– Предупредих те, че ще те отегча до смърт.

– Не, не е заради теб. Замислих се за семейството, за градините и цветята. И за зюмбюла, който Тийгън ме помоли да засадя на гроба на майка ѝ. Още не съм го направил.

– Прекалено е рисковано да се ходи сега до колибата на Сърха – напомни му Брана.

– Знам. И все пак това бе единствената ѝ молба. Помогна за изцелението на Мийра и единственото, което поиска, бе да посадя цветето.

Брана остави кошницата си, отиде до него и приклекна, за да бъдат лицата им на едно ниво.

– И ще го направим. Ще посадим зюмбюла – цяла поляна зюмбюли, ако поискаш. Ще почетем майка им, която е и наша майка. Но никой от нас няма да доближава дори до гроба на Сърха преди Самхейн. Обещай ми.

– Не бих рискувал живота си, а с него и задачата на всички. Но това ми тежи, Брана. Тя беше само малко момиче. И страшно прилича на теб, Айона. А сега гледам теб

– Обърна се той отново към сестра си, – както гледах дъщерята на Сърха, и виждах как ще изглежда тя след десет години, и каква беше ти, когато бе на нейните години. Толкова много тъга и чувство за дълг имаше в очите ѝ, както твърде често има и в твоите.

– Когато изпълним онова, което сме се заклели да изпълним, тъгата и дългът ще изчезнат. – Тя стисна силно изцапаната му с пръст ръка. – Те ще го усетят, както и ние. Сигурна съм в това.

– Защо не можем да го видим двамата с теб заедно? Или тримата, с Айона? Защо не можем да видим как ще свърши всичко?

– Знаеш отговора. Докато има възможност за избор, краят никога не е решен. Силата, която той има, както и всичко станало досега, това замъглява видението, Конър.

– Ние сме светлината. – Айона стоеше с кофичката си с грахови шушулки, с изцапани с пръст колене на джинсите. Пръстенът, който Бойл ѝ бе дал, блестеше на ръката ѝ.

– С каквото и да ни нападне, в каквато и форма да се появи, ние ще се бием. И ще го победим. Вярвам в това. И го вярвам, защото и ти вярваш – каза тя на Конър. – Защото целият ти живот е водел към тази битка и ти си го знаел, и пак вярваш. Той е противен тиранин и страхливец, криещ се зад силата, заради която е продал душата си на дявола. А кои сме ние? – Тя сложи длан върху сърцето си. – Онова, което ние имаме, идва от кръвта във вените ни и от светлината. Ще го победим с тази светлина и ще го пратим в ада. Убедена съм в това.

– Отлично казано. Ето. – Брана смушка брат си в ребрата. – Това е личната интерпретация на нашата Айона на речта на крал Хенри в деня на свети Криспин.

– Много хубаво го каза. Просто ми е тежко на сърцето. От неспазеното обещание.

– Ще го спазиш – увери го Брана. – Но едва ли само ваденето на картофи с лопатата и мисълта за цветето са виновни за лошото ти настроение – никак не е в стила ти да си кисел. Да не сте се скарали с Мийра?

– Не. Всичко е наред. От време на време се тревожа, че Кеван проявява такъв специален интерес към нея. Когато е някой от нас, можем да отвърнем на оръжията му с подобни, магия срещу магия. Тя има само пъргав ум и мускули, както и меча си, ако го носи.

– И той ѝ служи вярно, освен това носи камъните, които ти ѝ даде за защита, амулетите, които ние ѝ направихме. Това е всичко, което можем да сторим.

– Кръвта ѝ беше по ръцете ми. – Погледна ги сега и видя отново червената кръв на Мийра, а не обикновена черна пръст по дланите си. – Осъзнавам, че не мога да го преживея, да го оставя в миналото и непрекъснато ѝ пиша съобщения – по десет пъти на ден – като си търся някакво глупаво оправдание за това, само да се уверя, че е в безопасност.

– Тя би те проснала на земята, ако знаеше.

– Известно ми е.

– И аз се тревожа за Бойл. А Кеван изобщо не му е обръщал внимание досега. Нормално е – добави Айона – да сме загрижени за хората, които обичаме и които нямат същия арсенал като нас. – Тя погледна към Брана. – И ти се тревожиш.

– Да, така е. Въпреки че знам, че няма какво още да направим, пак се притеснявам.

– Ако това ще ти помогне, мога да те уверя, че съм с нея почти през целия ден. А когато излиза на обиколка с група – след онзи ден, когато вълкът я дебнеше – винаги заплитам по едно заклинание в гривата на коня ѝ.

Конър се усмихна.

– Така ли?

– Тя ми позволява, а и Бойл не е против. Правя такива плитки на всички коне, колкото често успея. Така съм по-спокойна, когато се наложи да ги оставим сами нощем.

– Дадох ѝ един лосион онзи ден с молба да го използва всеки ден, да го тества като нов продукт за магазина. – Брана се усмихна. – Има магия в него.

– Онзи, който ухае на кайсии и мед? Страхотен е. – Целуна сестра си по бузите. – Благодаря ти и от магическа, и от романтична гледна точка. Би трябвало да се досетя, че вие двете ще ѝ осигурите допълнителна защита. Колкото до мен, Ройбиър никога не я изпуска от поглед, освен ако не е с мен.

– Добре, можеш да оставиш Мерлин да я наглежда за час-два – Фин няма да е против. А ти иди на разходка със сокола си. – Брана се подпря на рамото му и стана. – Прибери картофите в малкото мазе и изведи сокола си някъде. Сигурна съм, че и на двама ви ще се отрази добре.

– Ами варенето, бланширането и всичко останало?

– Свободен си.

– А супата?

Тя се засмя, леко го перна с ръка по косата.

– Ето какво ще направим. Кажи на Бойл, че ще ми трябва Мийра да е тук след… – Брана погледна блесналото слънце, пресметна времето. – Три часа ми стигат. Останалите от тайфата могат да дойдат към шест и половина. Ще хапнем от любимата ти, супа, салата с рукола, която Айона ще набере в градината после, малко ръжен хляб и сметанова торта.

– Торта ли? Какъв е поводът?

– Ще си направим кейли[3]. Колко отдавна не сме се събирали за музика и танци у дома!

Конър изтри оцапаните си ръце в панталона и скочи на крака.

– Явно ще трябва по-често да изпадам в мрачно настроение.

– Втори път няма да ти мине номерът. Върви да прибереш тези картофи, намери сокола си и се върни към шест и половина.

– Ще те послушам. Благодаря.

Тя се върна при лехата и набра още домати, след като трябваше да приготви супа за шестима. После погледна към Айона, когато Конър се бе отдалечил.

– Той още не го знае – обади се Айона. – Би ти казал, ако знаеше. На теб, ако не на друг. Затова съм сигурна, че не знае, че е влюбен в нея.

– Още не го знае, но постепенно върви натам. Разбира се, обичал я е през целия си живот, затова сега му е нужно малко време да осъзнае, че изпитва по-различна любов от онази, която си е представял досега.

Брана се загледа към къщата и се замисли за него, за Мийра.

– Тя е единствената, е която някога ще поиска да сподели живота си. Други са докосвали сърцето му, но само Мийра може да го разбие.

– Никога не би го направила.

– Обича го и винаги го е обичала. И той е единственият, е когото някога би поискала да сподели живота си. Но няма неговата вяра в любовта и силата ѝ. Ако може да повярва в себе си и в него, двамата ще бъдат щастливи заедно. Ако не успее, ще разбие сърцето му, както и своето.

– Аз вярвам в любовта и силата ѝ. Вярвам също, че когато се наложи да избира, Мийра ще я потърси и ще я прегърне здраво, и ще я пази като съкровище.

– Надявам се – повече отколкото за каквото и да е друго – да се окажеш права. – Брана въздъхна. – Междувременно двамата още не могат да проумеят защо никой друг досега не ги е карал да се чувстват толкова прекрасно.

Сърцето е непокорно и тайнствено. Хайде да влизаме и да се измием. Ще ти покажа как да подготвиш нещата за супата, после ще видим колко зеленчуци можем да сложим и буркани, преди Мийра да се появи.

Тя пристигна навреме и в лошо настроение.

Още с влизането си в кухнята опря юмруци на кръста и се намръщи на блесналите буркани с пъстроцветни зеленчуци в тях, които се охлаждаха на плота, докато супата къкреше кротко на котлона.

– Какво е това? Ако сте ме извикали тук да давам дежурство в кухнята, горчиво ще се разочаровате. Достатъчно работа съм свършила за днес.

– Почти сме готови – спокойно отвърна Брана.

– Ще си взема бира. – Мийра решително се отправи към хладилника, откъдето измъкна бутилка червена бира “Смитуик”.

– Всичко наред ли е в конюшнята?

Мийра изръмжа в отговор на Айона.

– Наред ли? О, да, как да не е наред, след като имаме летен ден през октомври, а всичко живо на петдесет мили околовръст е решило да поязди точно днес. Цял ден или съм на обиколка с група, или разтривам конете, или мъкна седла и сбруя напред-назад.

Размаха бирата във въздуха, преди да отвори бутилката.

– А Цезар реши, че трябва да ухапе Руфъс по задника, и то след като казах на дамата от Испания, която го яздеше, да остави достатъчно разстояние между конете. Така се озовах с истерична испанка насреща си, която едва разбирах какво казва, защото викаше на испански, а и половината приказки бяха ръкомахания, така че юздите хвърчаха на всички страни, което наведе Цезар на мисълта, че тя иска да препусне в галоп.

– О, боже. – Айона искаше да се покаже загрижена, но развали впечатлението, като едва преглътна смеха си.

– О, да, много ти е забавно.

– Само малко, защото знам, че всичко е свършило добре и че не би я качила върху Цезар, ако не можеше да язди.

– Въпреки истеричните викове дамата язди като истински конквистадор и подозирам, че от самото начало е искала да препусне в галоп. За късмет, аз бях с Аластар и лесно я настигнах. Беше се ухилила до уши, макар да се опита да се прикрие, когато докопах юздата на Цезар и го спрях. Заклевам ти се…

Сега тя изпъна показалец, а лицето ѝ бе разкривено от гняв.

– Кълна ти се, че конете се посмяха здраво на случката.

– Вдигна бутилката и отпи голяма глътка бира. – И след тази обиколка имах група от петима тийнейджъри. Пет момичета. Това изобщо не мога да ви го опиша, иначе аз ще изпадна в истерия. А ти? – Тя отново посочи ядно Айона с показалец. – Ти получаваш свободен ден да си играеш в градината, понеже спиш с шефа.