– Сърха – каза простичко Брана.

– О. Мислиш, че тя може да се появи и да ни даде силата си. Сърха и първите трима?

– Върху това ще помислим, ще поработим върху плана. Ако всички са съгласни.

– На мен ми харесва. – Бойл вдигна чаша към Брана.

– Значи, в нощта на Вси светии.

– Ако можем да го удържим дотогава и сме научили достатъчно – уточни Брана.

– Ще можем. Ще издържим – решително отсече Конър.

– Винаги съм харесвал Самхейн, и то не само заради лакомствата. Имах много поучителен разговор с моята прабаба в една нощ на Самхейн.

– И тя е била мъртва по това време, предполагам.

Той намигна на Мийра.

– О, беше си заминала години преди да се родя. Когато границите изтъняват, мога да виждам през тях много по-ясно, отколкото обикновено. И след като всички смятаме, че сега Кеван изпробва моите сили най-вече, значи, може аз да се окажа примамката в крайна сметка. И ти вече си се сетил за това – обърна се той към Фин.

– Мина ми през ума. Ще има да мислим още много, да обсъдим всичко и да поработим здраво. Мога да ти отделя колкото време пожелаеш, Брана. По всяко време.

– Значи, няма да заминаваш скоро? – небрежно подхвърли тя.

– Няма нещо, което да не мога да отложа или отменя. Ще бъда тук, докато това приключи.

– А после?

Той я погледна и дълго не каза нищо.

– После ще видим.

– Той само ни направи по-силни. – Айона хвана Бойл за ръка. – Семействата се карат и правят грешки. Но след това стават още по-сплотени. С нас е така.

– Наздраве за грешките и караниците.

Конър вдигна чаша, останалите напълниха своите и с мелодичен звън вдигнаха заедно тоста.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Знаеше, че това е сън. Мислено виждаше себе си, сгушен на топло и гол в леглото с Мийра, и можеше – ако се върнеше леко назад – да усети как сърцето ѝ бие спокойно и равномерно до неговото.

“На сигурно и топло в леглото”, каза си той.

Но докато крачеше из гората, във въздуха се усещаше хлад, а облаците, които се носеха край почти пълната луна, правеха сенките още по-тъмни.

– Какво търсим? – попита го Мийра.

– Ще разбера, щом го намеря. Ти не трябва да си тук. – Той спря и обхвана лицето ѝ с длани. – Остани в леглото, спи спокойно.

– Няма да ме заключваш и да ме държиш настрани. – Тя решително стисна ръцете му. – Обеща ми. И сънят си е мой, колкото и твой.

Би могъл да я изпрати обратно, да потъне в сън, който няма да си спомня. Но това щеше да е равно на лъжа.

– Стой близо тогава. Не знам пътя тук.

– Не сме у дома.

– Не.

Мийра вдигна меча, който носеше, и острието блесна на лунните лъчи, процеждащи се през клоните.

– Ти ли ми даде меча, или аз сама съм го донесла?

– И това не знам. – Нещо сякаш докосна кожата му, подразни неясно сетивата му. – Има нещо във въздуха.

– Дим.

– Да, и още нещо. – Вдигна ръка и направи кълбо от светлина. Използва го като факла, за да разпръсне сенките и да види по-добре пътя.

Един елен пристъпи на отъпканата просека– рогата му бяха като сребърна корона, а козината му проблясваше в златисто. Остана на място за миг, неподвижен като статуя, сякаш за да могат да се насладят на красотата му, после се обърна и царствено се отдалечи в леката мъгла, която се носеше над земята.

– Трябва ли да го последваме? – зачуди се Мийра. – Както е в песните и легендите?

– Да. – Но Конър остави кълбото да им свети. Дърветата вече растяха по-нагъсто, усещаха миризмата на зелена трева, на земя и на дим, докато еленът рогач се движеше грациозно и без да бърза.

– Често ли ти се случва? Да сънуваш такива сънища?

– Не често, но не е и първият – макар че за първи път имам компания от своята страна. Ето там, виждаш ли? Има светлина отпред.

– Едва я виждам, но да. Може да е капан. Усещаш ли го, Конър? Тук ли е той?

– Въздухът е изпълнен с магия. – Дотолкова, че дори се питаше как тя не я усеща. – Черна и бяла, тъмна и светла. Пулсира навсякъде наоколо.

– И сякаш пълзи по кожата ми.

Значи, и тя го усещаше.

– Няма ли да се върнеш?

– Не, няма. – Но внимаваше да е близо до него, докато следваха елена към светлината.

Конър се пренесе напред, отвори сетивата си да види. И различи фигурата, а после и лицето в сенките.

– Иймън е.

– Момчето? Синът на Сърха? Значи, сме се върнали столетия назад.

– Изглежда. По-голям е, още е момче, но е пораснал.

Конър отново се пренесе и този път проникна направо в мислите му. – Конър е, от рода О’Дуайър. Твой потомък, приятел.

Усети как момчето се отпуска леко. – Ела тогава, добре дошъл. Но не си сам.

Водя приятелка, тя е и твой приятел.

Еленът се отдалечи в мрака, когато светлините се сляха в едно. Конър видя малката колиба, навеса за конете, добре поддържана градинка с билки и подправки.

Създали са си свое място тук, помисли си той, трите деца на Сърха. И явно живееха добре.

– Добре дошъл – повтори Иймън и остави настрани светилото си, за да стисне ръката на Конър. – Както и ти – обърна се той към Мийра. – Не мислех, че ще те видя отново.

– Отново ли?

Сега момчето се вгледа по-внимателно, надникна дълбоко в нея с очи, сини като камъка ястребово око, който носеше на връв на шията си.

– Не си ли Аня?

– Богинята? – Мийра се засмя. – Съвсем не.

– Не богинята, а циганката, наречена на нея. Много си приличате, но сега виждам, че определено не е тя.

– Това е Мийра, моя приятелка и твоя също. Тя е част от нашия кръг. Кажи ми колко време е минало за теб от последната ни среща?

– Три години. Но знаех, че пак ще те видя. Циганката ми каза, а аз видях, че тя има дарба. Дойде да ни предложи нещо за размяна една пролетна сутрин и ми каза, че е последвала магията и поличбите, за да стигне до нашата врата. Каза ми, че имам близък роднина в друго време и че отново ще се срещнем в сънищата си и извън тях.

– В сънищата и извън тях – замислено повтори Конър.

– Каза и че ще се върнем у дома, ще срещнем съдбата си. Ти имаш нейното лице, милейди, нейната осанка. Потомка си на онази, която се нарича Аня. Затова ти благодаря, както благодарих и на нея за надеждата, която ми вдъхна, когато се нуждаех от това.

Погледна Конър.

– Беше след първата ни зима тук и мракът сякаш никога нямаше намерение да се вдигне. Тъгувах за дома, бях се отчаял, че някога ще го видя отново.

Бе пораснал на височина, забеляза Конър, и бе станал по-уверен.

– Създали сте свой дом тук.

– Живеем и се учим. Земята е добра и дивата природа ни зове. Но ние, тримата, трябва да видим дома си отново, преди да създадем свой собствен и да го запазим.

– Но още не е дошло времето, нали? Вярвам, че ще разберете, когато дойде. Сестрите ти добре ли са?

– Да, благодаря. Надявам се, че и твоята е добре.

– Да. Ние сме шестима. Тримата и още трима, и също се учим. Той има нова магия. Магия на сянката, начин да балансира между световете и формите. Майка ви е писала в книгата си за тези сенки и моята Брана сега проучва написаното от нея.

– Както и моята сестра. Ще ѝ кажа за това. Или пък можете да влезете. Ще събудя нея и Тийгън и те много ще се зарадват да ви видят.

Иймън понечи да се обърне към вратата на къщичката.

За Мийра всичко се случи в един миг.

Конър се извъртя рязко, както и Иймън, сякаш бяха един човек. Големият сив кон – тя се сепна, като видя Аластар, съвсем същият като жребеца, който познаваше – се втурна откъм навеса. Почти едновременно Ройбиър се спусна от небето, а Кател скочи.

Преди тя да успее да се завърти съвсем, Конър я издърпа зад гърба си в мига, в който вълкът скочи.

Появи се от нищото, тих като призрак, бърз като усойница.

Във вихрушка от движение той избегна светкавичния удар на копитата на Аластар и атакува. Право към момчето, осъзна тя и без да мисли, бутна Иймън настрани, замахна с меча си.

Улучи само въздух, но дори и така ударът едва не изтръгна ръцете ѝ от раменете. После пълната сила на вълка я блъсна и тя полетя назад. Болка, шок, горчив и зловещ студ я прерязаха отстрани. Инстинктът за оцеляване я накара да стисне здраво гърлото му с ръце, за да се опази от разтворената паст.

И отново всичко се случи наведнъж.

Кучето се хвърли в атака, а светлината избухна толкова ярко, че нажежи въздуха до червено. Викове и зверско ръмжене разкъсаха огнената пелена, докато мускулите ѝ трепереха от усилието да удържи хапещите челюсти. Чу собствените си викове, но не изпита никакъв срам, защото вълкът също виеше от болка.

Видя в очите му яростта, убийствена и безумна, преди той да потрепери, избледнее и изчезне, така както се бе появил. В нищото.

Името ѝ, Конър го повтаряше неспирно. Не можеше да си поеме въздух, просто не можеше да вдиша – въздухът вонеше на сяра.

Топли ръце отстрани на тялото ѝ, топли устни върху нейните.

– Дай да видя, позволи ми да погледна сега. О, господи, господи. Не се тревожи, скъпа, аз ще се погрижа. Лежи си мирно.

– Мога да ти помогна.

Чу гласа, видя лицето. Същото като на Брана, но по-младо. Спомняше си това лице, помисли си през болката Мийра, през замайването. Помнеше го от младостта си.

– Ще заприличаш на нея след няколко години. Нашата Брана е голяма красавица.

– Лежи спокойно сега. Тийгън, донеси… о, тя вече е тук. Сестра ми донесе останалото, което ми е нужно. Имам дарба за това – обърна се тя към Конър. – Ще ми се довериш ли да се погрижа за нея?

– Да. – Но хвана здраво ръката на Мийра. – Спокойно, скъпа, спокойно, сърце мое, погледни ме. Към мен, гледай мен.

И тя се унесе, потъна в зелените му очи, далеч от болката, от всичко друго, освен него. А той ѝ шепнеше нежни думи, както правеше, когато се любеха.