Обикаляше из кухнята, докато сестра му режеше от содената питка, докато бъркаше яйцата в тигана.

– Свързани сме заедно. Ние тримата, онези трима. Той чу музиката ти. Аз вече два пъти говоря с него. Айона е видяла Тийгън.

– А аз нито съм чувала, нито виждала някого от тях.

Конър спря да вземе кафето си.

– Иймън спомена, че и неговите сестри му завиждат.

– Не завиждам. Добре де, малко, признавам си. По-скоро съм разочарована и може би малко обидена.

– Той отнесе музиката ти в сънищата си и се усмихваше насън, макар преди това да беше тъжен.

– Значи, ще приема това засега. – Тя сложи в чиния бекона, яйцата, които бе опържила. Подаде му ги.

– Ти няма ли да хапнеш?

– Само кафе и препечена филийка.

– Ами благодаря за закуската тогава.

– Можеш да си платиш, като ми направиш услуга. – Извади препечените филийки от тостера и остави едната в неговата чиния, а другата прехвърли в по-малка чинийка.

Носи камъка, който ти е дал!

– Този ли? – Вече го бе прибрал в джоба си и сега го измъкна оттам.

– Носи го е теб, Конър, както носиш амулета си! В него има сила.

Тя взе филийката си и кафето и изчака той да седне на масата до нея.

– Не знам, не съм сигурна дали е предположение, интуиция или истина, но в него има сила. Добра магия, заради мястото, откъдето идва, времето, от което е, и човека, който ти го е дал.

– Добре. Надявам се ястребовото око да послужи по същия начин на Иймън и сестрите му.

Работата му не беше само разходки е ентусиазирани туристи или обиколки с училищни групи. Съществена част от живота на школата бе обучението и грижата за птиците. Почистване на хранилките, чиста вода за поилките, проверки на теглото и разнообразна диета, стабилни заграждения, където птиците да могат да се подслонят, но и да усещат въздуха, да го помиришат. Конър се гордееше със здравето, поведението и надеждността на своите птици – както на тези, за които се грижеше от излюпването им, така и на онези, които идваха при него да намерят подслон.

Нямаше нищо против да чисти птичия тор, нито му се свидеше времето, което отделяше да подсуши перата на мокро птиче, нито часовете на тренировки.

Най-тежкото в работата му беше – и винаги щеше да остане – да продаде някоя птица, която е обучавал, на друг соколар.

Както беше уговорката, срещна клиента на едно поле на десетина километра от школата. Фермерът, когото познаваше добре, му позволяваше да води тук младите соколи, които обучаваше, за да ловуват на открито.

Повика красивата женска Сали и я завърза за ръкавицата си, за да я разходи наоколо и да поговори с нея.

– Виж, Фин е срещнал една дама, която иска да те вземе, и даже лично е видял новия ти дом, ако двете си допаднете. Клиентката идва чак от Клеър. Където, по думите на Фин, има хубава къща и чудесен птичарник. Тя също е преминала обучение, както и ти. Ще бъдеш първият ѝ сокол.

Сали го гледаше със златистите си очи и стоеше наперено на китката му.

Той видя лъскавото БМВ да завива по пътя и да спира зад пикапа му.

– Ето я и нея. Искам да бъдеш любезна и да направиш добро впечатление.

Самият той си наложи любезно изражение на лицето, макар веждите му да се повдигнаха за миг, когато от колата излезе стройна блондинка с лице на филмова звезда.

– Вие ли сте госпожа Стенли?

– Меган Стенли. Конър О’Дуайър?

Втората изненада бе американският акцент в говора ѝ. Фин и това не беше споменал.

– Радваме се да Ви видим.

Сали, както я бе помолил, се държеше възпитано, просто си стоеше тихо и наблюдаваше.

– Не знаех, че сте американка.

– Признавам си. – Тя се усмихна и докато се приближаваше към Конър, си спечели няколко точки, като най-напред огледа сокола. – Макар да живея в Ирландия вече пет години и да възнамерявам да остана тук. Много е красива.

– Наистина.

– Фин ми каза, че сам сте я отгледали и обучили.

– Родена е в школата през пролетта. Много е умна, гарантирам го. Свикна е хората за нула време. Направо скочи на ръкавицата ми и ме погледна, сякаш казваше: “Е, ами сега?”. Нося досието ѝ с мен – здравен картон, тегло, хранене, обучение. Занимавали ли сте се със соколи в Америка?

– Не. Със съпруга ми се преместихме в Клеър – съвсем близо до Енис – и един от съседите има два Мишелова на Харис. Аз съм фотограф и започнах да ги снимам, запалих се много. После той ме обучи, помогна ми да направя подходящия птичарник, загражденията, да купя всичко необходимо. Неговото правило гласи, че не бива изобщо и да помислям за вземане на сокол, докато не съм прекарала поне година в подготовка.

– Така е най-добре за всички.

– Отне ми цели две години, понеже имаше период на изчакване, в който съпругът ми се върна в Щатите и се разведохме.

– Това е… сигурно е тежко.

– Не колкото можеше да се очаква. Намерих своето място в Клеър и нова страст в заниманията със соколи. Направих солидно проучване, преди да се свържа с Финбар Бърк. Школата ви има страхотна репутация.

– Фин ми е шеф, но…

– Той каза друго. Когато става дума за соколи или ловни птици, трябва да разчитам на очите, ушите и сърцето на Конър О’Дуайър. – Тя отново се усмихна и забележителното ѝ като на актриса лице грейна. – Сигурна съм, че го цитирам точно. Много бих искала да я видя в полет.

– Затова сме тук. Наричам я Сали, но ако двете се харесате взаимно, можете да я наречете както поискате.

– Никакви звънчета, предаватели?

– Тук не са ѝ нужни, тъй като познава полята – обясни Конър, докато развързваше каишките. – Но в Клеър ще Ви трябват.

Мръдна съвсем леко с ръка и Сали литна, разперила криле. Издигна се високо.

В очите на Меган видя точно реакцията, която искаше да види, на която се бе надявал. Възхита, която граничеше с любов.

– Носите си ръкавица, както виждам. Сложете я и я повикайте при себе си.

– Не нося торбичка с примамка.

– Тя няма нужда от примамка. Ако е решила да Ви даде шанс, ще дойде.

– Малко съм нервна. – Личеше си по смеха ѝ, докато изваждаше ръкавицата от джоба и я слагаше. – Откога се занимавате с това?

– Цял живот. – Наблюдаваше полета на птицата, изпрати ѝ мислите си. – Ако го искаш, отиди при нея.

Сали описа кръг, спусна се. И кацна леко като перце върху ръкавицата на Меган.

– О, красавица си ти. Фин беше прав. Не искам да се връщам у дома без нея.

И Конър си помисли, че птицата никога повече няма да се върне с него.

– Искате ли да я видите как ловува?

– Да, разбира се.

– Само ѝ покажете, че е позволено. Не говорите ли с птиците, госпожо Стенли?

– Меган, моля, и да, говоря. – Сега усмивката ѝ стана замислена, докато изучаваше Конър. – Това не е нещо, което признавам пред много хора. Добре, Сали – ще си остане Сали – ловувай.

Соколът се издигна и закръжа високо. Конър закрачи из полето с Меган, следвайки полета.

– Е, какво Ви доведе в Ирландия и по-точно в Клеър? – попита я той.

– Опит да спасим брака си, който се провали. Но мисля, че спасих себе си, и сега съм щастлива. Само двамата с Бруно сме, а вече ще имаме Сали.

– Бруно?

– Кучето ми. Сладък малък уличен пес, който се появи на вратата ми преди около две години. Въшлив, куцащ, полуумрял от глад. Двамата почнахме да се грижим един за друг. Свикнал е със соколи. Изобщо не притеснява тези на съседа ми.

– Кучето е предимство при лов. Не че на нея ѝ е нужно такова. – Докато говореше, Сали се спусна като куршум.При вида на разперените остри нокти Меган леко изпъшка.

– Всеки път ме стряска. Това е в природата им, изпитват нужда да го правят. Господ или природата, или в каквото сам вярвате, ги е създал да ловуват и да се хранят. Но винаги ми е малко жал. Трябваше ми време да свикна да ги храня, докато сменят перата си, но вече го преодолях. Винаги ли сте живели в Мейо?

– Да, винаги.

Продължиха с лекия разговор – за времето, за соколите, за бар в Енис, който той добре познаваше – докато Сали се гощаваше с дребния заек, който бе хванала.

– Вече съм почти влюбена в нея. – Меган вдигна ръка и соколът се отзова, като долетя и кацна на нея. – Донякъде се дължи на вълнението и дълго сдържано очакване, но мисля, че го има и взаимното харесване, за което говорехте. Ще ми позволите ли да я взема?

– Имате уговорка с Фин – подхвана Конър.

– Да, така е, но той каза, че ще зависи от Вас.

– Тя вече е Ваша, Меган. – Погледна от сокола към жената. – Иначе нямаше да дойде при Вас, след като се нахрани. Ще я отведете със себе си вкъщи.

– Да, да. Донесла съм всичко необходимо, стискайки палци за късмет. За малко да доведа и Бруно, но реших, че е по-добре да се опознаят, преди да пътуват заедно в кола.

Тя погледна Сали и се засмя.

– Имам си сокол.

– И тя има Вас.

– И тя има мен. Мисля, че винаги ще има и Вас, затова дали ще имате нещо против, ако ви направя една обща снимка?

– О, добре, щом искате.

– Фотоапаратът ми е в колата. – Тя подаде Сали на Конър, втурна се към колата си. И се върна с един много внушителен “Никон”.

– Бива си го фотоапарата.

– И мен ме бива с него. Можете да отворите уебсайта ми и да се уверите сам. Ще направя няколко, нали става? – продължи тя, докато преценяваше светлината и фона. – Просто се отпуснете – не искам заучена поза. Ще видим един млад ирландски бог и Сали, кралицата на соколите.

Конър се разсмя и тя направи три бързи снимки една след друга.

– Идеално. Само още една, докато гледате към нея.

Той послушно погледна Сали. Ще бъдеш щастлива с

нея, каза той на птицата. – Чакала е точно теб.

- Страхотно. Благодаря. – Остави фотоапарата да виси на врата ѝ. – Ще Ви изпратя по имейл най-хубавите, ако искате.