– Добре. – Това, поне засега, спря най-силното кървене на раненото му сърце. – Успокой се.

– Беше гневен изблик – каза тя, – гняв и… страх. – “Честност, бъди честна” – нареди тя сама на себе си. – Страхът преобладаваше, а това доведе до още по-силен гняв и слети в едно, ме ослепиха и заглушиха напълно здравия ми разум. Кълна ти се, заклевам се, не съм имала намерение да излизам навън без нея. Толкова бях ядосана и раздразнена, че когато Бойл ме изрита, смених якето и изобщо не се сетих, че съм оставила всичките си амулети в другото.

Тя замълча, притисна пръсти до очите си.

– Прочети мислите ми. Влез вътре… – Тя премести пръсти върху слепоочието си. – Виж мислите ми, там ще намериш истината.

– Вярвам ти. Знам кога ми казват истината.

– Ще ми простиш ли?

Толкова ли беше трудно за нея да помоли за прошка, колкото и за него да чуе молбата ѝ? Каза си, че вероятно е така. Но първо трябваше да си изяснят всичко, преди да отговори.

– Дадох ти нещо важно за мен, защото ти си важна.

– А аз бях небрежна с него и с теб. Моето невнимание можеше да навреди на всички. – Направи крачка към него. – Прости ми.

– Давам ти любовта си, Мийра, онази любов, която никога не съм давал на друга. Но ти не я искаш.

– Не знам какво да правя с нея, а това е различно. И се страхувам. – Притисна и двете си ръце към сърцето. – Страхувам се, защото не мога да спра онова, което се случва с мен. Ако не ми простиш, ако не можеш да го направиш, мисля, че нещо вътре в мен ще умре от мъка.

– Прощавам ти, разбира се.

– Не те заслужавам.

– О, Мийра. – Произнесе името ѝ с въздишка. – Любовта не е награда, която се дава за заслуги, или нещо, което можеш да си вземеш обратно, когато другият направи грешка. Тя е дар – колкото за онзи, комуто я дават, толкова и за даващия. В деня, в който я приемеш, задържиш в сърцето си, ще спреш да се страхуваш.

Той поклати глава, преди тя да успее да отвърне.

– Достатъчно е. Сега си по-изморена, отколкото съзнаваш, а тепърва трябва да разкажеш цялата история. Трябва да поседнеш и да видим какво е сготвила Брана. Господи, толкова дълго време мина от закуската.

Когато той се приближи до нея, Мийра се пресегна към ръката му.

– Благодаря ти. За светлината, за въздуха, за живота си. И също ти благодаря, Конър, за твоя дар.

– Е, това вече е добро начало – увери я той и я поведе към кухнята.

Тя разказа историята на пресекулки, докато загребваше лакомо от спагетите с кюфтенца, които бяха от любимите ѝ. Сякаш не можеше да се насити на храната и алкохола – макар че дори няколко глътки вино я замаяха.

– Най-добре остани на вода тази вечер – посъветва я Брана.

– Мисля, че дълбоко в себе си знаех, че не е истина, но всичко изглеждаше, усещаше се, ухаеше и звучеше толкова реално. Градините, фонтанът, алеите – точно както ги помня. Къщата, костюмът, който баща ми носеше, начинът, по който опираше показалец до носа си.

– Защото е направил заклинанието от твоите спомени и образи. – Фин ѝ сипа още вода.

– И ме наричаше принцеса. – Мийра кимна. – Винаги ме караше да се чувствам като такава, когато ми обръщаше специално внимание. Той беше…

Болеше я да говори за това.

– Той беше радостта и веселието в дома ни, нали разбирате. Гръмкият му смях, това, че тайничко ни даваше допълнителни джобни пари или парченце шоколад, ся кеш е някаква споделена тайна. Боготворях го и всичко това се върна с пълна сила, всички чувства, докато се разхождахме из градината, а в клоните на черницата пееше птичка.

Наложи се да спре за миг, да се стегне.

– Боготворях го – повтори тя, – но той ни изостави – изостави мен – без дори да се обърне назад. Измъкна се като крадец в нощта, а после се оказа, че наистина е такъв, понеже беше взел всичко ценно от къщата. Но там, в градината, всичко беше както преди. Слънцето грееше, цветята бяха пъстри, чувствах се щастлива. После той ми се нахвърли изведнъж. Каза, че ме е изоставил, защото съм се сприятелила с вас. Посрамила съм го, като съм общувала и заговорничила – думите са негови – с вещери. Че съм прокълната заради това.

– И това е трик, в който използва някои твои мисли – обясни Брана, – като ги изопачава.

– Мои мисли ли? Но аз никога не съм смятала, че ни е напуснал, защото сме приятели.

– Но си мислила неведнъж, че заминаването му е било твоя грешка. Няма нужда да се промъквам в главата ти, за да го знам – добави Конър.

– Знам, че не е така. Искам да кажа, знам, че не ни е изоставил заради мен.

– И въпреки това понякога се съмняваш в себе си. – Айона ѝ отправи разбиращ поглед. – Случвало се е да се чудиш, когато си разстроена, какво в теб не е достойно за обич. Знам какво е, колко е трудно да приемеш, че някой, който трябва да те обича безусловно, не го прави. Или не достатъчно. Но вината не е в мен и не е в теб. Грешката е в тях, те не са достойни.

– Знам го, но имаш право. Понякога… Розата, която ми даде, започна да кърви и той ми каза, че съм развратница, защото съм си легнала е вещер. Но аз със сигурност не съм го правила, преди баща ми да ни напусне. Господи, истината е, че той беше прекалено голям страхливец, за да каже подобно нещо в лицето на когото и да било.

Тя замълча, загледа се в чинията си.

– Беше толкова слаб характер, баща ми. Трудно е да признаеш, че си обичал някого, който е бил толкова слаб.

– Не можем да избираме родителите си – обади се Бойл, – както и те не избират нас. Всички трябва да се справяме, както можем.

– А любовта… – Конър спря, докато тя не вдигна очи към него. – От нея никога не бива да се срамуваме.

– Аз обичах една илюзия, каквато беше и днес. Но вярвах и в двете за известно време. А днес усетих как всичко се променя, когато ми каза онези неща, онези тежки думи, които той, при всичките му недостатъци, никога не би изрекъл. Отново чух дъжда, чух Ройбиър и разбрах, че всичко е лъжа. Стиснах здраво лопатата. Не беше в ръцете ми, докато се разхождахме, но сега отново я държах. Замахнах към него, към главата му, но той беше бърз. Замахнах отново, но светът започна да се върти и да подскача. После ти, Конър, се появи като демон върху гърба на Аластар, а Бойл тичаше откъм конюшните и Кател, и..; Той ми се усмихна – вече беше Кеван и изобщо не приличаше на баща ми.

Сега го видя ясно, видя усмивката на красивото му и жестоко лице.

– И усетих как нещо пробожда сърцето ми – толкова остро и студено – докато той се усмихваше, преди да се разтвори в мъглата.

– Черна светкавица – обади се Бойл. – На това ми заприлича на мен, блесна от камъка, който носеше.

– Не я видях. – Мийра вдигна чашата си с вода, пресуши я. – Опитвах се да вървя, но все едно газех в гъста кал, Чувствах се зле, бях замяна и вече не усещах дъжда, защото сенките бяха ужасно гъсти. Не можех да изляза от тях, сякаш не можех да помръдна, нито да извикам. Имаше гласове вътре в сенките. На баща ми, на Кеван. Заплахи, обещания. Аз… Каза ми, че ще ми даде сила. Ако отнеми живота на Конър, ще ми даде безсмъртие.

Пресегна се към ръката му и се успокои, когато Конър я стисна.

– Не можех да се измъкна, ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Не можех да говоря, нито да помръдна, сякаш бях овързана здраво и беше толкова противно студено. После се появи ти, Конър, заговори и грейна светлина. Ти беше светлината. Каза ми да хвана ръката ти. Не знаех как, но ти каза да те хвана за ръка.

– И ти го направи.

– Не мислех, че ще успея, толкова болеше. Но ти повтаряше неспирно, че ще успея. Казваше ми да те хвана за ръка и да тръгна с теб.

Тя сплете пръсти с неговите сега, стисна здраво.

– Когато те хванах, сякаш ме теглеше от бездънна яма, докато нещо ме дърпаше назад. Ти ме издърпа нагоре и навън, към светлината, а тя беше ослепителна. После отново усетих дъжда. Болеше ме всичко наведнъж. Тялото ми, сърцето, главата. Сенките бяха ужасяващи, но исках да се върна обратно там, където не изпитвах болка.

– Донякъде е било от шока – обясни Брана. – И заклинанието, което е използвал да те привлече. После рязкото връщане обратно. Затова Конър те приспа.

– Задължена съм на всички ви.

– Ние сме един кръг – обади се Бойл. – На никого и и I по не дължиш.

– Не, дължа ви благодарност. Задето дойдохте на помощ, да, знам, че всеки би го направил за другия. И ни дължа извинение, задето бях толкова неразумна и му дадох възможност да ме хване. А с това изложих всичко па риск.

– Вече свърши. – Бойл се пресегна, бутна я леко по рамото.

– Така е – съгласи се Брана. – Сега ще пийнеш малко чай и ще си почиваш мирно в леглото.

– Спах достатъчно.

– Съвсем не е достатъчно, но можеш да си пиеш чая до огъня, докато си готова да се върнеш в леглото.

– Аз ще те загърна.

Мийра се намръщи на Фин.

– И сама мога да си преместя задника оттук дотам.

– Хайде сега, нали няма да развалиш със спор такова хубаво извинение? – Реши всичко, като заобиколи масата и я вдигна от стола. – Тежичка си, Мийра Куин.

– О, така ли?

Той се ухили през рамо на Конър, после я занесе до дивана. С едно трепване на пръста накара огъня да се разгори по-силно, после я настани удобно и я зави с едно красиво пъстро одеяло, докато тя го гледаше злобно.

– Мразя някой да се грижи за мен.

– Както и аз, избягвам го като отрова. Точно затова го правя. Заслужаваш леко наказание.

– Давай тогава, накарай ме да се почувствам още по-виновна.

– Няма нужда. – Той седна на облегалката до нея, изгледа я сериозно. Извади от джоба си синия халцедон. – Реших, че може да го искаш.

– О. Как…

– Отскочих набързо до конюшнята да взема сакото ти, това беше в джоба. – Хвана тънката каишка. – Искаш ли го, или не?

– Много.

Той сам го сложи на врата ѝ.

– Внимавай повече с колието, с Конър също.