– Разкажи ни какво стана – обърна се Фин към Конър.

– Започна обичайно – сякаш си напълно буден и в съзнание, но едновременно с това си някъде другаде. Бяхме в Клеър, макар отначало да не се досетих. В Клеър по времето на Иймън.

Продължи с историята, докато всички си сипваха от огромното плато с храна.

– Елен рогач? – прекъсна го Брана. – Истински ли беше, или ти си го довел в съня?

– Нямаше да се сетя за него. Ако исках водач, щях да взема Ройбиър. Беше много едро животно и величествено. С царствена осанка и златиста, а не кафява козина.

– Сини очи – добави Мийра.

– Права си. Такива бяха. Сини и ясни като на Иймън, като се замисля.

– Или на баща му – обади се Брана. – В книгата си Сърха пише, че синът ѝ е имал очите на баща си, неговата коса.

– Мислиш, че е бил Дайхи – замисли се Конър – или го с представлявал. Може да му е била дадена тази форма, за да бъде близо до децата си, да ги пази, доколкото може.

– Надявам се да е така – тихо каза Айона. – Бил е убит, докато е яздел към дома, за да ги защити.

– Еленът, който може би е бил духът на Дайхи, ни поведе към светлината, а светлината беше на Иймън. Три години са изминали от последната ни среща. Беше по-висок, а лицето му вече е с по-изсечени черти, както става, когато приключва детството. Красив момък е.

Той се ухили на Мийра.

– Казва го, защото му казах, че двамата много си приличат. С различна коса и тен, но веднага си личи роднинската връзка.

– Той помисли Мийра за Аня – една циганка – обясни Конър. – Била минала край къщата им преди време и му казала, че отново ще видят дома си.

– Интересно. Ти имаш циганска кръв във вените си – изтъкна Айона.

– Така е.

– А Фин нарече така кобилата, която избра за Аластар,

– Помислих си го, но се надявам, че това не значи, че приличам на кон.

– Кобила с несравнима красота и дух – изтъкна Фин. – Името си беше нейно – никога не съм и мислил за друго. Тя беше Аня в мига, в който я зърнах. Определено е интересно – всички тези връзки, преплитания.

– Въпросът е, че не усетих нищо, докато си говорехме пред вратата на къщичката. Нито пък той – отбеляза Конър замислено. – Разменихме си новини за семействата. Аз му казах за магията на сенките. И точно когато ни покани да влезем вътре, се случи всичко. В един миг не усещах нищо, а в следващия той беше там. Почувствах го само секунда преди вълкът да изскочи от въздуха. И той го почувства.

– Извърнахте се едновременно, като един човек – добави Мийра. – Всичко стана толкова бързо. Конър ме избута зад гърба си, но той не искаше мен, а момчето.

– Затова тя избута Иймън настрани, закри го с тялото си и размаха меч. Не беше минала и секунда, нямаше време да направя каквато и да е защита или блокада. Той скочи върху нея с пълна сила, впи лапите си в тялото ѝ, Кръвта и на двамата полетя във въздуха. Кучето нападна. Двамата с Иймън обединихме сили, а и момичетата изтичаха навън. Именно те направиха блокада, спряха ме да не се хвърля сляпо върху него и насочиха цялата си мощ към вълка, затова и аз добавих силата си към магията им, по-може нямаше какво друго да се направи в онези няколко секунди. Бяхме достатъчно силни, за да му причиним Полка, заедно с Кател, Ройбиър и Аластар, които го атакуваха редом с нас. Той запищя като момиче.

– Хей!

Конър се ухили на Айона.

– Без да обиждам никого. Притиснат между нас и Кател, копитата на Аластар и ноктите на Ройбиър, той изчезна, както се бе и появил. Замина си, избяга и остави след себе си вонята на ада. И Мийра, окървавена на земята. Всичко I рая по-малко от две минути, като се замисля спокойно, нямаше и две минути.

– Всички са много кратки, нали? Заслужава си да го обмислим – отбеляза Брана. – Може би силите му стигат само за толкова кратки проявления на това заклинание.

– Засега – добави Фин.

– Сега е всичко, с което разполагаме. Вмъкнал се е в съня на Конър, пропълзял в него, за да се добере до момчето – или до някоя от сестрите му, ако и те бяха излезли да те посрещнат, Конър. Не може да влезе в къщата, но докато си в съня и си напуснал защитата на дома… мога да го видя как става. Кеван не може да се докопа до тях в онова време и място, но може да се вмъкне в съня ти и да иде там.

– Където момчето би било уязвимо – допълни Фин, – в междинния свят на активното сънуване. Значи, Кеван дебне на границата му, чака в засада, докато си обърнеш гърба.

– Проклет страхливец – изруга Бойл.

– Каза, че Мийра е проляла кръвта му. Къде е мечът ти? Попита я Брана.

– У дома. Никога не съм го носила тук. Просто беше в ръката ми в съня.

– Аз ще ида да го донеса – предложи Фин. – Къде го държиш?

– На един рафт в гардероба в спалнята ми. Ще ти дам ключа от апартамента си. – Той само се усмихна и тя от ново се облегна на мястото си. – Който съвсем не ти е нужен, нали? Тази мисъл изобщо не ми беше минавала през ума. Всеки от четирима ви би могъл да си влезе, когато си поиска.

– Аз ще го донеса. Няма да се бавя.

– Оценявам уважението към силата, понеже Отлично знаеш, че не одобрявам лесния избор, след като работата може да се свърши с малко усилия и отделено време. Но…

– Брана въздъхна. – Вече преминахме границата, а и е глупаво да ходиш с колата до селото и обратно.

Фин просто кимна. Вдигна ръка и докато мигне, мечът на Мийра се озова в нея.

Мийра подскочи леко, после се засмя.

– Е, това беше велико, а толкова рядко ми се случва да видя някой от вас да прави нещо подобно, че понякога забравям, че можете.

– Фин е доста по-свободен в боравенето си с магията от Брана – изтъкна Бойл.

– Всички си имаме различни граници. – Фин завъртя меча. – Има кръв по него и е съвсем прясна.

– Не искам никаква кръв и мечове на масата си. – Брана стана и го взе от него. – Ще ми свърши работа. Имам малко останала и от слънцестоенето. Но както ти каза, тази е прясна, а и е взета от него, когато е бил ранен чрез магията на сенките.

– Аз ще дойда да поработя с теб веднага щом мога да се измъкна – каза Конър.

– И аз – обади се Айона. – Тази сутрин сме много натоварени, но мисля, че шефовете ми ще ми дадат малко свободно време следобед.

Бойл погали късата ѝ коса.

– Може да уредим нещо. Аз ще дойда заедно с Мийра, ако можем да бъдем полезни. Поне можем да донесем храна, ако не друго.

– И това не е никак малко. – Брана продължаваше да оглежда меча. – И бездруго няма достатъчно от изисканото френско ястие, за да се нахранят всички втори път от него.

– Значи, ние ще се погрижим, двамата с Мийра, а аз ще се върна отново веднага след като заключим конюшните в края на деня. Ще пратя Айона да дойде тук веднага щом мога.

– Аз ще мина да я взема – предложи Конър. – Мисля, че отново трябва да се движим само по двойки поне за известно време. Ще поразместя графика си и мога да се освободя към три, ако така е удобно за вас.

– Устройвани.

– Аз ще остана. – Думите на Фин бяха последвани от миг тишина. – Ако е удобно.

– Устройва ме. – Брана свали меча към земята. – Всички можете да се заемете с разтребването на кухнята ми. Ще ме намериш в ателието, когато си готов – каза тя на Фин и излезе.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мийра прекара по-голямата част от следващия си почивен ден, като помагаше на майка си в събирането на багажа ѝ за пътуването, което наричаха Дългото гостуване. Тъй като процесът налагаше да се вземат решения – какво да бъде взето, какво да бъде оставено, какво може да бъде подарено или просто изхвърлено на боклука – Мийра имаше зверско главоболие почти през целия ден.

Вземането на решения, както Мийра Отлично знаеше, докарваше Колийн Куин до паническо разстройство. Простичкото решение дали да вземе, или не любимите си три саксии с теменужки, направо я докара до сълзи.

– Ама, разбира се, че ще ги вземеш. – Мийра се мъчеше да запази равновесие върху тънката граница между добродушието и категоричния тон.

– Ако ги оставя, ти и Донал ще трябва да се грижите за тях, да ги поливате и подхранвате, а ако забравите…

– Обещавам, да не забравям. – Понеже щеше да ги занесе направо при Брана, която щеше да знае какво да прави с тях. – Но по-добре ги вземи.

– Морийн може да не ги иска в къщата си.

– Защо да не ги иска? – Мийра усети как леко залита и губи равновесие, но смело се усмихна, докато вземаше едната теменужка с мъхести листенца, която бе окичена с морави цветчета. – Прекрасни са!

– Ами все пак къщата си е нейна, нали?

– А ти си ѝ майка и това са твоите цветя.

Решението бе взето – за бога – и Мийра внимателно ги сложи в кашон, който бе помолила да ѝ дадат в магазина.

– О, но така…

– Ще пътуват на сигурно място. – “Седем по седем е… по дяволите… четиридесет и девет.”-А и нали сама казваш, че растенията са живи и реагират на музика и разговори, на любовта, с която ги отглеждаш? Сигурно ще им липсваш и ще залинеят, колкото и да съм внимателна с тях.

Доволна от себе си, Мийра запя “Отново на път”, докато пъхаше намачкана хартия около саксиите. Това поне предизвика лека усмивка от страна на Колийн.

– Имаш толкова хубав глас.

– Наследила съм го от майка си, нали?

– Баща ти също има хубав, силен глас.

– Хм – беше отговорът на Мийра, докато мислено повтаряше таблицата за умножение. – Така, сега е добре да вземеш и някои снимки, които ще искаш да сложиш в стаята си.

– О. – Колийн веднага сплете пръсти, както правеше винаги, когато не знаеше дали да тръгне наляво, или надясно. – Не съм сигурна, а и как бих могла да избера кои точно. Ами…

– Аз ще избера и това ще бъде приятна изненада за теб, когато си разопаковаш багажа. Знаеш ли, бих изпила чаша чай.

– О. Ами тогава ще ти направя.

– Чудесно. – Това щеше да ѝ осигури пет минутки спокойствие.