– Помня.

– О, мисля, че мога да поработя върху това. – Брана присви очи, стисна устни. – Да, ще я прибавим към отварата. Добро хрумване, Конър.

– Гениално е – допълни Айона.

– Съгласен съм с теб. – Ухилен широко, Конър изгълта и последните яйца от чинията си.

– Сигурна съм, че и Мийра смята така.

– Може да се съгласи, когато ѝ кажа. Хрумна ми едва тази сутрин – добави той, – а тя адски бързаше.

– И защо? Имаме още поне половин час преди началото на работния ден. – Айона стана да си налее втора чаша кафе. – Ако беше изчакала, двамата с Бойл можехме… О.

Тя разтвори широко очи. – да не сте се скарали?

– Не, не сме се карали. Тя просто хукна в другата посока, както очаквах, че ще стане, когато ѝ казах, че я обичам. Понеже говорим за Мийра, ще ѝ трябва малко време да свикне с мисълта.

– Значи, си го разбрал. – Айона затанцува на място, после прегърна Конър, застанала зад стола му. – Това е прекрасно.

– Нямаше какво толкова да разбирам… добре де, може би имаше – поправи се той. – А тя ще стигне до същия извод много по-бавно. Когато го направи, ще бъде много по-щастлива, както и аз. Но засега изпитвам известно удоволствие, докато я гледам как се мъчи да заобиколи истината.

– Внимавай, Конър – тихо се обади Брана. – Тя не го прави заради ината си или от твърдоглавие. Заради стари рани.

– Не може да изживее живота си, като отказва повика на сърцето си само защото проклетият ѝ баща няма такова.

– Внимавай – повтори Брана. – Каквото и да казва, каквото и да смята за истина, тя го обича. Още го обича и затова болката не си е отишла напълно.

Раздразнението го накара да изпъне гръб.

– Аз не съм баща ѝ и тя Отлично го знае.

– О, не, скъпи, тя се опасява, че тя самата е като баща си.

– Пълни глупости.

– Разбира се. – Брана стана, започна да разтребва масата. – Но това тегне на плещите ѝ. Колкото и да я обичам, а и тя мен, така и не успях напълно да я отърва от този товар. Това е твоя задача.

– И ще го направиш. – Айона също стана от мястото си да помогне на братовчедка си. – Защото любовта, когато не се отказваш от нея, побеждава всичко.

– Няма да се откажа.

Айона спря за миг и го целуна по темето.

– Знам. Яйцата бяха чудесни.

– Аз не бих стигнала чак дотам – каза Брана, – но ние ще измием съдовете, след като ти сготви… в известен смисъл.

– Добре, защото трябва да извикам Ройбиър и да отиваме на работа.

Взе якето си от закачалката и си сложи шапка, докато съдовете потракваха в кухнята.

– Обичам я – каза отново той, понеже думите звучаха толкова добре. – Обичам я безумно.

– О, Конър, голям глупак си, братле, винаги си я обичал.

Той излезе в дъжда, като си мислеше, че сестра му бе права. Както винаги.

Заради лошото си настроение, раздразнителност, както и склонността да се кара с другите, Мийра беше изпратена да работи върху купчината компост.

Противна задача в един противен ден, мислеше си тя, докато си слагаше най-старите ботуши за риене на тор, след което смени и якето си с едно от по-дебелите работни якета. Но пък и настроението ѝ беше доста гадно. А и нямаше как да отрече, че се беше спречкала с Бойл, след като първо се сопна на Мик, изръмжа на Айона и се мусеше през останалата част от сутринта. Затова нямаше защо да се сърди на Бойл, задето я прати да обръща тор.

Но въпреки това му се сърдеше.

Той беше пратил Айона с нейната група – смелчаци от равнините, които не се плашеха от проливния дъжд. Мик имаше урок на манежа, така че пороят не му пречеше ни най-малко. Нито пък на Пати, която почистваше сбруята, пито на Бойл, който се бе затворил в офиса си.

На нея се падаше честта да гази в проливния дъжд и да се заеме с благородната задача да обръща тора в купчината.

Уви шал около врата си, нахлупи шапка на главата и заджапа навън – помъкнала лопата и дълъг метален прът доста далеч зад конюшните, към така наречената Лайняна планина.

Една конюшня произвежда достатъчно материал за такава планина и този отпадъчен продукт – ако трябваше да използва засукани думички – трябваше да се отстранява. А по-мъдрите и екологично настроени хора правеха много повече. Те го използваха.

Тя одобряваше целия процес обикновено. В дните, когато не беше ядосана на целия свят. Или когато не валеше като из ведро, за бога.

Оборският тор, при правилно нагряване, за да достигне определена температура, се превръщаше в компост. А той обогатяваше почвата. Затова Фин и Бойл бяха направили това ограждение – достатъчно далеч, за да не достигат до тях миризмите – точно с тази цел.

Когато стигна до Лайняната планина, тя изруга гласно, защото разбра, че е оставила айпода си и слушалките в конюшнята. Даже нямаше да има музика, която да я разсейва.

Можеше само да мърмори под нос, докато махаше старите чували от фураж, с които бе покрита купчината, преди да използва лопатата, за да обръща тора.

За да се получи добър компост, трябваше да се загрее, за да убие топлината семената и паразитите и да превърне изпражненията в богата добавка за почвата. Беше вършила това безброй пъти, затова продължи механично, добавяйки изкуствен тор, за да се разпадне естественият. Обръщаше външните пластове навътре в купа, където беше топло, правеше втора купчина и добавяше вентилация, като забиваше металния прът дълбоко надолу.

Поне не се налагаше да мъкне маркуча, защото проклетият дъжд осигуряваше водата, необходима за лепкавата каша.

Лепкава каша, мислеше си тя, докато работеше здраво с лопатата. Именно в такава ги бе забъркал Конър.

Защо му трябваше да намесва любовта? Любов и обещания, мечти за бъдеще и семейство, и вечно щастие? Нима всичко не вървеше чудесно? Не си ли прекарваха Отлично като приятели, които правят секс и се забавляват?

Сега ѝ беше казал всички онези думи – и при това много от тях на ирландски. Коварен план, мислеше си тя, докато загребваше с лопатата, обръщаше и напластяваше. Искаше да обърка сърцето ѝ. Да я накара да въздиша и да се предаде.

Беше я накарал да се почувства слаба – точно така – а тя не знаеше как да се справя със слабостта. Тя беше неин враг и той бе насъскал врага ѝ срещу нея. И нещо повече, беше я накарал да се страхува.

Но пък тя сама бе започнала всичко, нали така? О, сама си беше виновна за цялата ситуация, както и за бедите, които щеше да докара на всички.

Първа го бе целунала, не можеше да го отрече. Беше го вкарала в леглото си и така бе променила напълно отношенията им.

Конър бе романтик по душа, знаеше го предварително, Но след като бе сменил толкова много приятелки през годините, как можеше да очаква подобни обяснения в любов?

И без това имаха да се справят с толкова проблеми. Времето до Вси светии намаляваше с всеки изминал ден и ако изобщо имаха някакъв солиден план за битката, на нея поне не ѝ беше известен.

Оптимизмът на Конър, решителността на Брана, яростта на Фин, вярата на Айона. Всичко това го имаха, както и предаността на Бойл и нейната собствена.

Но нямаха никаква стратегия и тактика срещу тъмната магия.

И вместо да съсредоточи ума си върху планирането на стратегията и тактиката, Конър О’Дуайър беше зает да ѝ говори красиви думи за това как била ритъмът на сърцето му и любовта на живота му във всички времена.

На ирландски. Докато вършеше невъзможни неща с тялото ѝ.

А на сутринта я бе погледнал право в очите, след като се бяха върнали от онзи странен свят на сънищата, и ѝ бе казал, че е влюбен в нея.

И се бе усмихнал, спомни си тя сега, силно ядосана. Сякаш да преобърне целия ѝ свят с краката нагоре, бе просто една хубава шега.

Трябваше да го изрита от леглото и да го просне на пода. Така трябваше да направи.

Щеше да се разбере с него, за бога. Защото тя не можеше да бъде слаба, нито с него, нито с когото и да било. Нямаше да бъде слаба и уплашена. Нямаше да се остави да обърка сърцето ѝ, така че да даде обещания, които ще наруши.

Нямаше да се превърне в слаба и беззащитна жена като майка си. Неспособна да се грижи сама за себе си. Посрамена и тъгуваща от предателството, дошло като удар с брадва от един мъж.

И нещо повече – по-лошо – нямаше да си позволи да стане нехайна и егоистична като баща си. Който бе дал обещания и дори ги бе спазвал, но само докато всичко вървеше гладко. Който безмилостно бе нарушил клетвите си и разбил сърцата на онези, които го обичат, когато се изправи срещу трудности в живота.

Не, нямаше да стане ничия съпруга, ничий товар в живота, ничие сърце. Особено на Конър О’Дуайър.

Защото, бог да ѝ е на помощ, го обичаше твърде много.

Усети в гърлото ѝ да се надига стон, но побърза да го задуши безмилостно.

Това беше само временно, убеждаваше тя сама себе си, докато покриваше отново купчината с чувалите от фураж. Този огън в сърцето не можеше да трае дълго.

Никой не можеше да го понесе.

Скоро щеше да се окопити, както и Конър. И всичко щеше да се превърне в един от онези странни сънища.

Каза си, че вече е по-спокойна, че физическият труд ѝ се е отразил добре. Сега беше готова да се извини на Мик – най-вече – както и на останалите.

– Изтърпя си покаянието – изрече тя гласно, отстъпи крачка назад и се обърна.

Баща ѝ се усмихна насреща ѝ.

– Ето те и теб, принцесо.

– Какво?

Едно птиче чуруликаше в черничевото дърво, а розите цъфтяха като в приказка. Обичаше тези градини, цветовете, уханията, чуруликането на птиците и песента на фонтана, докато водата се изливаше в басейна от вазата в ръцете на грациозна девойка.

Обичаше и всички тайни кътчета и сенчести беседки, където можеше да се скрие от братята и сестрите си, ако искаше да остане сама.

– Пак си потънала в мечти и не чуваш как те викам. – Той се засмя и гръмкият му смях накара устните ѝ да се разтегнат, макар сълзите да напираха в очите ѝ.