– Хората живеят и без нея – или поне се справят с живота си – без да измъчват и убиват другите заради това.

– Не го изтъквам като извинение.-Сега той се надигна на лакът, за да я погледне в очите. – Той може да омагьоса някоя жена и да вземе тялото ѝ, както и силата ѝ, ако има такава. Да желаеш без любов – без да изпитваш любов към ; никого и нищо – това е мракът. Колкото до онези, които минават през живота си единствено изпитали желанието? Мисля, че това са тъжни създания или зли. Именно сърцето ни помага да минем през трудните моменти, то ни носи радост.

– Брана казва, че твоята сила извира от сърцето. – Мийра леко начерта кръст върху гърдите му с пръста си.

– Така мисли тя и е вярно донякъде. Не бих могъл да съществувам, ако не чувствам. Той чувства. Похот и ярост, алчност и нищо друго, което да облекчи дните му. Да вземе онова, което имаме, няма да му е достатъчно. Няма да го задоволи изобщо. Иска ние да познаем мрака, който той обитава, за да страдаме в него.

Думите му я накараха да изтръпне и тя се стегна вътрешно.

– Това ли откри в съзнанието му?

– Донякъде. Отделни части мога просто да видя. И за един миг тази вечер знаех какво изпитва – ужасяваща радост, че може да те отнеме от мен, от нас, от самата теб.

– Ти беше в мен – в главата ми. Той не извика името ми, не и този път, но ти ме повика. Чух те да викаш името ми и спрях само за миг. Имах усещането, че стоя на ръба и ме теглят и в двете посоки. После се озовах на пода под теб, така че не знам накъде бих поела.

– Аз знам, и то не само защото в теб няма и следа от слабост. Заради това. – Сведе глава и нежно докосна с устни нейните, безкрайно нежно. – Защото е повече от желание.

Обзе я нервност и в корема ѝ сякаш запърхаха пеперуди.

– Конър…

– Много повече е – прошепна той и завладя устата ѝ.

Нежно, много нежно и полека устните му я подканваха да му се отдаде, съблазняваха я болезнено бавно. Ако силата му идваше от сърцето, то сега той я използваше и я обгръщаше цялата в чиста чувственост.

Можеше да каже не – не, това не е за нея, не може да бъде. Но той вече я водеше уверено нагоре по сладкия път към блясъка и светлината.

Ръцете му, леки като въздуха, галеха тялото ѝ и дори деликатното им докосване подклаждаше огъня в нея.

Тихи, много тихи и разтърсващи, думите му я молеха да повярва в онова, което никога не бе имала. Да има доверие в онова, от което се страхуваше и което отричаше.

В любовта, нейната простота и сила. В постоянството ѝ.

Не беше за нея. Не, това не беше за нея – мислеше си го, но отново се носеше на копринено меките ѝ облаци. Онова, което той ѝ даваше, което ѝ поднасяше и обещаваше, бе неустоимо.

За един момент, за една нощ, тя се отдаде на чувството. И на него.

Затова той вземаше, но с нежност, и даваше още повече в замяна.

Конър вече знаеше, в онзи миг, когато тя стоеше между мрака на Кеван и неговата светлина, тогава бе познал цялата истина за любовта. Бе разбрал, че идва натежала от страх, от рискове. Знаеше, че може да се изгуби в лабиринта ѝ, приемаше това, че ще се бори със сенките ѝ, ще черпи от светлината ѝ и ще живее с върховете и паденията ѝ, с миговете на безоблачно щастие и трудните моменти.

С нея.

Целият им живот като приятели не го беше подготвил за тази промяна, за тази титанична смяна на приятелската обич с чувството, което сега изпитваше към нея.

Единствената. Тя. Която щеше да носи в сърцето си.

Не поиска да чуе от нея същите думи – и те щяха да дойдат после. Засега нейното отдаване му стигаше. Накъсаните ѝ въздишки, потръпването, силното и неравномерно туптене на сърцето ѝ.

Тя се издигна, изплува над вълна от удоволствие – толкова всеобхватно, че сякаш изпълваше цялото ѝ тяло с чиста бяла светлина.

А после той я изпълваше, даваше ѝ още и още, докато сълзи замъглиха очите ѝ. Когато стигна върха и се задържа за няколко безценни мига на онзи искрящ и сияен предел, тя чу гласа му отново в мислите си.

Това е повече, каза ѝ той. – Това е любовта.

– Защо те притеснява толкова?

– Какво? – Мийра го зяпна, после се озърна наоколо. – Къде сме? Това не е ли… колибата на Сърха? Сънуваме ли?

– Повече от сън е. И любовта е много повече от лъжата, която вярваш, че е.

– Колибата на Сърха е, но стои цяла под лианите, които растат около нея. И сега не е време да говорим за любов и лъжи. Той ли ни доведе тук?

Извади меча си, благодарна, че сънят, който беше повече от сън, ѝ го бе дал в ръката.

– Любовта е изворът на светлината.

– Луната е източникът на светлина и можем да сме благодарни, че е пълнолуние, където и когато и да сме. – Бавно се завъртя в пълен кръг, търсейки сенките. – Наблизо ли е? Усещаш ли го?

– Ако не можеш да повярваш, че ме обичаш, то поне трябва да повярваш в моята любов към теб. Никога не съм те лъгал, не и за нещо важно, през целия ти живот.

– Конър. – Прибра обратно меча в ножницата, но лявата ѝ ръка остана върху дръжката му. – да не си изгубил ума си?

– Открих го. – Той ѝ се ухили. – Твоят разум го няма, защото нямаш куража да се осъзнаеш и да го приемеш.

– Аз съм тази с меч в ръка, така че внимавай какви ги приказваш за куража ми.

Той само я целуна, преди да го отблъсне.

– В теб няма и грам слабост. Сърцето ти е по-силно, отколкото си мислиш, и то ще бъде мое.

– Няма да стоя точно тук, за бога, и да си говоря празни приказки с теб. Връщам се.

– Пътят не е натам. – Конър улови ръката ѝ, когато се обърна.

– Много добре знам къде е.

– Не е натам – повтори той. – И още не е време, защото той идва.

Пръстите ѝ стиснаха по-здраво дръжката на меча.

– Кеван?

Конър сложи ръка върху нейната, преди да го измъкне от ножницата, и извади от джоба си белия камък. Той светеше като малка луна в дланта му.

– Не. Иймън идва насам.

Тя го видя да язди към полянката, вече не беше момче, а мъж. Много млад, но висок и строен, и толкова приличаше на Конър, че сърцето ѝ изтръпна.

Косата му беше по-дълга и сплетена назад. Приближи се мълчаливо, яхнал едър червеникавокафяв кон, който, каза си тя, можеше да мине в галоп през половината страна, без да се задъха.

– Добра вечер – викна за поздрав Конър.

– И на теб, и на твоята лейди. – Иймън слезе с едно плавно движение. Вместо да завърже коня, той само метна юздите на гърба му. От начина, по който дорестият кон стоеше – изваян като статуя под лунните лъчи – бе ясно, че няма да помръдне или избяга от господаря си.

– Доста време е минало за теб – отбеляза Конър.

– Пет години. Сестрите ми и съпрузите им живеят в Ашфорд. Брана има две деца – син и дъщеря – и още едно ще се роди съвсем скоро. Тийгън чака дете. Първото за нея.

Погледна към колибата, после към надгробния камък на майка си.

– Върнахме се у дома.

– Да се биете с него.

– Това е най-силното ми желание. Но той е в твоето време и това е истина, която не мога да отрека.

Висок и строен, с кристалното ястребово око на шията, Иймън отново погледна към гроба на майка си.

– Тийгън дойде тук преди мен. Видяла е онази, която ще се роди след нея. Била е тук, когато Тийгън се е изправила срещу Кеван. Ние сме тримата, първите, но онова, което сме, което имаме, ще предадем на вас. Това е всичко, което мога да видя.

– Ние сме шестима – каза Конър. – Тримата и още трима. Моята лейди, мъжът на братовчедка ми и един приятел, много силен приятел. – И понеже момчето се беше превърнало в мъж, Конър реши, че е време да заговори за това. – Приятелят ни е Финбар Бърк. Той е от кръвта на Кеван.

– Белязан ли е? – Също като Мийра и Иймън сложи ръка върху дръжката на меча си.

– Не по своя воля или дело.

– Кръвта на Кеван…

– Бих му поверил живота си и съм го правил. Бих му доверил живота на моята лейди, а нея обичам повече от всичко на света – макар тя да не го вярва. Ние сме шестима – повтори Конър – и той е един от нас. Ще се бием с Кеван. Ще го унищожим завинаги. Кълна се.

Конър извади меча на Мийра и стиснал го здраво в ръка, отиде до надгробния камък. Поряза дланта си, остави кръвта да покапе върху земята.

– Давам кръвна клетва, че ще го унищожим.

Бръкна в джоба си и без изненада намери там зюмбюла.

Използва меча, за да направи малка ямка, в която да го засади.

– Дадох обещание и сега го изпълнявам.

Завъртя пръст във въздуха, изтегли от него влага и остави кръвта и водата да се излеят върху пръстта.

Отстъпи крачка назад и видя заедно с другите двама как цветето пораства и камбанките му стават двойно повече.

– Оставих я и тръгнах. – Иймън гледаше към гроба. – Нямах избор, такава беше волята ѝ. Сега се връщам като мъж. Каквото мога да направя, каквато сила ми е дадена, ще го направя и ще я използвам. Дадох обещание и го спазвам. – Той протегна ръка на Конър. – Не мога да се доверя на този потомък на Кеван, но вярвам на теб и онези, които стоят редом с теб.

– Той е един от нас.

Иймън погледна към гроба, към цветята, колибата.

– Значи, сте шестима. – Докосна амулета си, който бе същият като на Конър, после камъка на кожената каишка, който Конър му беше дал. – Всичко, което сме и имаме, е с вас. Надявам се, че ще се видим отново, когато това свърши.

– Когато всичко свърши – съгласи се Конър.

Иймън се качи на коня си, усмихна се на Мийра.

– Можеш да вярваш на родственика ми, милейди, каквото казва, казва го от сърце. Сбогом.

Обърна коня си и си отиде тихо, както бе дошъл.

Мийра понечи да каже нещо… и се събуди рязко в леглото на Конър.

Той седеше до нея с половинчата усмивка, загледан в окървавената си ръка.

– Господи! Човек никога не знае къде ще се озове, когато си легне с теб. Внимавай! Ще изцапаш чаршафите.