– Съжалявам. Много съжалявам.

– Знам. Но аз съм тук, Мийра, стоя между теб и Конър, обичам и двама ви. Той винеше себе си, разбираш ли, че не ти е дал достатъчно здрава защита.

– Знам. – Гласът ѝ пресекваше и трепереше при всяка дума. – Каза ми. Спомних си. Казах му. Той ме напусна.

– Напуснал е стаята, Мийра, каква глупачка си само. Това е Конър О’Дуайър, няма по-добър, по-верен и великодушен човек на света от него. Не е проклетият ти баща и изобщо не прилича на него.

– Не исках да кажа… – Всичко се върна в съзнанието ѝ в един миг, а силата и яркостта на образите я остави без дъх.

– Спокойно. Стой спокойно. – Брана се втурна към нея, стисна я за ръцете, спря паниката ѝ. – Само дишай бавно, спокойно. Гледай ме в очите, право в очите. Спокойно, поеми въздух.

– Спомням си.

– Първо се успокой. Никой няма да те нарани тук, няма мрак. Пречистили сме свещите, сложили сме билки и кристали. Това е убежище. Място на покой.

– Спомням си – повтори тя уверено. – Той беше там.

– Сега малко ще си починеш, колкото и да ми се иска да науча всичко, ще почакаме, докато се съберем всички. Ще го разкажеш само веднъж.

А и Конър, помисли си Брана, заслужаваше да чуе цялата история.

– Онова, което ми стори? Можеш ли да ми кажеш какво беше? Колко опасно беше?

– Първо си изгълтай бульона.

Нетърпелива и донякъде по-уверена, Мийра вдигна . Купичката, изпи всичко до дъно. И така разсмя Брана.

– Сега стана тя каквато стана.

– Кажи ми… О!

Сякаш усети токов удар или един хубав, бърз оргазъм, или я улучи светкавица. Енергията я прониза до последна– » та клетка, разтърси я цялата.

– Какво е това?

– Нещо, което трябваше да изпиеш бавно, но ти не действаш така.

– Мога да спринтирам оттук до Дъблин и обратно.  Благодаря ти.

– Моля. Ще оставим това за после. – Брана предпазливо отмести чая далеч от обсега ѝ.

– Бих могла да изям цяла крава и пак ще имам място за, десерт. – Пресегна се и хвана Брана за ръката. – Съжалявам. Искрено.

– Знам. Вярвам ти.

– Кажи ми, моля те, какво ми стори той? Отрова ли  беше, като при Конър?

– Не, не беше. Била си открита и беззащитна и той го е знаел. Използвал е сенките, мисля, че така е блокирал всички ни за известно време. Но те се разсеяха достатъчно бързо, защото явно не може да удържа тази “кутия”, както я нарича Конър, затворена задълго. Всички се притекохме. Сигурно и това е усетил, затова е действал бързо и жестоко. Заклинанието, което ти е направил, може да се оприличи на Спящата красавица, но не е красиво като приказката. По-скоро е като смъртта.

– Аз… Той ме е убил.

– Не, не е толкова просто. Беше спрял дишането ти, сърцето ти. Това е вид парализа, която всеки, който не е запознат, би взел за смърт. Без намеса тя може да продължи дни или седмици. Дори години. А после ще се събудиш.

– Какво, като зомби ли?

– Ще се събудиш, Мийра, и ще полудееш. Ще драпаш със зъби и нокти да си пробиеш път навън, ако можеш, или ще умреш в лудостта си. Или… той може да дойде при теб, когато си пожелае, и да те направи своя робиня.

– Тогава ще съм мъртва – заяви Мийра. – Всичко, което съм, би умряло. Не би могъл да ми причини това, ако носех защитата, която Конър ми даде.

– Не. Би могъл да те нарани, да се опита да те привлече към себе си, но не би могъл да ти направи заклинание, докато си под защита. – Тя замълча за миг. – Конър вдъхна живот обратно в тялото ти. Стигна пръв до теб. Върна те обратно – дишането ти, сърцето. После всички действахме заедно, докато те изтегляше от съня. Макар и само за няколко минути, Мийра, ти беше потънала дълбоко. Само хлипаше, хлипаше и трепереше. Наложи се той отново да те приспи в целебен сън, за да стоиш мирно, докато ние си свършим работата.

– Свещите, кристалите, билките. Думите. Чувах ви – теб, Конър и Айона.

– Фин също – за малко.

Петима души, които я обичаха, помисли си Мийра, които се бяха поболели от мъка и страх, защото тя се бе държала като глупачка.

– Той можеше да разкъса кръга ни, защото постъпих детински.

– Вярно е.

– Срамувам се и много съжалявам, Брана, ще го кажа пред всички. Но ако може, бих искала да поговоря първо с Конър.

– Разбира се.

– Ще ми помогнеш ли да се пооправя малко? – Успя да се усмихне колебливо. – Била съм мъртва за малко и сигурно така изглеждам.

Понеже продължаваше да вали, Конър седеше в ателието на Брана и пиеше втората си бира, вторачен мрачно в огъня.

Когато Фин влезе, той се намръщи.

– Най-добре се омитай. Не съм приятна компания.

– Жалко. – Фин седна на един стол, стиснал също бира в ръка. – Каза, че се е събудила и е по-добре, но нищо повече. Брана още не е слязла долу, а Бойл и Айона току-що пристигнаха с багажа ѝ, затова искам да знам какво, по дяволите, става.

– Будна е, в съзнание. Изпи отварата и цветът на лицето ѝ беше нормален, когато я оставих.

– Добре. – Фин глътна от бирата си, зачака останалото. Когато то не последва, се приготви да вади думите с ченгел от устата му, но тъкмо тогава се появи Бойл.

Толкова по-добре.

– Домъкнах цял куп дрехи и ботуши, и какво ли още не и бог ми е свидетел, че са достатъчно поне за месец, докато Айона се кълне, че било само най-необходимото. После ме изпъдиха, което идеално ме устройва.

Той също седна тежко, както и Фин преди него, с бира в ръка.

– Брана каза, че се е съвзела и сега си взема душ. Страшно нещо беше, така ни изплаши. Страхотия. – Отпи голяма глътка. Аз я изпратих навън. Беше сопната и се караше с всички, така че ми дойде до гуша, затова я пратих при Лайняната планина. Трябваше да я държа вътре, да я накарам да работи по такъмите. Не биваше…

– Не е твоя вината. – Конър стана, закрачи напред-назад, – Не поемай никаква вина, не си виновен. Тя я е свалила, Казах ѝ, че съм влюбен в нея. И като си помисли човек, че дори ми беше забавно да я гледам как гневно тръгва навън, твърдейки, че веднага трябва да иде при конете.

– Значи, заради това изгубих цял час сън тази сутрин. И – добави Бойл – именно това я е накарало да се държи като ухапана от скорпион.

– Какво е свалила? – попита Фин, връщайки се назад.

– Огърлицата с мъниста от син халцедон, яспис и нефрит, която ѝ дадох за защита. Свалила я е, после излязла без нея, защото ѝ казах, че я обичам.

– О, господи. – Фин вдигна очи към небето. – Жени. Докарват ни до лудост, а и чудно ли е защо? Въпросът трябва да е защо ги искаме до себе си, след като ни измъчват непрекъснато?

– Говорете за вашите жени – предложи Бойл. – Аз съм много щастлив с моята.

– Изчакай малко – мрачно предрече Фин.

– О, върви по дяволите. Била е ядосана – добави Бойл, загледан в Конър. – Било е глупаво и безразсъдно, но казвам ти го като човек, който също се пали лесно, най-лесно е да направиш нещо глупаво и безразсъдно, когато си разгневен.

– Можеше да я изгубим.

– Това никога няма да се случи – закле се Фин.

– Беше си отишла за няколко мига, които ми се сториха като години. – Конър бе разтърсен от тази мисъл до мозъка на костите си. Знаеше, че е истина. – Ти сам я видя, Бойл, когато стигна до нея само секунди след мен.

– И за тези няколко секунди сякаш кръвта се оттече от тялото ми. Исках да започна да ѝ правя изкуствено дишане, а ти ме метна настрана само с едно махване с ръка.

– Съжалявам за това.

– Няма защо. Ти знаеше какво трябва да се направи, а аз ти пречех. Ти вдъхна светлина в нея. Никога не съм виждал подобно нещо.

Сега мислено си го представи и отново въздъхна дълбоко.

– Беше обкрачил нашето момиче на земята, призоваваше всички богове и богини, а очите ти, кълна се, станаха почти черни. Вятърът се вихреше, другите дотичаха, ти вдигна ръце високо като човек, който търси да се хване за спасително въже. И извади светлина от дъжда, направо от дъжда, погълна я в себе си и пламна като факла. После я вдъхна в нея. Направи го три пъти, всеки път засияваше по-ярко и почти очаквах да те видя как избухваш в пламъци.

– Три пъти е нужно – обади се Фин. – С огъня и светлината.

– Тогава я видях да си поема въздух. Ръката ѝ помръдна съвсем лекичко в моята. – Бойл отпи голяма глътка от бирата си. – Господи.

– Благодарни съм на всички ви – обади се Мийра откъм вратата. Стоеше със стиснати ръце, разпусната коса и очите ѝ бяха изпълнени с чувство. – Искам да ви помоля да ми дадете само един миг насаме с Конър. Няколко секунди, ако нямате нищо против.

– Разбира се, че не. – Бойл скочи, отиде до нея и я прегърна силно. – Изглеждаш чудесно. – Дръпна се леко, потупа я здраво по гърба и излезе.

Фин се изправи бавно, загледан в сълзите, които напираха в очите ѝ. Не каза нищо, само леко я целуна по бузата, преди да излезе.

Конър остана на мястото си.

– Брана позволи ли ти да станеш и да се разхождаш?

– Да. Конър…

– Най-добре е да разкажеш какво се случи пред всички, наведнъж.

– Така и ще направя. Конър, моля те, прости ми. Трябва да ми простиш. Няма да го понеса, ако не го направиш, няма да понеса мисълта, че съм съсипала всичко. Сгреших, сбърках и ще направя всичко, каквото и да поискаш от мен, за да оправя нещата между нас.

Срамът ѝ, тъгата ѝ се изляха в думите ѝ, потекоха към него и го заляха. Но той все още не можеше да направи крачка към нея.

– Тогава ми отговори искрено на един въпрос.

– Няма да те лъжа, каквото и да ми струва. Никога не съм те лъгала.

– Мислиш ли, че може да съм използвал огърлицата, която ти дадох, за да те задържа при себе си, да те накарам да изпитваш чувства към мен? Затова ли я свали?

Мъката ѝ бе заменена от искрен шок, който я накара да залитне крачка назад.

– О, не, господи, не. Никога не би направил такова нещо. Никога не бих помислила подобно нещо, не и за теб. Никога, Конър, заклевам се в живота си.