– Не може да си тук.

– Един баща винаги може да си вземе почивен ден, за да бъде със своята принцеса. – Все така усмихнат, той докосна показалец до носа си. – Няма да мине много време и всички младежи в графството ще се тълпят наоколо, тогава няма да имаш никакво време за стария си татко.

– Винаги ще имам.

– Моето мило момиче. – Хвана я за ръка и я пъхна в свивката на лакътя си. – Красивата ми циганска принцеса.

– Ръката ти е толкова студена.

– Ти ще я стоплиш.

Заедно тръгнаха да се разхождат по каменните алеи, край розовите храсти и нежните кремави цветове на калиите, чистите сини цветчета на лобелията, под лъчите на слънцето, което блестеше като вътрешността на натрошени перли.

– Дойдох само да те видя – подхвана той с онзи поверителен тон и скришното намигване, които използваше, когато имаше да ѝ каже нещо тайно. – Всички са в къщата.

Тя погледна нататък, към триетажната тухлена къща, боядисана в бяло, както бе поискала майка ѝ. Около просторната тераса имаше още градини, които преминаваха в равна зелена морава, където майка ѝ обичаше да прави чаени партита в слънчевите летни дни.

С малки сандвичи и кексчета с глазура.

Там беше и стаята ѝ, помисли си Мийра и вдигна очи. Да, стаята ѝ беше там горе, с френските прозорци и малкото балконче. Балконът на Жулиета, както го наричаше баща ѝ.

Наистина беше неговата принцеса.

– Защо всички са вътре? В такъв прекрасен слънчев ден. Да си направим пикник! Госпожа Ханигън може да ни направи банички, ще си вземем сирене и хляб, и кексчета с конфитюр.

Тя искаше да изтича до къщата и да извика всички навън, но той я дръпна настрани.

– Денят не е подходящ за пикник.

За миг ѝ се стори, че чува трополенето на дъжда по земята, а когато вдигна очи, забеляза сянка да закрива слънцето за миг.

– Какво има, тате?

– Няма нищо. Ето, заповядай. – Откъсна роза от един храст, подаде ѝ я. Тя я подуши, усмихна се на меките бели листенца, които погалиха бузата ѝ.

– Ако не пикник, можем ли тогава да похапнем торта с чай? Щом си у дома, имаме повод за празнуване.

Той поклати глава бавно, тъжно.

– Съжалявам, но няма да има парти.

– Защо?

– Никой не иска да те види, Мийра. Всички знаят, че ти си виновна.

– Виновна? За какво? Какво съм направила?

– Общуваш и заговорничиш с вещери.

Той се обърна, сграбчи здраво раменете ѝ. Сега сянката премина по лицето му и страх скова сърцето ѝ.

– Общувам? Заговорнича?

– Кроиш планове и заговорничиш заедно с дяволски изчадия. Легнала си с един от тях като развратница.

– Но… – Главата ѝ беше замаяна, чувстваше се объркана и унесена. – Не, не, ти не разбираш.

– Разбирам повече от теб. Те са прокълнати, Мийра, и ти с тях.

– Не – умоляваше го тя, сложила ръце на гърдите му. Студени, също толкова студени като ръцете му. – Не бива да го казваш. Не го мислиш.

– Казвам го. И го мисля. Защо мислиш, че заминах? Заради теб, Мийра. Избягах от теб. Егоистична зла кучка, която жадува за сила, каквато никога няма да притежава.

– Не съм такава! – Шокът, като удар в корема, я накара да залитне крачка назад. – Не съм!

– Посрами ме и не можех да гледам лицето ти.

Сега захлипа наистина, а после простена, когато бялата роза в ръката започна да кърви.

– Това е твоето зло дело – каза той, когато тя я хвърли на земята. – Унищожаваш всички, които обичаш. Всички, които те обичат, ще бъдат ранени и ще загинат. Или ще избягат като мен. Избягах от теб, засрамен и отвратен. Чуваш ли как плаче майка ти? – попита той. – Плаче неспирно, задето е наказана с такава дъщеря, която предпочита дяволските изчадия пред собствените си роднини. Ти си виновна.

По страните ѝ се стичаха сълзи – на срам, вина и тъга. Сведе глава и забеляза розата, потънала в локвичка от собствената ѝ кръв.

А дъждът, осъзна тя, валеше силно и обилно.

Дъжд.

Залитна леко, чу песента на птичката в черничевото дърво и фонтана, който се плискаше весело.

– Татко…

Крясъкът на сокола прониза въздуха.

“Конър, помисли си тя, Конър.”

– Не. Не съм виновна аз.

Подгизнала от дъжда, освободена от крясъка на сокола, тя замахна с лопатата. Макар да го изненада, той успя да отскочи, така че тя само профуча край лицето му.

Което вече не беше лицето на баща ѝ.

– Върви в ада. – Замахна отново, но земята сякаш се надигна под краката ѝ. И в този миг усети как нещо пробожда сърцето ѝ.

Извика силно от болката и Кеван оголи зъби в зловеща усмивка. После се разтвори в мъглата.

Тя успя да направи колеблива крачка напред, после още една. Земята продължаваше да се люлее, небето се вихреше и въртеше над главата ѝ.

Някъде отдалеч, през дъжда и мъглата, чу някой да вика името ѝ.

“Една стъпка, казваше си тя, после още една.”

Чу сокола, видя коня като сиво петно, което се носеше вихрено през мъглата, а след него бягаше кучето.

Видя Бойл, който тичаше към нея, сякаш самият дявол беше по петите му.

И докато светът се въртеше все по-вихрено около нея, забеляза с учудване как Конър скача от голия гръб на Аластар.

Викаше нещо, но бученето в главата ѝ заглуши звука.

Сенки, помисли си тя. Свят на сенки.

Приближиха се към нея и я погълнаха.

Плуваше сред тях, давеше се, потъваше. Чу смеха на баща си, жесток, толкова жесток.

Ти си виновно, егоистично, безсърдечно момиче. Нямаш нищо. Ти си нищо. Не чувстваш нищо.

Ще ти дам сила, обещаваше ѝ Кеван с глас като милувка. – Това искаш наистина, за това копнееш и жадуваш. Дай ми кръвта му и аз ще ти дам сила. Отнеми живота му и аз ще ти дам безсмъртие.

Тя се бореше, опитваше се да си пробие път през сенките обратно към светлината, но не можеше да помръдне. ; Чувстваше се вързана здраво, прикована към дъното от сенките, които ставаха все по-гъсти и по-гъсти, така че вече ги поглъщаше с всяко ново вдишване.

Всеки дъх бе по-студен. И по-тъмен.

Прави каквото ти казва, подкани я баща ѝ. – Вещерът не значи нищо за теб, ти не означаваш нищо за него. Убий вещера. Спаси себе си. Ще се върна при теб, принцесо.

И тогава Конър ѝ протегна ръка. Той сияеше в сенките, очите му грееха като зелени изумруди.

Ела с мен. Върни се при мен. Нуждая се от теб, сърце мое. Върни се при мен. Хвани ръката ми. Трябва само да хванеш ръката ми.

Но тя не можеше – нима той не виждаше – не можеше. Зад нея се чуваше ръмжене и тракане на челюсти, но Конър I само ѝ се усмихваше.

Разбира се, че можеш. Ръката ми, скъпа. Не гледай назад сега. Просто хвани ръката ми. Върни се при мен.

Болеше, толкова болеше да вдигне тежката си ръка, да се освободи от въжетата, които не можеше да види. В него имаше светлина и топлина, а тя отчаяно се нуждаеше и от двете.

Изхлипай вдигна ръка, пресегна се към неговата. Сякаш я теглеше за върховете на пръстите от гъста кал. Теглеше я сантиметър по сантиметър, болезнено, докато противоположни сила я дърпаше назад.

Държа те, каза Конър и очите му не се откъсваха от нейните. – Няма да те пусна.

После сякаш експлодира, изскочи като коркова тапа от бутилка, излезе на светло.

Гърдите ѝ горяха, изгаряха, сякаш сърцето ѝ се бе превърнало в горещ въглен. Когато се опита да си поеме въздух, той опари гърлото ѝ.

– Полека, спокойно. Дишай бавно. Бавно. Вече си при нас. В безопасност си. Тук сме. Шшшт, спокойно, шшшт.

Някой хлипаше мъчително, сърцераздирателно. Отне ѝ няколко минути да осъзнае, че звуците идват от нея.

– Държа те. Всички сме до теб.

Завъртя лице и се сгуши в рамото на Конър. Господи, господи, уханието на тялото му бе като свежа глътка вода след пожар. Той я вдигна.

– Ще я заведа у дома.

– Моята къща е по-близо – чу тя да казва Фин.

– Ще остане у дома, докато всичко приключи, но благодаря все пак. Сега ще я заведа вкъщи. Но нали ще дойдеш и ти? Когато можеш, ще дойдеш ли?

– Знаеш, че ще дойда. Всички ще дойдем.

– С теб съм вече, Мийра. – Тя чу гласа на Брана, усети ръката ѝ да гали косата ѝ, бузата. – До теб съм.

Искаше да проговори, но нищо не излизаше от устните ѝ, освен ужасяващите и разкъсващи ридания.

– Върви с тях – обади се Бойл. – Тръгвай, Айона. Трябва и тримата да сте с нея. Аз ще се погрижа за Аластар. Вземи пикапа и върви с тях.

– Ела по-скоро.

Мийра извърна глава и видя Айона да тича към пикапа на Бойл, да сяда зад волана. Тичаше под дъжда, през леката мъгла, докато светът се люлееше напред-назад, напред-назад, като палубата на кораб по време на буря.

А болката в гърдите ѝ, в гърлото, във всяка частица от тялото ѝ я изгаряше като огъня на преизподнята.

Зачуди се дали не е умряла. Дали не е умряла прокълната, както бе казал баща ѝ, който не бе нейният баща.

– Шшшт, тихо – отново зашепна Конър. – Жива си и в безопасност, с нас си. Почини си, скъпа. Само си почини сега.

След тези негови думи тя потъна в топлината на съня.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Чуваше гласове, мърморене – тихо, утешително. Усещаше ръце, които я докосват леко, нежно. Сякаш се носеше върху мека постеля от въздух, заобиколена от уханието на лавандула и восъчни свещи. Окъпана в светлина, тя потъна в покой.

Мърморенето се превърна в думи, неясни и заглушени, сякаш ги чуваше под вода.

– Сега се нуждае от почивка. Тишина и почивка. Нека лечението да подейства. – Гласът на Брана. Звучеше уморено.

– Върна си донякъде нормалния тен на лицето, нали? – И Конър, разтревожен, неуверен.

– Тя е силна, Конър. – Сега говореше Айона, леко дрезгаво, сякаш беше сънена или плакала дълго. – Ние също.

После отново се унесе, носеше се в пространството, рееше се в успокояваща тишина.