– Аз ще го направя. Упражнявах се – каза ѝ Тийгън. – Когато двамата с Аластар яздим надалеч, се упражнявам.

Брана въздъхна и погали нежно ярката коса на сестра си.

– Хубаво е, че го правиш. Направи кръга, малка сестричке.

ВТОРА ГЛАВА

Брана гледаше как действа Тийгън, как сестра ѝ притегля светлина, изважда от себе си огън, как отдава почит на богинята, докато сътворяваше кръга. Достатъчно голям кръг, помисли си Брана, зарадвана и благодарна, за да обгърне и Кател.

– Справи се добре. Трябваше да те науча на повече, но…

– Уважаваш Ейлиш.

– И се тревожиш – вметна Иймън, – че ако използваме прекалено голяма част от силата си, той ще разбере. Ще дойде.

– Да. – Брана седна на земята, обви с ръка шията на Кател. – Тя искаше да сме в безопасност. Пожертва всичко за нас. Силата си, живота си. Вярваше, че ще го унищожи и ще бъдем в безопасност. Не знаеше, че тъмната сила, с която е сключил сделка, може да го върне обратно от пепелта.

– По-слаб.

Тя погледна Иймън и кимна.

– Да, по-слаб. Тогава. Той… поглъща сила, така мисля. Ще намери и други, ще им отнеме силата и ще стане по-могъщ. Тя искаше ние да сме в безопасност. – Брана си пое въздух. – Фиал иска да се ожени за мен.

Иймън зяпна.

– Фиал? Та той е стар.

– Не е по-възрастен от Бардан.

– Значи, е стар.

Брана се засмя и усети как вътрешно се отпуска.

– Мъжете явно искат млади жени. За да им родят много деца, и пак искат да делят постелята с тях и да им готвят.

– Няма да се ожениш за Фиал – повтори Тийгън. – Ти не го обичаш.

Той е мил и не е никак грозен. Има къща и ферма, доста по-голяма от тази на Ейлиш и Бардан. Ще приеме радушно и двама ви.

– Няма да се ожениш за Фиал – категорично заяви Тийгън.

– Не търся любов, нито ми е нужна.

– А трябва, но дори и да си затвориш очите, любовта ще те намери. Забрави ли любовта между майка ни и баща ни?

– Не. Но не мисля, че ще намеря същото за себе си. Може би някой ден ти ще я намериш. Толкова си хубава и ум на.

– О, ще я намеря. – Тийгън кимна сериозно. – Както и ти, и Иймън. И ще предадем онова, което сме, което имаме, на онези, които ще се родят след нас. Майка ни искаше това. Искаше ние да живеем.

– Ще живеем, при това добре, ако се омъжа за Фиал. Аз съм най-голямата – напомни им Брана. – На мен се пада да реша.

– Тя ми заръча да ви пазя. – Иймън скръсти ръце пред гърдите си. – Забранявам ти.

– Няма да се караме. – Тийгън сграбчи ръцете им и ги стисна здраво. Пламъкът пробяга по сплетените им пръсти.

И няма да се оставя да ме залъгвате. Не съм бебе, Брана, а на същата възраст, на която беше ти, когато напуснахме дома си. Няма да се ожениш само за да имам аз дом. Няма да се отречеш от себе си, да загърбиш силата си. Ти не си Ейлиш, а Брана, дъщерята на Сърха и Дайхи. Ти си тъмна вещица и винаги ще бъдеш такава.

– Един ден ще го унищожим – закле се Иймън. – Някой ден ще отмъстим за баща си, за майка си и ще унищожим дори и пепелта, в която ще го превърнем. Майка ни ми каза, че ще го направим или пък потомците ни ще успеят, дори и да са нужни хиляда години.

– Казала ти е?

– Тази сутрин. Дойде при мен на реката, сред мъглата и тишината. Намирам я там, когато имам нужда от нея.

– При мен идва само в сънищата ми. – Сълзите, които Брана не искаше да пролее, стегнаха гърлото ѝ.

– Ти се затваряш в себе си. – За да я утеши, Тийгън погали косата на сестра си. – За не разстроиш Ейлиш, да ни защитиш. Може би просто ѝ позволяваш да се появи само в сънищата ти.

– И при теб ли идва? – прошепна Брана. – И не само насън?

– Понякога, докато яздя Аластар, когато стигнем много навътре в гората и аз съм много, много тихичка, тогава идва. Пее ми, както правеше някога, когато бях малка. Именно майка ни ми каза, че ще намерим любовта, че ще имаме деца. И ще успеем – ние или нашите потомци – да победим Кеван.

– Не трябва ли тогава да се омъжа за Фиал, да му родя дете, потомък, който ще го унищожи?

– Не! – Малки пламъчета изскочиха от пръстите на Тийгън, преди да се овладее. – Между вас няма любов. Първо идва любовта, после децата. Така е редно.

– Не е единственият начин.

– За нас е. – Иймън отново улови ръката на Брана. – Ще бъде. Ще бъдем такива, каквито сме орисани, ще направим каквото трябва. Ако не опитаме, тогава онова, което пожертваха за нас, ще е било напразно. Те ще са загинали напразно. Така ли искаш да бъде?

– Не. Не. Искам да го убия. Искам кръвта му, гибелта му. – Мъчейки се да се овладее, Брана притисна лице в шията на Кател, потърси утеха в топлината ѝ. – Мисля, че една част от мен ще умре, ако изневеря на това, което съм. Но съм убедена, че няма да оцелея, ако изборът ми донесе беда на някого от двама ви.

– Изборът е за всички ни – каза Иймън. – Ние сме едно. Имахме нужда от това време. Майка ни ни изпрати тук, за ла бъдем на сигурно място. Вече не сме деца. Мисля, че престанахме да сме такива в онова утро, когато напуснахме дома си, знаейки, че повече няма да я видим.

Имахме силата. – Брана си пое дълбоко въздух, изпъна рамене. Макар да беше по-малък от нея и при това момче, брат ѝ говореше истината. – Тя ни даде много повече. Аз помолих и двама ви да се сдържате.

– Беше права да ни помолиш за това – макар ние понякога да я пробуждахме за малко – добави Иймън с усмивка. – Имахме нужда от времето, прекарано тук, но сега краят му наближава. Усещам го.

– Както и аз – пророни Брана. – И се питах дали не е свързано с Фиал. Но не, прави сте и двамата. Аз не съм родена за ферма. Нито за фокуси в кухнята и забавления. Ще погледнем тук, в кръга. Ще погледнем и ще видим. И ще разберем.

– Заедно? – Личицето на Тийгън грейна от радост и брана разбра, че и тримата са сдържали силата си прекалено дълго.

– Заедно. – Брана събра длани в шепа, вдигна ги нагоре, протегна се. А когато отпусна ръце надолу, сякаш да излее водата, сътвори огън.

И в създаването му, в това първо умение, което придобиваше, в чистотата на магията усети силата да я изпълва. И маше чувството, че за първи път през изминалите пет години си поема дълбоко въздух.

– Сега имаш повече сила – отбеляза Тийгън.

– Да. Чакала е. И аз чаках. Всички ние. Повече няма да чакаме. В пламъка и дима ще го потърсим, ще видим къде се крие. Ти виждаш най-далеч – обърна се тя към Иймън, но внимавай. Ако разбере, че го търсим, ще ни потърси па свой ред.

– Знам какво да правя. Можем да минем през огъня, да полетим във въздуха, над вода и суша, до мястото, където се намира. – Постави ръка върху малкия меч на колана си. – Можем да го убием.

– Ще е нужно нещо повече от меча ти. Колкото и голяма сила да имаше майка ни, тя не можа да го унищожи. Ще е нужно много повече и ние ще го намерим. След време. Засега само ще погледнем.

– Ние можем да летим. Двамата с Аластар. Ние… – Тийгън замлъкна под строгия поглед на Брана. – Просто… се получи един ден.

– Ние сме такива, каквито сме. – Брана поклати глава. – Не биваше да го забравям. Сега ще погледнем. През огъня, през дима, ще затулим взор, докато го призовем. За да го потърсим и намерим, ще заслепим очите му, на онзи, който проля нашата кръв. Сега силата ни се надига като прилив. Ние сме тримата. Както кажем, тъй да бъде.

Стиснаха здраво ръце, сляха светлината си.

Пламъците се разгърнаха и димът се вдигна.

И там се появи Кеван, отпиващ вино от сребърен бокал. Тъмната му коса падаше по раменете му и блестеше на светлината на лоените свещи.

Брана видя каменни стени, покрити с пищни гоблени, легло с балдахин от тъмносиньо кадифе.

Беше напълно спокоен, помисли си тя. Бе намерил удобства и богатство, което никак не я изненада. Той използваше силата си за своя изгода, за удоволствие, за да убива. За каквото му беше угодно.

В стаята се появи жена. Беше с хубави дрехи и тъмна като полунощ коса. Под властта на заклинание, помисли си Брана, ако се съди по невиждащия ѝ поглед.

И все пак… имаше някаква сила в нея, известна доза сила, осъзна Брана. Която се мъчеше да разкъса оковите, които я държаха здраво.

Кеван не проговори, само махна с ръка към леглото. Жената отиде към него, съблече се и остана за миг така, а бялата ѝ кожа блестеше като лунно сияние.

В празния ѝ поглед Брана съзря битката, която водеше, горчивата и тежка битка да се освободи. Да отвърне на удара.

За миг Иймън изгуби концентрация. Никога не бе виждал зряла жена напълно гола, още повече с такива големи гърди. Също като сестрите си и той усети окованата сила като бяла птица в черна клетка. Но имаше и толкова много голота, тези меки и пълни гърди, пленителният триъгълник с косъмчета между краката ѝ.

Дали щяха да са същите на допир като косата на главата ѝ? Отчаяно му се прииска да я докосне, само там, за да узнае.

Кеван вдигна рязко глава – като вълк, който души въздуха. Изправи се толкова бързо, че сребърният бокал се преобърна и разля червено като кръв вино.

Брана болезнено изви пръстите на Иймън. Той изохка и почервеня като пламък, но си върна концентрацията.

И все пак за един миг, един ужасен миг, очите на Кеван сякаш гледаха право в неговите.

После той отиде до жената. Сграбчи гърдите ѝ, стисна ги и завъртя ръце. Болката се изписа по лицето ѝ, но тя не извика.

Не можеше да извика.

Стисна силно зърната ѝ и ги усука, докато по бузите ѝ потекоха сълзи, а бялата ѝ кожа почервеня. Удари я и я събори на леглото. От ъгълчето на устните ѝ потече кръв, но жената само гледаше безмълвно.

С едно махване на китката Кеван се озова гол, с напълно еректирал член. Той сякаш пламтеше, но нямаше никаква светлина. Само мрак. Иймън го усети като лед – студен и остър, и ужасяващ. С него той прониза жената като с копие, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ, а от устните ѝ течеше кръв.