и всички останали на риск, бе ги подложила на ужасни тревоги часове наред. Не, нямаше да оспорва решението им, нямаше да се оплаква.

Но определено щеше да потърси Конър.

Отвори полека вратата към стаята на Айона. Ако Бойл и Айона бяха отишли да спят в апартамента на Бойл, както правеха най-често, Конър сигурно беше в тази стая. Макар че трябваше да е в своята, при нея.

Навън дъждът ромолеше и понеже нямаше дори и един лунен лъч, Мийра зачака очите ѝ да свикнат с тъмнината, преди да влезе на пръсти. Чу дишане, приближи се. Канеше се просто да се намъкне в леглото при Конър, пък да видим какво ще каже той.

Тъкмо се наведе над леглото да погледне отблизо, когато явно различи Айона, сгушена в прегръдките на Бойл, с глава върху рамото му.

Мила картинка, помисли си тя, и много интимна. Но преди да се дръпне, Айона прошепна:

– Лошо ли ти е?

– О, не, не, съжалявам. – Също толкова тихо прошепна Мийра. – Извинявай. Събудих се и дойдох да търся Конър. Не исках да те събудя.

– Няма нищо. Той е долу на дивана. Трябва ли ти нещо? Мога да ти направя чай, който ще ти помогне да заспиш.

– Имам чувството, че съм спала поне седмица.

– А някои от нас не са спали спокойно дори и една нощ – измърмори Бойл. – Върви си, Мийра.

– Отивам си. Съжалявам.

Излезе в коридора, чу сърдитото мърморене на Бойл, после тихия смях на Айона, преди да затвори вратата зад гърба си.

Хубаво им беше на тях, помисли си тя, сгушени на топло заедно, докато тя обикаля посред нощ из къщата да търси своя мъж.

Беше стигнала до средата на стълбите, когато го осъзна.

Своя мъж? Кога беше започнала да мисли за Конър като за свой мъж? Беше объркана, това е, просто не беше на себе си заради всички тези магии – тъмни и светли. Изобщо не мислеше, не и трезво, и сигурно трябваше да се върне обратно в леглото.

Да се наспи и да забрави всичко.

Но искаше него, това беше простата истина. Искаше да положи глава на рамото му, както бе направила Айона с Бойл.

Слезе долу.

Беше се завил с одеялото на дивана, който беше прекалено къс за него, така че краката му стърчаха над страничната облегалка, а лицето му бе заровено във възглавницата на другата облегалка.

Единственият начин на човек да му е удобно в тази поза, бе, ако преди това се е напил до забрава. Тя поклати глава, сложи ръце на хълбоците и се зачуди как успява да изглежда толкова дяволски очарователен въпреки всичко.

Бяха се погрижили огънят да тлее в огнището, въглените грееха в червено като туптящо сърце. Светлината играеше по него и добавяше предизвикателство към очарованието.

Но тя имаше да му казва някои неща и той трябваше да я изслуша.

Тръгна напред, вперила очи в лицето му, и се спъна в ботушите, които бе метнал настрани.

Просна се отгоре му с цялата си тежест, при което получи лакът в корема за старанието си. Така че първото, което му каза, беше едно “ох”.

Неговият отговор бе приглушена ругатня, докато се надигаше, след което я стисна за раменете, сякаш се готвеше да я метне на пода. После прошепна:

– Мийра? – И отметна косата от лицето ѝ.

– Спънах се във великанските ти ботуши и паднах върху костеливия ти лакът.

– Може да си разкъсала белия ми дроб. Ела. – Той и премести и успя да седне, докато тя бе полуизлегната в скута му.

Съвсем не по този начин си бе представяла нещата.

– Лошо ли ти е?

Той понечи да вдигне ръка към челото ѝ, за да провери за температура, но тя я перна настрани.

– Защо всички си мислят, че съм зле? Не съм. Събудих се и това е всичко. Събудих се, понеже съм спала почти цял ден и половината нощ.

– Имаше нужда – изтъкна той напълно разумно. – Искаш ли чай?

– Мога и сама да си направя чай, ако съм в настроение за чай, по дяволите.

– Определено си в настроение.

Сълзите заплашваха да си пробият път през яда, а тя не искаше да ги допусне.

– Каза, че си ми простил.

– Така е. Простих ти. Почакай, студено ти е.

Тя отново го перна през ръката, когато понечи да я завие с одеялото.

– Престани, няма ли да престанеш да се суетиш край мен? – Упоритите сълзи продължаваха да напират, шокираха я, засрамваха я и я смайваха. – Просто престани.

Опита се да го отблъсне, да стане и да си тръгне, но той я прегърна и я притисна силно до себе си.

– Само се успокой, Мийра Куин. Стой мирна за момент. Не говори.

Усилията да се освободи, я изтощиха, оставиха я без дъх и на ръба да се разплаче.

– Добре, спокойна съм вече.

– Още не, но след малко. Поеми си дълбоко въздух. Отново. – Нежно я люлееше, после погледна към огъня и пламъците лумнаха.

– Не се грижи за мен, Конър. Ще ме разплачеш.

– Тогава поплачи. Всичко е естествена реакция, Мийра, отговор на онова, което ти беше причинено и което трябваше да се направи, за да го спрем.

– Кога ще свърши?

– Вече не е толкова зле, нали? А на сутринта ще е още по-добре след малко спокойствие и почивка. Имай малко търпение.

– Мразя търпението.

Той се засмя, целуна леко косата ѝ.

– Знам това, но все пак го имаш. Виждал съм те.

Но се налагаше да го търси дълбоко в себе си, помисли си Мийра. За Конър то беше присъщо като цвета на очите му, тембъра на гласа.

– Не мразя твоето търпение – прошепна тя.

– Хубаво, защото трудно бих се отървал от него само за да ти угодя. Кажи ми, събуди ли те нещо, или просто се събуди?

– Събудих се, а теб те нямаше. – Чу сприхавостта в гласа си. И само можеше да се надява, че е част от реакцията на случилото се, иначе сама щеше да се намрази скоро. – Ако си ми простил, защо спиш тук долу с крака, провиснали над облегалката?

– Трябваше ти почивка и спокойствие. – Понеже вече вярваше, че се е укротила, той успя да завърти и двамата, така че се оказаха сгушени в ъгъла на дивана с лице към огъня. – Ти спеше още преди да донесем чая, и изобщо не помръдна, когато те отнесох горе, а Брана ти облече пижамата. Сънят е целебен, скъпа, той лекува тялото и съзнанието ти, дори и духът ти имаше нужда от покой.

– Помислих, че не искаш да си с мен, и тръгнах да те търся, за да се скарам с теб.

– Значи, се радвам, че се спъна в ботушите ми, защото така е много по-добре, отколкото да се караме.

– Съжалявам.

– Няма нужда непрекъснато да се извиняваш. – Погали с пръст кристалите на шията ѝ.

– Фин отиде до конюшнята да ми ги донесе.

– Знам.

– Няма да сваля огърлицата повече.

– Знам.

Доверие, търпение, великодушие. Не, наистина не го заслужаваше, помисли си тя и притисна лице в шията му.

– Аз те нараних.

– Да, вярно е.

– Как можеш да обичаш толкова лесно, Конър? Толкова свободно и лесно. И нямам предвид обичта, която винаги е съществувала между нас двамата или теб и Брана.

– Ами за мен също е нещо ново, така че не знам със сигурност. Мога да го опиша като нещо, което толкова дълго си държал в ръка, че сякаш е станало част от теб. После си го завъртял леко. Нали се сещаш, както когато държиш парче стъкло, после леко сменяш ъгъла и то улавя слънцето и отправя лъч? Можеш да запалиш огън така, само с леко завъртане на стъклото. Нещо подобно е, онова, което вече беше вътре в мен, се завъртя и улови светлината.

– Може да се завърти на другата страна и отново да я изгуби.

– Но защо, след като светлината е толкова прекрасна? Виждаш ли този огън?

– Да, разбира се.

– Нужна му е само малко грижа, разбъркване, още торф, и ще гори цял ден и цяла нощ, и още, и още, ще ти дава светлина и топлина.

– Може да забравиш да го разбъркаш или да ти свърши горивото.

Той се засмя и я целуна по шията.

– Значи, си била небрежна, срамота. Любовта има нужда от грижи, само това казвам. Не е лесно да поддържаш светлината и топлината, но защо би искал някой да стои на тъмно и студено?

– Никой не би го искал, но е лесно да забравиш да се грижиш за нещата.