Брана се запита дали Ейлиш знаеше, че и двете с бебето е ангелското личице нямаше да са тук сега без магията. Раждането, толкова болезнено, толкова объркано, щеше да ги удави в кръв и двете, ако не беше силата на Брана, дарбата ѝ да лекува, да вижда надълбоко и да помага.

Макар никога да не говореха за това, смяташе, че Ейлиш знае.

Ейлиш се изправи, сложила длан на гърба си, а другата върху новото бебе в утробата си.

– Лека нощ и сладки сънища на всички. Брана, ще пийнеш ли чай с мен? Добре би ми дошла чаша успокояващ чай, понеже това малкото рита като полудяло тази вечер.

– Разбира се, веднага ще ти го приготвя. – И щеше да добави малко заклинание, както правеше винаги, за здраве и леко раждане. – Малкото е здраво и в отлична форма и подозирам, че ще бъде същата фурия като двамата близнаци.

– Сигурна съм, че е момче – каза Ейлиш, докато слизаха от таванското помещение, където бяха леглата. – Усещам го. Досега не съм бъркала.

– И сега не бъркаш. Трябва да си почиваш повече, скъпа.

– Жена с шест деца и друго на път не си почива много. Добре съм. – Погледът ѝ прикова Брана, търсещ потвърждение.

– Добре си, разбира се, но все пак е хубаво да си починеш малко.

– Ти си ми голяма помощ и утеха, Брана.

– Надявам се да е така.

Имаше нещо наум, помисли си Брана, докато се занимаваше с чая. Усещаше нервността на Ейлиш и това я изнервяше и нея.

Сега, като прибрахме реколтата, можеш да поседиш у дома и да се заемеш е шиенето. Важно е да се свърши, а и тика що си починеш. Аз ще поема готвенето. Тийгън и Mаб ще помагат и искам да ти кажа, че Маб вече е чудесна готвачка.

Да, така си е. Толкова съм горда с нея.

– Докато момичетата се занимават с готвенето, двамата с Иймън ще помагаме на Бардан в лова. Знам, че предпочиташ да не хващам лъка, но не е ли по-разумно всеки да прави онова, в което е добър?

Ейлиш за миг отклони очи.

“Да, помисли си Брана, тя знае и нещо повече – изпитва угризения, задето иска от нас да не бъдем такива, каквито сме.”

– Обичах майка ти.

– Както и тя теб.

– Двете се виждахме рядко през последните години. Но тя ми изпращаше вести по своя си начин. В нощта, в която Маб се роди, се появи одеялцето, което тя още стиска, докато спи. Просто се появи на люлката, която Бардан направи за нея.

– Когато говореше за теб, винаги беше с обич.

– Изпрати ви при мен. Теб, Иймън, Тийгън. Дойде при мен, появи се в съня ми, помоли ме да ви дам дом.

– Никога не си ми казвала – прошепна Брана и занесе чая на Ейлиш, след което седна до нея пред торфения огън.

– Два дни преди да се появите, ме помоли за това.

Стиснала ръце в скута си, облечена в сива рокля като очите ѝ, Брана се взираше в огъня.

– Трябваха ни осем, за да дойдем тук. Духът ѝ е дошъл при теб. Ще ми се да я видя отново, но само я сънувам.

– Тя е с теб. Виждам я в теб. В Иймън, в Тийгън също, но най-много в теб. Имаш нейната хубост и сила. Безкрайната ѝ любов към семейството. Вече си голяма, Брана. На години, когато трябва да почнеш да мислиш за създаването на свое семейство.

– Имам семейство.

Само твое, както направи майка ти. Дом, скъпа, мъж, който да обработва земята за теб, твои собствени деца.

Отпи от чая си, но Брана не продума.

– Фиал е чудесен мъж, добър човек. Грижеше се много за жена си, докато беше жива, наистина. Има нужда от жена, от майка за децата си. Къщата му е хубава, много по-голяма от нашата. Готов е да те поиска за жена и ще отвори дома си за Иймън и Тийгън.

– Как бих могла да се омъжа за Фиал? Той е… – Стар беше първата ѝ мисъл, но осъзна, че едва ли е по-възрастен от нейния Бардан.

– Може да ти осигури добър живот, както и на брат ти, и на сестра ти. – Ейлиш взе дрехата, която шиеше, търсеше нещо, с което да са заети ръцете ѝ. – Никога не бих ти затворила за него, ако не вярвах, че ще се отнася с теб добре. Той е хубав мъж, Брана, и с добри маниери. Би ли излязла с него?

– Аз… Не мога да мисля за Фиал по този начин.

– Може би ако излезеш с него, ще почнеш да го гледаш но друг начин. – Ейлиш се усмихна, докато го казваше, сякаш знаеше някаква тайна. – Една жена се нуждае от мъж, който да се грижи за нея, да я пази, да ѝ даде деца. Добър мъж с хубава къща, приятно лице…

– Затова ли се ожени за Бардан, защото е добър човек?

– Нямаше да го направя, ако не беше така. Само си помисли! Ще му кажем, че ще почакаме да мине слънцестоенето, преди да ти говорим за него. Помисли си. Ще го направиш ли?

– Да. Брана се изправи.

– Той знае ли коя съм?

Ейлиш сведе очи.

– Най-голямата дъщеря на братовчедка ми.

– Знае ли той коя съм аз, Ейлиш?

Сдържаното дълбоко в нея се пробуди. Гордостта го пробуди. И светлината, която грейна върху лицето ѝ, не беше само отблясъци от огъня.

– Аз съм най-голямата дъщеря на Тъмната вещица от Мейо. И преди да пожертва живота си, тя жертва силата си, предаде я на мен, на Иймън и Тийгън. Ние тримата сме тъмни вещери.

– Ти си само дете…

– Дете, когато говориш за магията, за силата. Но съм жена, когато заговориш за сватба с Фиал.

Истината в думите ѝ накара страните на Ейлиш да пламнат.

– Брана, скъпа, не беше ли доволна през изминалите години?

– Да, доволна бях. И много благодарна.

– Роднините си помагат, без да има нужда от благодарност.

– Да. Кръвта си е кръв.

Ейлиш остави настрани дрехата, която шиеше, и се протегна да улови ръцете на Брана.

– Ще бъдеш в безопасност, дъще на братовчедка ми. И ще бъдеш доволна. Вярвам, че ще бъдеш обичана. Можеш ли да искаш нещо повече?

– Аз съм много повече – тихо каза тя и се качи в таванското помещение, където спяха.

Но сънят не идваше. Лежеше неподвижно до Тийгън и чакаше да заглъхне тихото мърморене на Ейлиш и Бардан. Сигурно говореха за бъдещата ѝ връзка с Фиал, за добрия, разумен избор. Щяха да стигнат до извода, че неохотата ѝ е просто проява на нервност у едно младо момиче.

Също както бяха решили, че тя, Иймън и Тийгън са като останалите деца.

Тихичко стана, нахлузи меките си ботуши, наметна шала си. Имаше нужда от въздух. От свеж въздух, нощното небе, луната.

Внимателно слезе от таванското помещение, лекичко отвори вратата.

Кател, хрътката ѝ, която спеше пред огнището, се изправи и без колебание, без въпроси тръгна пред нея.

Сега вече можеше да диша, хладният нощен въздух галеше страните ѝ, а тишината наоколо бе като балсам за хаотичните мисли в главата ѝ. Сега, поне за малко, се чувстваше свободна.

Двете с вярната ѝ хрътка се плъзнаха като сенки сред дърветата. Чу бълбукането на реката, въздишката на вятъра в клоните, усети миризмата на земя, както и острия мирис на торф от пушека, който се издигаше от комина на къщата.

Можеше да направи заклинание, да се опита да повика духа на майка си. Тази вечер се нуждаеше от майка си. За пет години не бе заплакала нито веднъж, не бе си позволила и едничка сълза. Сега искаше да приседне на земята, да сложи глава на гърдите на майка си и да заплаче.

Сложи ръка върху амулета, който носеше – фигурката на хрътката, която майка ѝ бе сътворила с любов, с магия и кръв.

Дали да остане вярна на кръвта, на онова, което живееше вътре в нея? Дали да задоволи своите нужди, желание, страсти? Или да остави всичко настрани като играчка, за която вече е голяма, и да се погрижи за сигурността и бъдещето на брат си и сестра си?

– Майко – прошепна тя, – какво да сторя? Какво е твоето желание? Ти даде живота си за нас. Как бих могла да не последвам примера ти?

Усети докосване на силата, сливането с нейната магия, като хващане за ръка. Завъртя се рязко и се вторачи в сенките. Сърцето ѝ препускаше, каза си: “Мамо”.

Но под лунната светлина пристъпи Иймън, стиснал за ръка Тийгън.

Острото разочарование режеше като бръснач в гласа ѝ.

– Трябва да сте в леглото. Какво си въобразявате, че сте тръгнали да бродите из гората посред нощ?

– И ти правиш същото – сопна ѝ се Иймън.

– Аз съм най-голяма.

– Аз съм главата на семейството.

– Дребничкият жезъл между краката ти не те прави глава на семейството.

Тийгън се разсмя, после се втурна напред и прегърна сестра си.

– Не се сърди. Имаше нужда от нас. Беше в съня ми. Плачеше.

– Не плачех.

– Тук вътре. – Тийгън докосна с длан сърцето на Брана. Сериозните ѝ тъмни очи – толкова подобни на тези на майка ѝ – се взряха изпитателно в лицето на сестра ѝ. – Защо си толкова тъжна?

– Не съм тъжна. Излязох само да помисля. Да остана сама и да помисля.

– Мислиш на много висок глас – измърмори Иймън, засегнат доста от коментара ѝ за “дребничкия жезъл”.

– А ти трябва да проявиш добро възпитание и да не подслушваш чуждите мисли.

– Как да не слушам, като викаш?

– Престанете. Няма да се караме. – Тийгън може и да беше най-малка, но не ѝ липсваше решителност. – Няма да се караме – повтори тя. – Брана е тъжна, Иймън сякаш стои върху горещи въглени, а аз… имам чувството, че съм яла прекалено много пудинг.

– Зле ли ти е? – Гневът на Брана се изпари. Взря се внимателно в очите на Тийгън.

– Не съм болна. Нещо е… сбъркано. Усещам го. Мисля, че и ти го усещаш, както и ти. Затова няма да се караме. Тримата сме едно семейство. – Стиснала ръката на Брана, Тийгън се пресегна да улови дланта на Иймън. – Кажи ни, сестричке, защо си тъжна?

– Искам… да направим кръг. Искам да почувствам светлината в мен. Искам да направим заклинание в кръга и да поседим в светлината му заедно. С двама ви.

– Вече почти не го правим – отбеляза Тийгън. – Защото Ейлиш предпочита така.

– А тя ни прие в дома си. Дължим и уважение. Но сега не сме в дома ѝ и тя няма защо да знае. Имам нужда от светлината. Трябва да говоря с вас вътре в кръга, където никой не може да ни чуе.