– Ти даде повече. Даде ни силата си, почти цялата. Ако я беше задържала…

– Беше дошло моето време и е ваша по право. Доволна съм, повярвай ми. – В избледняващата утринна мъгла тя грееше – очертан в сребристо силует. – Аз съм завинаги в теб, Иймън Верния. В кръвта ти, в сърцето и мислите ти. Не си сам.

– Липсваш ми.

Усети устните ѝ върху бузата си, топлината ѝ, уханието ѝ да го обгръща. И в този миг, точно в този миг, отново можеше да бъде дете.

– Искам да съм силен и смел. Ще стана такъв, кълна се. Ще пазя Брана и Тийгън.

– Ще се пазите един друг. Вие сте трима. Заедно сте по-силни, отколкото аз някога съм била.

– Ще го убия ли? – Това бе най-голямото му, най-силното му желание. – Ще го унищожа ли?

– Не мога да кажа, само знам, че никога не може да вземе онова, което сте. Това, което сте, което притежавате, може да бъде само подарено, както ви го дадох аз. Той носи моето проклятие, белязан е. Всички, които ще дойдат след него от кръвта му, ще носят знака, както всички, които ще дойдат след вас, ще носят светлината. Моята кръв, Иймън.

Ти обърна длан нагоре и му показа тънката червена линия.

И твоята.

Усети рязката болка, видя драскотината върху дланта си. И я допря до майчината си.

– Кръвта на тримата, произлезли от Сърха, ще го унищожи, дори и да са нужни хиляда години. Вярвай в себе си. Това е достатъчно.

Отново го целуна и се усмихна.

– Хванал си повече от една.

Подръпването на въдицата му го изтръгна от видението.

Наистина беше хванал повече.

Щеше да бъде смел, мислеше си той, докато изтегляше пляскащата риба от водата. Щеше да бъде силен. И един ден щеше да е достатъчно силен.

Погледна ръката си – сега нямаше никакъв белег, но Отлично разбираше. Носеше нейната кръв и нейния дар. И един ден щеше да предаде това на синовете и дъщерите си. Ако не беше съдено той да унищожи Кеван, то щеше да бъде сторено от неговата кръв.

Но се надяваше, молеше се на всички богове да бъде той.

Засега щеше да лови риба. Хубаво е да си мъж, мислеше си той, да ловуваш и ловиш риба, да осигуряваш прехраната. Да се отплати на братовчедите на майка си за подслона и грижите.

Бе се научил на търпение, откакто бе станал мъж, и затова улови още четири риби, преди да отведе лодката обратно до брега. Завърза я на сигурно място, наниза рибите на корда.

За момент остана загледан към водата, която сега блестеше под яркото слънце. Замисли се за майка си, за тембъра на гласа ѝ, за уханието на косата ѝ. Думите ѝ щяха да останат в главата му.

Щеше да се върне през горичката. Не беше голяма гора като у дома, но пак беше хубава, каза си наум.

Щеше да занесе рибата на Ейлиш и да пийне чай край огъня. После ще помогне с последното прибиране на реколтата.

Чу острия и пронизителен вик точно когато тръгна към къщата и малката ферма. Усмихна се леко и бръкна в торбата си, извади оттам кожената ръкавица. Трябваше само да си я сложи и да вдигне ръка и Ройбиър се спусна от небето, разперил криле, за да кацне.

– Добро утро. – Иймън се взря в златистите му очи и усети силата на връзката със сокола, с неговия водач и приятел. Докосна магичния амулет на шията си, същия, който майка му бе създала с кръвна магия за защита. Върху него бе изобразен сокол. – Чудесен ден, нали? Светъл и хладен. Реколтата е почти събрана и скоро ще празнуваме продължи той, докато вървеше със сокола върху ръката си. – Слънцестоенето, както знаеш, когато нощта взема надмощие над деня, както Грону Пебър победил Хлей Хлау Гъфес. Ще почетем раждането на Мабон, син на Модрон – пазителката на земята. Сигурен съм, че непременно ще има медени питки. Ще се погрижа да хапнеш и ти.

Соколът потърка глава в бузата на Иймън, гальовен като коте.

– Отново ми се присъни онзи сън за Кеван. За дома, за мама, след като ни беше предала по-голяма част от силата си и ни бе отпратила далеч, в безопасност. Виждам ги, Ройбиър. Как тя го отрови с целувка, как го изгори, като даде всичко, което имаше, за да го унищожи. Той отне живота ѝ и все пак… видях нещо да помръдва в пепелта, в която тя го бе превърнала. Нещо помръдна там, нещо зло, и имаше червено зарево от силата му.

Иймън поспря за миг, притегли силата си, отвори съзнанието си. Усети биещото сърце на заек, който бягаше в шубрака, почувства глада на малко пиленце, което чакаше майка си и закуската.

Усети сестрите си, овцете, конете.

И никаква заплаха.

– Не ни е намерил. Щях да го усетя. Ти ще го видиш и ще ми кажеш. Но той ни търси, преследва и чака, това също го усещам.

Ясните сини очи потъмняха и нежните устни на момчето станаха корави като на мъж.

– Няма да се крия вечно. Един ден, кълна се в кръвта на Дайхи и Сърха, аз ще го преследвам.

Иймън вдигна ръка, улови шепа въздух, завъртя го и го метна – леко – към едно дърво. Клоните се разтресоха и птиците в гнездата политнаха високо.

– Ще ставам все по-силен – измърмори той и продължи към къщата, за да зарадва Ейлиш с четири риби.

Брана вършеше домакинските си задължения както обикновено. Всеки един ден от изминалите пет години тя правеше всичко, което искаха от нея. Готвеше, чистеше, грижеше се за малките, тъй като Ейлиш постоянно имаше бебе на гърдите си или в корема си. Помагаше да засеят полята и да отгледат реколтата. Помагаше за прибирането ѝ.

Напълно почтена работа, разбира се, и носеща своето удовлетворение. Нямаше по-добри хора на света от Ейлиш и нейния съпруг. Добри, уравновесени, земни хора, които предлагаха много повече от подслон на трите осиротели деца.

Бяха ги приели като част от семейството си, а нямаше по-голям дар от това.

Нима майка ѝ не го знаеше? Иначе никога не би пратила децата си при Ейлиш. Дори и в най-тежкия си час Сърха не би дала любимите си деца на друг, освен на добри и любящи хора.

Но на дванайсет Брана вече не беше дете. И онова, което се надигаше в нея, растеше, пробуждаше се – много по-силно, след като цикълът ѝ бе дошъл за първи път преди година – изискваше много.

Да го задържа вътре в себе си, да извръща очи от тази все по-ярка светлина, ставаше все по-трудно и тежко с всеки изминал ден. Но тя дължеше уважение на Ейлиш, а братовчедка на Сърха се страхуваше от магията и силата – дори от собствената си.

Брана бе направила всичко, което майка ѝ бе поискала от нея в онази ужасна сутрин. Бе довела брат си и сестра си на юг, далеч от родния Мейо. Бе странила от пътищата и бе заключила скръбта си дълбоко в сърцето, където само тя можеше да чуе тъжния плач.

В същото това сърце гореше и нуждата да отмъсти, нуждата да отприщи силата вътре в нея и да научи повече, да научи много повече и да се подготви, за да унищожи Кеван веднъж и завинаги.

Но Ейлиш искаше само мъжа си, децата и фермата. И защо не? Имаше право да има своя дом, свой живот и земя, спокойствие. Нима не бе рискувала всичко, като бе приютила децата на Сърха? Не беше ли приела в дома си това, за което копнееше Кеван – и което преследваше?

Заслужаваше благодарност, преданост и уважение.

Но това, което растеше вътре в Брана, искаше да излезе наяве. Трябваше да направи избор.

Видя как брат ѝ се връща от реката с рибата заедно със сокола си. Усети, че изпробва силата си далеч от къщата, както правеше често. Както и Тийгън, сестра им, правеше често. Ейлиш, която не спираше да бъбри за конфитюра, който бяха приготвили през деня, не усети нищо. Тя блокираше по-голямата част от дара, който имаше – което бе учудващо за Брана – и си позволяваше да използва съвсем малка частица, за да подслади конфитюра или да накара кокошките да снесат по-големи яйца.

Брана си каза, че саможертвата си заслужава, струва си чакането, за да научи повече, да разбере повече, да стане нещо повече. Брат ѝ и сестра ѝ бяха в безопасност тук – както бе искала майка им. Тийгън, чиято скръб я бе накарала да се затвори в себе си дни и седмици наред, сега се смееше и играеше. Вършеше задълженията си с усмивка, грижеше се за животните, яздеше големия си сив кон Аластар като истински воин.

Вярно, че имаше нощи, в които плачеше насън, но стигаше само Брана да я гушне, за да я успокои.

Освен когато бяха сънища за Кеван. Те измъчваха както Тийгън, така и Иймън, и самата нея. Напоследък бяха по-чести и по-ясни и Брана бе започнала да чува гласа му като ехо дори и след като се събудеше.

Бе настъпило време за избор. Чакането, сигурното убежище, всичко това трябваше да приключи по един или друг начин.

Вечерта почисти картофите, които бяха още влажни от земята. От време на време разбъркваше гозбата, която вреше на огъня, и потропваше с крак в такт с ритъма на мелодията, която мъжът на Ейлиш свиреше на малката си арфа.

Къщата беше топла и уютна, приятно място с приятни миризми, весели гласове, смеха на домакинята, докато вдигаше най-малкото си дете на кръста, за да потанцуват заедно.

Семейство, отново си помисли тя. Добре нахранено и обгрижено, в топла и уютна къща, е билки, които се сушаха на връзки в кухнята, и деца с розови бузки.

Би трябвало да е доволна от всичко това – колко много ѝ се щеше да е доволна.

Улови погледа на Иймън, същия яркосин поглед като на баща им, усети силата му да се докосва до нея. Виждаше прекалено много, Иймън виждаше всичко, помисли си тя. Успяваше да види прекалено много, когато забравяше да го изолира.

На свой ред го докосна със силата си – леко предупреждение да си гледа своята работа. Усмихна му се по сестрински, когато видя потръпването му.

След вечерята трябваше да се почистят съдовете, да се сложат малките в леглата им. Маб, най-голямата, на седем години, се оплакваше, както винаги, че не ѝ се спи. Шеймъс се сгуши веднага със сънлива усмивка. Близнаците, за чиято поява на бял свят бе помогнала и тя, бъбреха неспирно един през друг, малката Бриджит пъхна палче в уста, за да се успокои, а бебето бе заспало още преди майка му да го остави в постелята.