– Вече бях изпила хапче.

– Това действа по-бързо. – Добави и лек масаж на раменете, който сякаш разтопи схващанията там. – Седни и си свали обувките. Ще ти донеса бира.

– Не съм те поканила на бира и сладки приказки. – Заядливостта в гласа ѝ, след като той се бе погрижил всичките ѝ болежки да изчезнат, я накара да се засрами от себе си. А срамът само я провокира още повече.

Той наведе глава леко, а по лицето му бе изписано безкрайно търпение и съчувствие. Искаше ѝ се да го удари с юмрук.

Искаше да облегне глава на рамото му и просто да диша дълбоко.

– Не си яла, нали?

– Едва преди малко се прибрах.

– Седни.

Той отиде до кухнята – ако можеше да се нарече така. Имаше печка с два котлона, нисък и тумбест хладилник, мъничка мивка и плот, които бяха сгушени в ъгъла на стаята.

Тя замърмори грубо под нос, но седна и свали обувките си, докато го наблюдаваше с присвити очи как ровичка наоколо.

– Какво търсиш?

– Замразената пица, без която никога не оставаш, ще стане най-бързо, а и аз бих хапнал от нея, защото също не съм ял.

Извади я от опаковката и я пъхна във фурната. За разлика от майка ѝ, не забрави да настрои таймера. Взе две бутилки бира, отвори ги и се приближи до дивана.

Подаде ѝ едната, седна до нея, вдигна крака върху малката масичка – като мъж, който си е у дома.

– Да започнем от края на деня. Майка ти. Имало е пожар в кухнята, нали?

– Дори и това не беше. Изгорила агнешкото бутче, а реакцията ѝ беше, все едно е предизвикала огнена стихия, която е изпепелила цялото село.

– Е, майка ти никога не е била особено добра готвачка.

Мийра само се изсмя горчиво и отпи от бирата.

– Ужасна готвачка е. Не мога да си представя защо изобщо ѝ е хрумнало да готви вечеря за Донал и приятелката му. Защото така е редно – добави тя веднага. – В нейния свят това е редно, а тя непременно трябва да спазма приличие. Всичко в дома ѝ е в порцелан от “Белийк”, “Роял Тара” и “Уотърфорд”, на прозорците има перденца от ирландска дантела. И бих се заклела, че се облича специално за работа в градината или за пазаруване, сякаш ще обядва в петзвезден ресторант. Всяко косъмче си е на мястото, червилото ѝ никога не се размазва. А не може да свари картоф, без да предизвика бедствие.

Тя млъкна, отпи от бирата си, а той само потупа леко крака ѝ и не каза нищо.

– Живее под наем в къща, която е е размера на градинското бунгало в имението, в което живееше с баща ми. Държи я под ключ, сякаш е трезор, за да се пази от бандите крадци и разбойници, които според нея чакат в засада а не се сеща да отвори поне един прозорец, когато къщата ѝ е пълна с дим.

– Обадила се е на теб.

– На мен, разбира се. Няма как да се обади на Донал, Понеже е на работа, а аз само се мотая с конете. За забавление.

Мийра въздъхна.

– Не иска да прозвучи по този начин, знам го, но точно така го усещам. Тя самата никога не е работила за заплата. Омъжила се е за баща ми като момиче и той направо ѝ е завъртял главата, дал ѝ красив дом с прислуга, която да се грижи за него, отрупал я с разкош. Трябвало е само да бъде красиво украшение за него и да гледа децата – да забавлява гостите му, естествено, но това е същото като да си красиво украшение, а госпожа Ханигън да готви, докато камериерките се грижат за всичко останало.

Нервите ѝ отново се опънаха и тя се вторачи в бирата си.

– После светът ѝ се сринал. Нищо чудно, че е безпомощна и не знае какво да прави в елементарни житейски ситуации.

– Твоят свят също се е сринал.

– Различно е. Бях достатъчно млада, за да се нагодя към: промяната, а и не изпитвах срама, който я измъчваше. Имах си Брана и теб, Бойл и Фин. Тя го обичаше. Обичаше Джоузеф Куин.

– Ами ти, Мийра?

– Любовта може да умре. – Тя отново пийна глътка бира. – Нейната все още не е умряла. Държи негова снимка в сребърна рамка в стаята си. Идва ми да закрещя всеки: път, като я видя. Той никога няма да се върне при нея, а и защо би го приела обратно, ако го направи? Но тя би го приела.

– Не става дума за твоето сърце, а за нейното.

– Нейното се е вкопчило в една илюзия, а не в реалността. Но ти си прав. Нейното сърце страда, не моето.

Облегна глава назад, затвори очи.

– Успокои ли я?

– Почистих бъркотията – беше заляла целия под в кухнята с вода и картофи – и мога само да съм благодарна, че е забравила да включи котлона за картофите, така че не се наложи да се разправям с пораженията от вряла вода. Сега би трябвало да е на вечеря в хотела на Раян с Донал и приятелката му.

Той разтри с длан бедрото ѝ за успокоение.

– За твоя сметка.

– Парите са най-малкото. Звъннах на Морийн и ѝ поставих въпроса ребром. Неин ред е, по дяволите. Мери Клеър живее много далеч. Но от Морийн, мама може да ходи на гости на Мери Клеър и нейните деца, както и да се връща тук. А брат ми… Жена му е чудесна, но за мама ще е по-лесно да живее с дъщеря си, отколкото с жената на сина си, според мен. А и Морийн има достатъчно място в къщата и мил и спокоен мъж.

– Какво иска майка ти?

– Иска баща ми да се върне, иска си стария живот, но понеже това няма да стане, ще бъде щастлива с децата.

Много се разбира с деца, обича ги, безкрайно търпелива е. В крайна сметка Морийн се съгласи с мен, поне е склонна да опита. Вярвам – кълна се в това – че ще е най-добре за всички. Ще помага много на Морийн за децата, а и те я обожават. Ще бъде щастлива там в по-голяма, по-хубава къща и далеч оттук, където има прекалено много спомени от миналото.

– Мисля, че си права, ако това има значение за теб.

Тя отново въздъхна, отпи глътка.

– Има. Тя не е човек, който може да живее добре и комфортно сам. Донал трябва да върви по своя път. Аз – по моя. Морийн е отговорът на проблемите ни, а и за нея ще бъде от голяма полза майка ни да е в дома ѝ и да се грижи за децата, докато тя излиза по задачи.

– Планът устройва всички. – Потупа я по ръката, после стана, защото таймерът звънна. – Сега ще хапнем пица и ще ми разкажеш каква е тази работа с Кеван.

Не беше планирала така вечерта си, но установи, че се отпуска въпреки всичко. Пицата, която хапваха, седнали па дивана в хола, запълни дупката в стомаха, за която не бе подозирала, докато не хапна първия залък. А и втората бира ѝ се отрази много добре.

– Както казах на Брана, всичко бе някак омекотено и сякаш насън. Сега разбирам какво е имала предвид Айона, когато ни разказваше за случката с нея миналата зима. Сякаш се носиш над земята и не си напълно в тялото си. Студ – измърмори тя. – Бях го забравила.

– Студа?

– Точно преди това изведнъж застудя. Дори извадих ръкавиците от джоба си. И се появи силен вятър. Светлината стана по-различна. Сутринта беше ясно, както казаха в прогнозата, но после стана мрачно и сиво. Помислих си, че облаци са закрили слънцето, но…

Сега се върна назад в мислите си с чисто съзнание, за да се опита да види ясно какво се е случило.

– Сенки. Имаше сенки. Как може да има сенки бе слънце? Бях го забравила, не казах на Брана. Бях прекалено напрегната, предполагам.

– Всичко е наред. Сега ми каза на мен.

– Сенките се движеха е мен и сред тях ми беше топло – но не беше така, Конър. Замръзвах, но си мислех, че ми е топло. Има ли някакъв смисъл в това?

– Ако имаш предвид дали те разбирам, да. Магията му е студена, както е и тъмна. Топлината е била само трик на ума ти, както и желанието.

– Останалото е както ти казах. Викаше ме по име, а аз стоях там с протегната ръка, готова да разтворя лианите копнееща да мина отвъд, толкова силно желаеща да отвърна на този зов. И Ройбиър и Кател ми се притекоха на помощ.

– Когато решиш да вървиш пеша от работа до къщата или ако си на обиколка с клиенти, стой далеч от това място, доколкото е възможно.

– Разбира се. По навик минавам оттам, но навиците се променят. Брана ми направи амулет за всеки случай. Както и Айона, а после и Фин.

Конър бръкна в джоба си, извади малка торбичка.

– И аз.

– С това темпо джобовете ми ще са пълни с магически торбички.

– Направи така: дръж една близо до вратата тук, една в колата си, една близо до леглото – в съня сме уязвими. А и една в джоба си. – Сложи торбичката в ръката ѝ, затвори пръстите ѝ в здрава хватка – Винаги, Мийра.

– Добре. Това е чудесен план.

– И носи това. – От джоба си той измъкна дълга и тънка кожена каишка, върху която бяха нанизани лъскави мъниста.

– Красиво е. И защо да го нося?

– Направих го, когато бях на шестнайсет. Тук има сив халцедон, по малко яспис и нефрит. Халцедонът предпазва от тъмна магия, а нефритът защитава от психична атака каквато току-що си преживяла. Ясписът изобщо е полезен като протекция. Затова ще го носиш, нали?

– Добре. – Тя сложи колието на шията си. – Можеш да см го вземеш обратно, когато приключим с това. Отлична изработка – добави тя, загледана внимателно. – Но ти винаги си бил много сръчен в ръцете.

В мига, в който думите излязоха от устата ѝ, тя мислено се наруга за избора им.

– Е, сега знаеш всичко за веселите и тъжните случки от деня ми и съм ти благодарна за лицата, макар да я извади от собствения ми фризер.

Тя понечи да стане, да разтреби чиниите, но той само сложи ръка на лакътя ѝ и отново я побутна назад.

– Още не сме приключили с целия цикъл, а нали се движим отзад напред. Тъкмо стигнахме до снощи.

– Вече ти казах, че не означаваше нищо.

– Онова, което ми каза, са пълни глупости.

Спокойният, почти развеселен тон на гласа му я предизвикваше да му се развика, затова тя нарочно запази своя тон неутрален.

– Имах достатъчно вълнения за днес, Конър.

– Сигурен съм, че можем веднъж завинаги да си изясним всичко и да приключим с това. Двамата с теб сме приятели, нали така, Мийра?