И искаше това, искаше него, всичко.

Ръцете му вече не бяха търпеливи, а алчни и груби, забързани. Тя искаше и това, жадуваше да бъде докосвана и обладана, сякаш животът му зависи от това.

Струваше ѝ се, че нейният зависи.

Завъртя я рязко, опря гърба ѝ на вратата. Само за миг успя да надникне в очите му – диви и свирепи – преди да проникне в нея.

Мислеше си, че ще полудее, ако не я обладае, но сега наистина полудя.

Хълбоците ѝ се движеха лудешки нагоре-надолу, предизвиквайки го да следва неукротимия ѝ устрем. Ноктите ѝ се впиваха в него – в гърба, раменете – зъбите ѝ го хапеха и драскаха. Лека болка, мигновена и пареща, която разпалваше дивото удоволствие и го пленяваше. Кръвта му пулсираше мощно във вените и всеки следващ тласък бе по-силен, по-бърз, по-дълбок в този неуморен, замайващ ритъм.

Тя извика и в този вик се сливаха шок и жажда. И отново, този път извика името му с лек оттенък на изненада. Когато я сграбчи за дупето и я повдигна, тя сключи здраво крака около кръста му.

Той целуваше замаяно шията ѝ, искаше да изпълни цялото си същество с нейния вкус, докато я изпълваше със страстта си, докато и последните тънки нишки на реалността се разкъсаха.

Разпадна се, можеше да се закълне, че сякаш самият въздух се разби на късчета като стъкло, когато тя се стегна около него и викът ѝ на върховен екстаз заглъхна в трепереща въздишка.

Безсилни, двамата се свлякоха на пода с преплетени потни ръце и крака.

– Господи. Мили боже. – Тя си поемаше въздух като давещ се човек, който току-що е изплувал на повърхността.

Той също дишаше трудно, но успя да изръмжи и после се откъсна от нея, за да се просне по гръб, със затворени очи, докато единствено гръдният му кош се движеше нагоре-надолу.

– Подът ли трепери?

– Не мисля. – Конър отвори очи и се загледа в тавана. – Може би. Не – реши все пак той. – Мисля, че сме ние и по-скоро може да се каже, че вибрираме. След всяко земетресение има вторични трусове, нали така.

Пресегна се сляпо да я погали и ръката му се озова върху гърдата ѝ. Чудесно място.

– Добре ли си?

– Не съм “добре”. Зашеметяващо добре съм и леко замаяна. Сякаш отново съм летяла. Как само изглеждаше ти сякаш грееш отвътре, а косата ти се развяваше от вихъра, предизвикан от теб, и цялата тази сила туптеше с ритъма па ритуални барабани. Не можах да се сдържа. Съжалявам, по просто изгубих контрол.

– Прощавам ти. Много лесно прощавам.

Тя въздъхна през смях, сложи ръка върху неговата.

– Виж ни сега, голи и изтощени на пода в стаята ти, която е разхвърляна до безобразие, както винаги.

Той извърна леко глава, огледа се. Не беше чак толкова зле, реши Конър. Вярно, имаше разпилени по пода обувки и ботуши, дрехи и книги. А и така и не разбираше какъв е смисълът да оправяш леглото си, след като в крайна сметка пак ще си легнеш в него – и това бе повод за сериозни кавги със сестра му.

За да ѝ достави удоволствие, Конър махна с ръка и всички обувки, ботуши, дрехи, книги и каквото още бе захвърлено на пода, се озоваха сбутани в ъгъла. После щеше да се разправя с тях, е, все някога.

Но засега просто махна отново с ръка и заваляха розови листенца. Тя се разсмя, напълни шепа и после ги посипа върху косата му.

– Ти си един глупав романтик, Конър.

– Няма нищо глупаво в романтиката. – Прегърна я и намести удобно главата ѝ върху рамото си. – Ето, така вече е много по-добре.

Нямаше как да го оспори, но все пак.

– Трябва да слезем долу. Ще се чудят какво толкова правим тук.

– О, обзалагам се, че прекрасно знаят какво правим. Затова ще останем още малко.

Само малко, реши тя.

” Ще ми трябват дрехите – където и да си ги пратил.

– Ще ти ги върна. Но не веднага. – И тя се остави на удоволствието от това да лежи, сгушена на рамото му. Докато въздухът наоколо ухаеше на розови листенца.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Септември преваляше към октомври и Брана привика Конър и Айона да ѝ помогнат в прибирането на реколтата от градината зад къщата. Нареди на Айона да обере едрите грахови шушулки, а на Конър да изкопае картофите, докато тя вадеше моркови и ряпа.

– Мирише толкова хубаво. – Айона се изправи да подуши въздуха. – Напролет, когато засаждахме, миришеше на свежест и ново начало и беше чудесно. А сега ухае на зрялост и готовност и това е различно и също толкова чудесно.

Конър изгледа ядно братовчедка си, докато копаеше с лопатата.

– Кажи го пак, когато те накара да миеш всичко това, да го вариш или бланшираш, или каквото там, по дяволите, се прави.

– Не се оплакваш, когато ядеш храната, която приготвям цяла зима от зеленчуците, които консервирам или замразявам. Даже…

Тя направи няколко крачки и откъсна едър зрял домат от корена, подуши го.

– Мисля да направя специалната супа със синьо сирене и домати довечера.

Понеже знаеше колко я обича, Брана само се усмихна на брат си, който я погледна сърдито.

– Това е хитър начин да ме накараш да работя повече.

– Падам си по хитрости.

Събирането на реколтата повдигаше настроението ѝ. През цялото лято береше и откъсваше каквото ѝ беше нужно, но основните хранителни припаси винаги прибираше в буркани за предстоящата зима и това я изпълваше с усещането за добре свършена работа.

А физическата работа само допълваше удоволствието според Брана.

– Айона, ти избери две хубави краставици. Ще ми трябват за разкрасителните кремове, които ще приготвя после.

– Не знам как успяваш да свършиш толкова много неща. Грижиш се за къщата, за градината, готвиш, приготвяш сама всичко, което продаваш в магазина – имаш свой бизнес. Кроиш планове да унищожиш злото.

– Може би с магия. – Наслаждавайки се на уханието им, на допира с тях, Брана добави още домати в кошницата си. – Но истината е, че обичам всичко, което правя, така че през повечето време не е просто работа.

– Кажи го на човека с лопатата – оплака се Конър, но никой не му обърна внимание.

– Ти самата вършиш много неща едновременно – обърна се към Айона тя. – Явно нямаш нищо против да прекарваш деня си в риене на оборски тор, пренасяне на бали сено и слама, езда в гората в компанията на бърборещи туристи, които сигурно задават едни и същи въпроси непрекъснато. В добавка към това учиш и се упражняваш в занаята, докато миналата зима едва можеше да запалиш свещ.

– И на мен всичко ми харесва. Имам дом и свое място, цел в живота. Имам семейство и мъж, който ме обича. – Айона вдигна лице към небето и вдиша дълбоко. – И магия. Имах само бегла представа за всичко, Нан беше единственият ми близък човек, преди да дойда тук.

Отиде при краставиците и избра две.

– И много искам да си засадя малка градинка. Ако се науча как да консервирам зеленчуците, поне ще имам усещането, че съм изпълнила своята част от задълженията, когато се окаже, че предимно Бойл готви.

– Близо до жилището на Бойл има достатъчно място за градинка. Там ли ще останете да живеете, след като се ожените?

– О, засега е добре. Повече от достатъчно е за двама ни, а и е близо до всичко и всички, които обичаме. Но… искаме да имаме деца и не мислим да отлагаме.

Брана намести сламената шапка, която носеше повече за да спази традицията, отколкото за предпазване от слънцето, което ту надничаше, ту се скриваше зад пухкавите бели облачета в този почти летен ден през есента.

– Значи, ще ви трябва къща, а не просто апартамент над гаража на Фин.

– Мислим по въпроса, но и двамата не искаме да се откажем от близостта си до всички вас и до конюшните, така че само си мечтаем. – Айона се наведе да продължи работата си и откъсна яркожълта тиква. – Първо трябва да планираме сватбата, а аз дори не съм си избрала рокля и не съм решила какви цветя предпочитам.

– Но сигурно имаш ясна представа и за двете.

– Имам нещо като мъглява представа за роклята, която искам. Мисля… Конър, предупреждавам те, че ще се отегчиш до смърт.

– Картофите вече свършиха тази работа. – Той събра няколко от разкопаната почва и ги пъхна в кофата.

– Както и да е, искам дълга бяла рокля, но по-скоро старомодна, отколкото някоя модерна и елегантна. Без шлейф или воал, по-скоро семпла, но въпреки това красива. Като нещо, което е било носено от баба ти – но малко осъвременено. Нан би ми дала нейната, но тя е в цвят слонова кост, а аз искам бяла, а и тя е по-висока… Ами просто не е точно това, което търся, колкото и да ми се иска да облека рокля, която е била в рода ни.

Откъсна един чери домат и го пъхна още топъл в устата си.

– Господи, колко са вкусни. Да продължа, разглеждах в интернет, за да си изясня напълно модела, и след Самхейн се надявам с теб и Мийра да направим истинска обиколка за булчинска рокля.

– С удоволствие. Ами цветята?

– Много мислих и за тях и после осъзнах, че… искам твоите цветя.

– Моите?

– Харесва ми как изглеждат твоите цветя, твоите градини.

Айона отново се изправи и махна с ръка към веселия, килим от цинии, дигиталис, бегонии, латинки.

– Не отделните видове или цветове. А всички накуп, Цялата тази пъстрота и веселие, начинът, който си успяла да ги засадиш, така че да изглеждат свободни и щастливи, и зашеметяващи в същото време.

– Значи, ти трябва Лола.

– Лола?

– Тя е флорист, има ателие в покрайнините на Голуей. Моя клиентка е. Изпращам ѝ цели кофи крем за ръце, защото работата с цветята съсипва ръцете. И често ми поръчва голям брой свещи наведнъж, за да ги аранжира заедно е цветята си на някоя сватба. Прави истински шедьоври от цветя, гарантирам ти. Ще ти дам номера ѝ, ако искаш.

– Искам го. Звучи ми идеално.

Айона погледна към Конър. Клекнал, той гледаше втренчено един картоф, сякаш върху обелката му бе написан отговорът на всички въпроси.