Вярно, че беше темпераментен, но съвсем не можеше да се мери с нейния избухлив характер. Ако трябваше да с честна, беше направо на светлинни години от нея. И имаше доста по-ведър и оптимистичен поглед към живота от повечето хора, включително и от нея самата.

Независимо от всичко, с което се бе сблъсквал в живота си, той бе запазил този ведър светоглед и добротата си. Като се добави и магията му, а тя бе страховито нещо, дори и за човек, който цял живот е бил близък свидетел на силата му, резултатът бе повече от внушителен.

И той го знаеше Отлично, използваше го в много голяма степен в отношенията си с жените, ако питаха нея.

Не че го упрекваше за това. Защо да не откъсне няколко цветя по пътя си?

Колкото до нея, по напълно рационални съображения предпочиташе да си остане негова приятелка, а не част от букета.

Въздъхна и вдигна рамене, когато усети въздухът да захладнява. Щеше да се наложи да поговори с него за това – беше глупаво да не го стори. Но след като сподели с Брана и двете се посмеят заедно на всичко.

Щеше да може да поговори с Конър и да представи всичко за весела шега, след като е поприказвала с Брана.

Бръкна в джоба си за ръкавиците, понеже вятърът се усили. А прогнозата сутринта бе за ясно утро, помисли си тя, загледана в облаците, които закриваха слънцето.

И тогава чу името си в шепота на вятъра.

Спря и погледна в посоката, откъдето идваше звукът, забеляза, че стои до голямото изкоренено дърво, закрито от преплетени лиани и клони – до преградата, отвъд която се намираха останките от колибата на Сърха и полянката, която можеше да се мести във времето по волята на Кеван.

Никога преди не беше я викал, не се беше интересувал от нея. И защо да го прави? Тя нямаше сила, не представляваше заплаха. Но сега я зовеше и гласът, в който звучеше съблазън, сякаш я теглеше към себе си.

Знаеше опасностите, помнеше всички предупреждения и рискове, но все пак се озова застанала пред зелената преграда от листа и клони, без да осъзнава как е стигнала дотам. Видя как се пресяга да ги разгърне.

Щеше само да погледне отвъд, само да надникне за миг.

Ръката ѝ докосна лианите и от тях в нея преля някаква замайваща топлина. Усмихната, Мийра се зае да ги разгръща, докато мъглата се стелеше през пролуките.

Соколът нададе писък и се спусна рязко. Проряза пътека в оплетените лиани и тя залитна назад. Започна да трепери все по-силно, когато забеляза, че мъглата стига почти до коленете ѝ.

Ройбиър кацна на поваленото дърво и я погледна с ярките си и проницателни очи.

– Канех се да мина отвъд, да погледна за миг. Ти чуваш ли го? Вика името ми. Искам само да надникна.

Когато отново се пресегна натам, Ройбиър разпери предупредително криле. Зад гърба ѝ кучето на Брана излая глухо.

– Елате с мен, ако искате. Защо не дойдете с мен?

Кател захапа със зъби крайчеца на якето ѝ, задърпа я назад.

– Престани! Какво ти става? Какво е… Какво ми има на мен? – измърмори тя, докато се олюляваше, коленете не я държаха, а главата ѝ бе замаяна. – По дяволите. – Сложи разтреперената си ръка върху голямата глава на Кател. – Добро куче, умно и добро. Да се махаме оттук. – Погледна през рамо към Ройбиър и сенките, които отново избледняваха, докато слънцето пронизваше мъглите. – Хайде всички да се махаме.

Продължи да се държи за кучето и вървеше възможно най-бързо, докато соколът кръжеше и се рееше високо над главите им. Никога през живота си не бе изпитвала такова облекчение да остави гората зад гърба си и да види дома на Тъмната вещица толкова близо пред себе си.

Не се посвени да хукне през глава, нито да се втурне задъхана в ателието на Брана малко преди кучето.

Брана, която тъкмо пресипваше някаква течност с аромат на захарни бисквити от големия тиган в една бутилка, вдигна очи. И моментално остави тигана настрани.

– Какво има? Трепериш цялата. Ела, ела до огъня.

– Той ме повика – успя да изрече Мийра, докато Брана заобикаляше пъргаво работния плот. – Повика ме по име.

– Кеван. – Брана я прегърна през рамо и я заведе пред огнището, настани я удобно в едно кресло. – В конюшните ли?

– Не, не, в гората. Идвах насам. На онова място – точно пред колибата на Сърха. Брана, той ме повика и аз тръгнах. Исках да мина оттатък, да ида при него. Исках го.

– Всичко е наред. Сега си тук. – Погали с длани студените бузи на Мийра, стопли ги.

– Исках това.

– Той е коварен. Кара те да желаеш. Но сега си тук.

– Сигурно нямаше да съм, ако не беше Ройбиър, който се появи изневиделица, за да ме спре, а после и Кател се намеси и здраво захапа якето ми, за да ме издърпа обратно.

– Обичат те също като мен. – Брана се наведе и допря буза до страната на Кател, прегърна я за миг. – Ще ти донеса чай. Недей да спориш. Имаш нужда от него, както и аз.

Първо даде бисквитка на Кател, после излезе навън за малко.

Да благодари на сокола, помисли си Мийра. Да го увери, че всичко е наред и че тя му е благодарна. Брана уважаваше високо проявата на вярност.

За да покаже своята благодарност и за допълнителна утеха, Мийра се смъкна от креслото и се сгуши в Кател.

– Ти си силна и смела, и вярна – прошепна тя. – Няма по-добро куче на света от нашата Кател.

– Няма втора като нея. Седни сега и си поеми въздух. – Брана се зае с приготвянето на чая, когато отново влезе в ателието.

– Защо повика точно мен? Какво иска от мен?

– Ти си една от нас?

– В мен няма магия.

– Това, че не си вещица, не означава, че в теб няма магия. Нали имаш сърце и душа. Ти си също толкова силна и смела, и вярна като Кател.

– Никога не съм усещала подобно нещо. Сякаш всичко останало изчезна и остана само гласът му. И моята собствена ужасяваща нужда да се отзова.

– Ще ти направя амулет за защита и ще го носиш винаги със себе си.

Мийра вече се бе стоплила и свали якето си.

– Вече си ми правила амулети.

– Ще ти направя нов, по-силен, по-специфичен, да кажем. – Поднесе чая. – Сега ми разкажи всичко, колкото е възможно по-подробно.

След като разказа, Мийра се облегна назад.

– Беше само за минута или две, както сега осъзнавам. Струваше ми се, че всичко се случва много бавно, като насън. Защо просто не ме унищожи на място?

– Напразна загуба на красива девойка.

– От доста време не съм никаква девойка. – Тя отново потрепери. – О, каква ужасна мисъл е това. По-лошото е, че можеше да ида доброволно.

– Когато си под заклинание, не действаш доброволно. Вярвам, че би се възползвал от теб, ако беше минала през преградата – би те отвел в друго време, би се възползвал от тялото ти и би направил всичко, за да те привлече на своя страна.

– Не би могъл да го стори с никакво заклинание. Никакво.

– Не би могъл, не, не и това. Но както сама каза за Фин, той не разбира семейството и любовта. – Брана улови ръката на Мийра, допря я до бузата си. – Би искал да те нарани Мийра, защото така ще нарани всички нас. Ще носиш амулета, който ще ти направя.

– Непременно.

– Трябва да кажем на останалите. Бойл също трябва да е по-предпазлив. Но близо до него са Айона и Фин. Хубаво е ти да останеш тук, с мен и Конър.

– Не мога.

– Знам колко цениш личното си пространство – аз най-добре те разбирам – но докато не решим какво ще правим оттук нататък, най-добре е да…

– Аз го целунах.

– Какво? Какво каза? – Слисана, Брана се обърна рязко. – Целунала си Кеван? Но нали каза, че не си минала отвъд. Какво…

– Конър. Целунах Конър. Снощи. Направо му се нахвърлих на пътя. За миг си изгубих ума, това е всичко. Цялото това летене, това, че го видях полумъртъв на пода в кухнята на Фин, болката по лицето му, когато започнахте да го лекувате. Мислех си, че е мъртъв, а после се оказа, че не е, след това целият трепереше и едновременно гореше, а после пък откъсна бутчето на пилето и го задъвка, все едно няма нищо, още преди дори да е облякъл ризата си. Всичко направо ми размъти мозъка, така че се хвърлих на врата му и го целунах.

– Виж ти – отрони Брана, след като Мийра си пое дъх.

– Но спрях – искам да знаеш това – добре де, след втория път спрях.

Макар ъгълчето на устните ѝ да потрепна леко, тонът ѝ бе съвсем равен.

– Вторият път ли?

– Аз… то… той… Беше откачена реакция на случилото се вечерта.

– Ами той също ли реагира откачено… на случилото се?

– Като се замисля, трябва да отбележа, че първата целувка го свари неподготвен, което изобщо не е чудно. Колкото до втората… мъж е все пак.

– Мъж е, вярно.

– Но не продължихме. Искам ясно да го заявя. Накарах го да ме остави и да се върне тук. Нищо друго не е станало.

– Защо?

– Защо ли? – Мийра само я изгледа невярващо. – Той ме остави пред апартамента, както ти казах.

– Защо не се качи с теб?

– С мен? Трябваше да се върне у дома, при теб.

– О, глупости, Мийра. – Раздразнението ѝ стана явно.

– Няма да ме използвате като извинение.

– Нямах това предвид, изобщо. Аз… мислех, че ще се подразниш или развеселиш, или поне озадачиш. Но не е така.

– Нищо такова, не, и ни най-малко не съм изненадана. Но съм се питала защо ви отнема толкова време да стигнете дотук.

– Дотук?

– Да бъдете заедно.

– Заедно? – Искрено шокирана, Мийра скочи на крака.

– Аз и Конър. Не, не може да бъде.

– И защо не?

– Защото сме приятели.

Брана отпи от чая си, загледа се в огъня.

– Когато си мисля за любовник, който да докосне не само тялото, си мисля за приятел. Да имаш само огън без топлината? Може да се получи и понякога е достатъчно, но не съвсем.

– А какво се случва с приятеля, когато вече не ти е любовник?

– Не знам. Гледам родителите ни, на двама ни е Конър, които още са щастливи. Няма безоблачно щастие ден след ден, а и кой би изтърпял подобно нещо? Но са щастливи и а пълен синхрон през повечето време.