Събуждането беше като сън.

Видя Конър да седи до нея със затворени очи, а лицето му бе осветено от пламъка на свещите, които бяха из цялата стая. Сякаш бе нарисуван в бледи, златисти тонове.

Първата ѝ съзнателна мисъл бе, че е нелепо един мъж да е толкова красив.

Понечи да изрече името му, но преди да успее да проговори, очите му се отвориха и се впериха право в нейните. Разбра по цвета им, по искрящото зелено, че не грее само от пламъка на свещите.

– Ето те и теб. – Когато се усмихна, това напрежение се стопи и остана само Конър, и светликът на свещите. – Лежи спокойно и тихо, само за малко.

Протегна длани над лицето ѝ, затвори отново очи, докато плавно движеше ръце надолу, над сърцето и отново нагоре.

– Добре. Така вече е добре.

Махна нещо от челото ѝ, от ключицата ѝ, след което остана само леко гъделичкане.

– Какво беше това? – Нейният глас ли е това? Това прегракнало ръмжене?

– Целебни камъни.

– Болна ли съм?

– Беше, но вече си добре.

Той я повдигна леко, махна още камъни изпод гърба ѝ, ръцете, сложи ги в една торбичка и я завърза здраво.

– Колко време спах?

– О, почти шест часа, не е много, предвид всичко.

– Шест часа? Но аз бях… бях…

– Не се опитвай да си спомниш още. – Тонът му беше бодър и отсечен и я накара да се намръщи. – Още си малко замаяна, чувстваш се слаба и объркана. Но това ще мине, обещавам ти. Ето, изпий това. Брана го остави да го изпиеш цялото веднага щом се събудиш.

– Какво е?

– Каквото ти е нужно.

Повдигна я на възглавниците, преди да махне тапата от тънка бутилка, пълна с червена течност.

– Всичкото ли?

– Да. – Сложи бутилката в ръцете ѝ и я подкрепи, докато я сложи до устните си. – Бавно, но до последната капка.

Беше се подготвила за лекарство, а вместо това отпи прохладна и приятна течност.

– Има вкус на ябълки заедно с цветовете и всичко останало.

– И това има вътре. Изпий всичко, скъпа. Нужна ти е всяка капка.

Да, в бузите ѝ имаше руменина сега, помисли си Конър. И очите ѝ бяха натежали, но ясни. Не се взираха сляпо, както докато бе в магията на Кеван, когато лежеше безжизнена на мократа трева.

Образът изникна за миг в съзнанието му, разтрепери ръцете му. Затова той го отблъсна настрани, вгледа се в нея.

– После ще хапнеш нещичко. – Използваше цялата си воля, за да остане гласът му спокоен и да вложи малко бодрост в него. – Брана е приготвила бульон и ще видим как ще ти се отрази той и малко чай най-напред.

– Мисля, че съм ужасно гладна, но не съм много сигурна. Имам чувството, че съм тук само наполовина. Но съм по-добре. Напитката беше хубава.

Подаде му бутилката и той я остави настрани внимателно, като че ли държеше бомба.

– Следва храна. – Успя да се усмихне, преди да допре устни до челото ѝ. После не можа да помръдне.

Усети го как трепери, пресегна се да улови ръката му. Той стисна нейната толкова силно, че тя прехапа устни да не изохка.

– Зле ли беше?

– Вече е добре. Всичко е наред. О, господи.

Притисна я до себе си много силно. Би я погълнал цялата, ако можеше.

– Всичко е наред вече, добре сме – повтаряше го отново и отново за собствено успокоение, както и заради нея. – Не разбирам как е могъл да проникне отвъд защитата. Не е била достатъчно здрава. Не съм я направил достатъчно здрава. Взел е огърлицата ти, а не съм вярвал, че може. Взел ти я е и ти отне дъха. Трябваше да направя много повече. Ще го направя.

– Кеван. – Не можеше да си спомни съвсем добре. – Аз бях… обръщах тор. За компоста. А после… не бях там. Не мога да си спомня.

– Не се тревожи. – Той погали косата ѝ, бузите. – Ще си спомниш, когато си по-силна. Ще ти направя друга огърлица, по-силна. Ще накарам другите да ми помогнат, след като онази, която ти направих, не е била достатъчна.

– Огърлицата. – Тя се пресегна към шията си, където би трябвало да бъде. Спомни си. – В якето ми е. Аз я свалих, нали така?

Докато се мъчеше да си спомни, Конър бавно се отдръпна.

– Ти си я свалила?

– Толкова бях ядосана. Свалих я и я пъхнах в джоба на якето. Скарах се с горкия Мик и е всички други също, затова Бойл… Да, Бойл ме изпрати на купчината с компост. Облякох си едно от работните якета и оставих моето вътре.

– Изобщо не си я носила? Ами амулетите в джоба ти, които ти направих?

– В джоба ми са – в якето, което оставих в конюшнята. Не помислих изобщо, защото… Конър.

Той рязко се изправи и по лицето му тя прочете само ледена ярост.

– Свалила си я, оставила си я, защото съм ти я дал аз.

– Не. Да. – Всичко беше толкова объркано. – Не мислех трезво, не разбираш ли? Толкова бях ядосана.

– Защото съм влюбен в теб, ти си толкова ядосана, че излизаш навън без защита.

– Не мислех по този начин. Изобщо не мислех. Беше глупаво. Безкрайно глупаво от моя страна. Конър…

– Добре, всичко свърши и вече си в безопасност. Ще изпратя Брана да ти донесе бульона.

– Конър, не си тръгвай. Моля тя, нека…

– Нужна ти е тишина, за да завърши лечението ти. Аз не мога да съм тих сега, затова не мога да съм близо до теб.

Излезе и затвори вратата след себе си.

Тя се опита да стане, но краката просто не я държаха, Сега тя, която толкова се гордееше със силата и доброто си здраве, се наложи да пълзи към леглото си като инвалид.

Легна обратно, дишаше на пресекулки, кожата ѝ бе лепкава от пот, а сърцето и умът ѝ препускаха бясно, докато си мислеше какви последици можеше да има стореното от нея в изблик на гняв.

Когато Брана се появи с таблата, направо ѝ идваше да се разплаче от яд.

– Къде отиде?

– Конър ли? Нуждае се от малко въздух. Седя до теб с часове.

Брана нагласи таблата – специална табличка с крачета, които да я закрепят върху скута на немощния и слаб болник. Мийра я изгледа с огромно отвращение.

– Ще се почувстваш по-здрава, след като пийнеш чай и малко бульон. Нормално е да изпитваш слабост и замаяност сега.

– Чувствам се, сякаш съм боледувала години наред. – Вдигна поглед и преглътна собствените си тревоги, за да види умората и притеснението в очите на Брана. – Лош пациент съм, нали? Никога не съм била болна за повече от няколко часа. Ти се погрижи за това. Винаги се грижиш за мен. Съжалявам, Брана. Много съжалявам за станалото.

– Стига глупости. – С уморени очи, разрошена коса, завързана на опашка, Брана приседна на ръба на леглото. – Ето, хапни малко от бульона. Това е следващата стъпка.

– Към какво?

– Към завръщането ти.

Понеже искаше това – нямаше как да оправи нещата с Конър, ако не можеше дори лъжицата да вдигне – тя започна да яде. Първата хапка ѝ се стори като амброзия.

– Мислех си, че съм зверски гладна, но не усещах нищо по-специално. Чудесно е да изпитваш глад, а това тук е великолепно. Не мога да си подредя мислите. Спомням си всичко, почти, доста ясно, докато не тръгнах обратно към конюшнята, а после ми е мъгляво.

– Когато отново се почувстваш на себе си, ще си спомниш. Това е вид защита.

– О, господи. – Мийра затвори изведнъж очи и ги стисна здраво.

– Боли ли те? Скъпа…

– Не, не е такава болка. Брана, направих нещо много глупаво. Бях разстроена, в гадно настроение, затова просто не мислех трезво. Конър… ами той каза, че ме обича. Онази любов, която води до сватба и бебета, и къща на хълма, и това просто ме разстрои до дъното на душата ми. Аз не съм подходящият човек за такова нещо – всеки го знае.

– Никой не знае нищо подобно, но няма да споря, че ти си мислиш така. Трябва да се успокоиш, Мийра. – Брана погали с ръка крака ѝ. – Почивай си спокойно сега, за да помогнеш за оздравяването си.

– Не мога да съм спокойна и да си почивам, докато Конър ми е толкова ядосан, колкото никога не е бил. И дори нещо по-лошо, много по-лошо.

– Защо да ти е ядосан?

– Аз я свалих, Брана. – Пръстите ѝ потъркаха шията, където трябваше да е огърлицата. – Не мислех, кълна ти се. Бях погълната от гнева си. Затова свалих огърлицата, която той ми даде, и я пъхнах в джоба си.

Ръката, която я галеше успокоително, застина.

– Онази с мъниста от син халцедон, нефрит и яспис? – внимателно изрече Брана.

– Да, да. Просто я пъхнах в джоба си заедно с амулетите. Скарах се с всички, които работеха наоколо, докато накрая на Бойл му дойде до гуша от мен. Прати ме навън при компоста и понеже работата е мръсна, а и валеше като из ведро, смених якето си с едно от работните. Не помислих, дори не се сетих, че съм свалила огърлицата, разбираш ли? Не бих излязла без нея. Кълна ти се, дори и бясна, не бих го направила нарочно.

– Свалила си огърлицата, която ти е дал с любов, която ти е дал за защита, на теб, жената, която обича. Ранила си го в сърцето, Мийра.

– О, Брана, моля те. – Тя изхлипа, докато си поемаше въздух, щом Брана стана и отиде до прозореца, където се загледа в мрака навън. – Моля те не ме отблъсквай.

Брана се извърна рязко, в очите ѝ блестеше гняв.

– Това са ужасни и жестоки думи.

Цветът отново се оттегли напълно от лицето на Мийра.

– He. He. Аз…

– Каза нещо ужасно безсърдечно и егоистично. Ти си ми приятелка, почти сестра, освен по кръв, откакто се помня. И въпреки това можеш да си помислиш, че ще те отблъсна?

– Не. Не го мисля. Толкова съм объркана, всичко в мен е наопаки.

– Сълзите ще ти се отразят добре. – Брана кимна и сега гласът ѝ бе рязък. – Не плачеш често, а сега ще ти подействат целебно. Като пречистване. В тази къща има петима души – не, не е съвсем вярно, след като ти се събуди, Айона и Бойл отидоха да ти опаковат багажа.

– Багажа…

– Тихо. Не съм свършила. Тези петима те обичат и никой от тях не заслужава да си помислиш, че ще престане да те обича само защото си направила нещо лошо.