– Ще се погрижа за това. – Разтърка длани една в друга, спря кръвта и излекува плитката рана.

– За какво беше всичко това? – попита тя.

– Кратко гостуване при роднини. Чух някои въпроси, получих отговори.

– Какви отговори?

– Ще трябва да ги обмисля внимателно, за да ги разбера. Но цветето е засадено, както ме помоли Тийгън, и това е достатъчно засега. Изглеждаше ми много възмъжал и силен, нали, нашият Иймън?

– Казваш го, защото си приличате. Кеван ще узнае, че са се върнали.

– Те не са могли да го унищожат, нито пък той тях. Също като цветето, това ми е достатъчно засега. На нас се пада да го довършим, това също знам.

– И как го знаеш?

– Чувствам го. – Докосна с пръст сърцето си. – Вярвам в онова, което чувствам. За разлика от теб например.

Тя му хвърли един нетърпелив поглед и скочи от леглото.

– Трябва да тръгвам за работа.

– Имаш време да хапнеш нещо. Не се притеснявай, няма достатъчно, за да обсъдим в дълбочина моите и твоите чувства. Но скоро ще дойде и това време. Обичам те до полуда, Мийра, и макар това да ме изненадва, съм щастлив от тази изненада.

Тя грабна дрехите си.

– Ти представяш в романтична светлина цялата история и я смесваш с магията и рисковете, кръвта и секса. Подозирам, че скоро ще се осъзнаеш, но засега съм готова да използвам банята и да тръгвам за работа.

Тя излезе решително от стаята.

Конър само се ухили, развеселен от прекрасния изглед към дупето ѝ, докато тя маршируваше към вратата на банята, която той делеше с Айона.

Вече се беше осъзнал, помисли си той – макар че му бе отнело доста време да стигне дотук. Можеше да я почака и тя да дойде на себе си.

Междувременно… Загледа се в изцелената си длан. Имаше да мисли върху доста неща.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Жените бяха вечна загадка за Конър, но техните тайнствени и странни реакции бяха неделима част от притегателната им сила.

Замисли се за жената, която обичаше. Смела и пряма повече от всеки друг във всяко отношение – освен в сърдечните дела. Тогава се превръщаше в уплашена птичка, хваната в капан, която бе готова да излети и през най-малката пролука.

Но сърцето ѝ бе силно и вярно, и смело.

Загадка.

Беше я изплашил, несъмнено, с обяснението си в любов. Обичаше я, за него истинската любов идваше веднъж и траеше вечно.

Въпреки това предпочиташе тя да лети свободно – засега – вместо да се блъска в клетката, затова реши да събуди Бойл.

Ако накараше Бойл да я придружи до конюшните – по-рано, отколкото се налагаше и на двамата – щеше да постигне две неща наведнъж. Тя щеше да е под закрилата на приятеля му и тримата щяха да си поговорят насаме.

Дъждът валеше обилно над дърветата и хълмовете, блъскаше в прозорците. Пусна кучето навън, излезе и той самият да обиколи къщата – както бяха направили и предната вечер – да провери дали все пак не са останали следи от магията на Кеван.

Цветята на сестра му грееха в пъстри и дръзки цветове в мрачния ден на фона на зелената трева в полето, което сякаш бе покрито с дебел зелен килим. Единственото, което усети в дъжда и въздуха, бе вятърът и силната светла магия за защита, която сам бе помогнал да издигнат около всичко, което им принадлежеше.

Когато спря за малко до навеса на Ройбиър, соколът го поздрави, като леко потърка глава в бузата на Конър. Това беше любов, просто и ясно.

– Ще я наглеждаш, нали? – Конър погали с кокалчетата на пръстите си гърдите на сокола. – Разбира се. Сега имаш малко време за себе си, иди на лов с Мерлин, в момента всички сме на сигурно място.

В отговор соколът разпери криле, политна. Направи един кръг високо горе, после се издигна над гората и потъна в нея.

Конър отново обиколи къщата и влезе през вратата на кухнята, като я задържа, за да влезе и Кател след него.

– Направи ли обиколката си? И аз. – Погали кучето по гърба, почеса го зад ушите. – Предполагам, че няма да искаш да се качиш и да събудиш Брана, за да ме отървеш от приготвянето на закуската, нали?

Кател го изгледа толкова иронично, колкото бе възможно за едно куче.

– И аз така си помислих, но бях длъжен да пробвам.

Приел съдбата си, Конър нахрани кучето, сипа му прясна вода в купичката. Запали огъня в кухнята, във всекидневната, после и в ателието, след което реши, че няма накъде да отлага повече, и се зае със закуската.

Сложи бекон в тигана, наряза хляб на филийки, направи бъркани яйца.

Тъкмо сипваше яйцата в тигана, когато се появиха Айона и Брана – братовчедка му беше облечена за работа, а сестра му – още по пижама и с онзи мрачен поглед, който подсказваше, че не си е изпила сутрешното кафе.

– Всички са на крака отрано. – Спазвайки неписаното правило, Айона остави Брана първа да си сипе кафе. – А Бойл и Мийра вече са излезли.

– Тя искаше да се преоблече и обеща на Бойл да му направи закуска за отплата, че я закара до къщи.

– Внимавай с яйцата, Конър, ще ги овъглиш – скара му се Брана, както правеше винаги, когато той се грижеше за закуската.

– Няма.

– Защо винаги използваш адски силен пламък, докато готвиш каквото и да е?

– Защото е по-бързо.

По дяволите, за малко да изгори яйцата, защото тя го бе разсеяла.

Изсипа ги в една голяма чиния с бекона, метна отгоре препечени филийки и сложи всичко в средата на масата.

– Ако се беше размърдала по-рано, можеше да си ги направиш, както ги обичаш. Сега ще ги ядеш, както съм ги направил, много моля.

– Изглеждат чудесно – ведро се обади Айона, докато приглаждаше е пръсти късата си коса, преди да седне на масата.

– О, престани да му се подмазваш само защото е сготвил, и то за първи път от седмици насам. – Брана седна до нея, почеса Кател зад ушите.

– Не е подмазване, ако си гладен. – Айона си напълни чинията. – Днес ще има доста отказани заявки. – Кимна навън към поройния дъжд. – Не просто вали, а е и студено. Обикновено бих съжалявала, но днес си мисля, че на всички ще ни дойде добре малко свободно време.

Опита яйцата. Бяха много… стегнати, реши тя.

– Ако има толкова малко клиенти, колкото предполагам – продължи тя, – сигурно бих могла да си тръгна по-рано. Брана, мога да дойда да поработя с теб, ако искаш.

– Аз трябва да довърша разни лосиони и кремове, за които не ми остана време вчера. Ще ги направя и ще ги закарам в магазина. Но ще се върна до обяд, така мисля. Двамата с Фин сме готови с промените в отварата, която използвахме в нощта на слънцестоенето. Сега е по-силна, но заклинанието има нужда от още обмисляне, както и изчисляването на точния момент, а и целият план, за бога.

– Имаме време.

– Дните си минават. А той става все по-смел. Онова, което опита да направи снощи…

– Не се получи, нали? – спря я Конър. – Къде са сега адските му прилепи? Не са ли само пепел, разпиляна от вятъра и измита от дъжда? А и цялата история ме наведе на някои мисли.

– Намислил си нещо, така ли? – Брана вдигна кафето си.

– Да, и имам да ви разказвам нещо. Потърсих Иймън в сънищата си, както и той мен. Намерихме се.

– Видял си го отново.

Той кимна на Айона.

– Видях го и взех Мийра в съня. Той беше вече мъж, около осемнайсетгодишен, тъй като каза, че за него са минали пет години от последната ни среща. Неговата Брана има две деца и трето на път, а Тийгън е бременна с първото си.

– Тя беше бременна – Тийгън – добави Айона, – когато я видях в моя сън.

– Спомням си, така че за мен това е бил същият момент, както и за теб, в техния свят. И аз, както и ти, се озовах до колибата на Сърха.

– Знаеш, че не бива да ходиш там – сопна му се Брана, – насън или наяве.

– Не мога да ти кажа със сигурност дали е било по моя, или по негова воля, защото наистина не знам. Но знаех, че сме в безопасност там, в онзи момент, иначе щях да се оттегля. Не бих рискувал живота на Мийра отново.

– Добре. Добре тогава.

– Върнали са се у дома – продължи той, докато мажеше обилно конфитюр върху филийката си, – но радостта им е примесена с тъга. Знаят, че ще се изправят в битка с Кеван и че няма да спечелят, няма да го унищожат, понеже сега е в нашето време, в нашия свят. Казах му, че сме шестима и че един от нас носи кръвта на Кеван.

– И той как го прие? – зачуди се Брана.

– Той ме познава. – Конър тупна леко с юмрук върху сърцето си. – И ми има доверие. Затова вярва и на хората с мен, а Фин е един от нас. Носеше кристала, който му дадох, както и амулета, който и двамата имаме. А аз носех камъка, който той ми даде, и когато го извадих, блестеше в ръката ми. Права беше, Брана. В него има сила.

– Е, не бих го сложила в прашка, за да се правя на Давид срещу Голиат с Кеван, но е хубаво да е с теб.

– И аз така мисля. И още нещо, в мен беше зюмбюлът.

– Цветето на Тийгън – обади се Айона.

– Засадих го, полях го с кръвта си и с влага от въздуха. И цветята покриха гроба на Сърха.

– Удържал си на думата си. – Айона го погали по рамото. – И си им дал нещо важно за тях.

– Казах му, че ние ще сложим край, защото вярвам, че ще бъде така. Мисля, че научих и нещо, което сме пропуснали на слънцестоенето. Музиката – добави той – и насладата от нея.

– Музиката – повтори Айона, докато Брана се облегна замислено на стола си.

– Какво го притегли тук снощи, толкова разгневен и дързък? Нашата светлина, вярно, ще използваме това. Ние самите, разбира се. Но снощи имаше музика, а тя също носи светлина.

– Весела мелодия – каза Айона.

– Така е. Това го заслепява – изправя се с ярост срещу веселието. Защо да не можем да го уловим чрез него?

– Музика. Свирехме и онази нощ миналата пролет, помниш ли, Айона? Само трите с теб и Мийра. Извадих цигулката си, свирихме и пяхме, докато той дебнеше навън, в сенките и мъглата. Привлечен е от нея – каза Брана, – от музиката, макар да я мрази, както и това, че можем да я създаваме.