– Отвъд реката. Не мога да кажа колко далеч – добави Конър, – но не е на нашия бряг, засега.

– Ще остане там, докато отново е изпълнен със сила. Ако можехме да го нападнем, преди да се е възстановил след схватката с теб и момчето, бихме могли да го довършим. Знам го. Но го търсих, а не можах да намеря леговището му.

– Сам? – Гневът пламтеше в гласа на Брана. – Търсил си го сам?

– Това е удар за всички останали, Фин. – Гласът на Бойл бе тих, но гневът кипеше под повърхността. – Не е редно.

– Последвах кръвта си, както никой от вас не може.

– Ние сме един кръг. – В гласа и по лицето на Айона нямаше гняв, а разочарование, което раняваше дори по-жестоко. – Едно семейство.

За миг благодарността, съжалението, копнежът в гърдите на Фин се надигнаха толкова мощно, че Конър не можа да блокира всичко в съзнанието си. Долови само частица, но и тя бе достатъчна, за да го накара да заговори.

– Точно така е – нищо няма да го промени. Да действаш сам, не е правилно и все пак и аз съм си го мислил. Както и ти – обърна се той към Бойл. – Както и всеки от нас в един или друг момент. Фин носи белега, а не е направил нищо, за да го заслужи. Кой от нас може да каже напълно честно, че ако беше на неговото място, нямаше да направи същото?

– Аз щях да го направя. Конър е прав – съгласи се Мийра. – Всички щяхме да то направим.

– Добре, но… – Айона се пресегна към Фин. – Повече не го прави.

– Ще взема теб и меча ти за защита, но няма смисъл. Намерил е начин да се прикрива от мен и аз тепърва трябва да измисля как да проникна през преградата.

– Ще работим заедно и по-усилено. – Брана отново вдигна чашата си. – Всички ние също се нуждаехме от малко време след слънцестоенето, но не сме се крили в мрака да ближем раните си. Ще работим повече заедно и по отделно и ще открием какво сме пропуснали.

– Трябва да се срещаме както сега по-често, отколкото го правехме напоследък. – Бойл огледа другите край масата, после гребна още яхния. – Не е задължително да е тук, макар Брана да е много по-добра от мен в готвенето. Но можем да се събираме и у Фин.

– Нямам нищо против готвенето – побърза да каже Брана. – Обичам да готвя. А и съм тук или в работилницата през повечето време, така че е лесно.

– По-лесно ще е, ако е планирано и ако всички помагаме – реши Айона и също като Бойл огледа останалите сътрапезници. – Е, кога отново ще се сберем ний шестима?

– Сега пък преразказвате английския бард. – Брана вдигна очи към тавана. – Всяка седмица. Поне веднъж седмично засега. По-често, ако сметнем за нужно. Конър ще работи с мен през свободните си дни, както и ти, Айона.

Разбира се. В почивните дни, вечер, когато е нужно. Последвалата пауза бе съвсем леко неловка.

И ти, Фин. – Брана разчули надве парчето питка, което едва бе докоснала, отхапа залък. – Когато можеш.

– Ще гледам да си освободя графика, когато се налага. И всичко това, всичките ни усилия ще бъдат достатъчни – отсече Конър и се зае отново с яхнията си.

ШЕСТА ГЛАВА

Сънуваше момчето и седеше заедно с него под потрепващата светлина на лагерен огън, ограден с големи сиви камъни. Луната беше пълна и грееше като огромна бяла топка сред море от звезди. Усети мирис на пушек и на пръст, и на кон. Не беше Аластар – онзи от миналото или днешният – а възрастна здрава кобила, която стоеше отпуснато и дремеше.

На един клон, високо над коня, стоеше на пост соколът.

Чуваше нощта и шепота ѝ във вятъра.

Момчето седеше с вдигнати до тялото колене, облегнало брадичка върху тях.

– Спях – каза то.

– И аз. Това твоето време ли е, или моето?

– Не знам. Но това е домът ми. Твоят също ли?

Конър погледна към руините на колибата, към камъка над гроба на Сърха.

– Нашият дом е, както е бил неин. Какво виждаш там?

Иймън погледна към руините.

– Колибата ни, както я оставихме в онази сутрин, когато мама ни отпрати.

– Както я оставихте?

– Да. Искам да вляза, но вратата не се отваря. Знам, че майка ми не е вътре, а и взехме всичко, което тя ни каза да вземем. Но пак ми се ще да вляза, сякаш ще я видя вътре да ме чака до огнището.

Иймън хвана една дълга пръчка и побутна огъня, както правят всички момчета.

– Ти какво виждаш?

Щеше да натъжи момчето, ако му кажеше, че вижда само обрасли руини. И надгробен камък.

– Явно ти си в твоето време, а аз – в моето. И все пак…

– Пресегна се и докосна рамото на Иймън. – Усещаш ръката ми.

– Да. Значи, сънуваме, но не е просто сън.

– Силата владее това място. Тази на майка ти и опасявам се, на Кеван също. Ранихме го дълбоко двамата с теб, затова той няма никаква власт тук тази нощ. Колко време е минало за теб, откакто се срещнахме?

– Три седмици и още пет дни. А за теб?

– По-малко. Значи, времето не тече еднакво. Добре ли си, Иймън? Ти и сестрите ти?

– Отидохме в Клеър, направихме си колиба в гората.

– Очите му заблестяха, когато отново погледна към дома си. – Използвахме магия. Както и мускулите си, но решихме, че ако използваме заклинания, ще бъде по-сигурно. А и по-сухо – добави той с лека усмивка. – Брана използва силите си на лечител, докато пътувахме, както и след като се установихме. Имаме кокошка, която ни дава яйца, което е хубаво, а и можем да ловуваме – без Тийгън, която не може да запрати стрела в живо същество. Боли я сърцето да опита дори, но се грижи за конете и кокошката. Разменяме разни неща – труда си и лечителските умения на Брана, както и отвари за картофи и ряпа, зърно и такива неща. Ще засадим и наша реколта, когато можем. Знам как да садя и да се грижа за посевите.

– Идвай при мен, ако можеш, когато имате нужда. Може би ще мога да ви дам храна или завивки, каквото ви е нужно.

Поне някаква утеха, мислеше си Конър, за едно тъжно момче толкова далеч от дома.

– Благодаря ти, но сме добре, а и имаме парите, които Ейлиш и Бардан ни дадоха. Но…

– Какво? Само кажи.

– Може ли да ми дадеш нещо твое? Нещо дребно, което да взема с мен? Ще направим размяна. – Иймън му подаде камък, заоблен чисто бял камък с формата на яйце лежеше в дланта му. – Просто един камък, който намерих, но е много красив.

– Така е. Не знам какво имам. – И тогава се сети, пресегна се и свали от шията си кожената каишка с кристал на нея.

– Това е синьо тигрово око, но го наричат също и ястребово око или соколово око. Даде ми го баща ми.

– Не мога да го взема.

– Можеш. Той е твой потомък, както съм и аз. Ще се радва да го имаш. – За да реши спора, той просто го сложи на врата на Иймън. – Размяната е добра.

Момчето опипа кристала, разгледа го на светлината на огъня.

– Ще го покажа на сестрите си. Тя бяха много учудени и любопитни, когато им разказах за срещата с теб и как пропъдихме Кеван. А и леко ми завидяха. Искат да се срещнат с теб.

– И аз с тях. Може и това да стане някой ден. Усещащ ли го?

– Не и след онзи ден. Сега не може да ни стигне, така казва Брана. Не може да премине отвъд границите си, затова не може да ни намери в Клеър. Ще се върнем обратно, когато пораснем, когато сме по-силни. Отново ще си идем у дома.

– Сигурен съм, но ще бъдете в безопасност, където сте сега, докато му дойде времето.

– Ти усещаш ли го?

– Да, но не тази вечер. Не и тук. Трябва да си починеш – каза той, когато забеляза клепачите на Иймън да потрепват.

– Ще останеш ли?

– Толкова, колкото мога.

Иймън се сви на кълбо, уви се с късото си наметало.

– Има музика. Чуваш ли я? Чуваш ли мелодията?

– Да, чувам я. – Свиреше Брана. Мелодия за раненото сърце.

– Хубава е – промърмори Иймън, докато се унасяше.

Тъжна и красива. Кой свири?

– Любовта.

Остави момчето да заспи и остана загледан в огъня, докато не се събуди в собственото си легло, където слънцето надничаше през прозореца.

Когато отвори стиснатия си юмрук, видя гладкия бял камък да лежи в дланта му.

Показа на го на Брана, когато тя слезе в кухнята за сутрешното си кафе. Сънливостта мигновено изчезна от погледа ѝ.

– Върнал се е с теб.

– И двамата бяхме там абсолютно реално, както двамата с теб сега, но и всеки в собственото си време. Дадох му ястребовото око, което татко ми даде – помниш ли го?

– Разбира се. Носеше го непрекъснато като момче. Окачено е на рамката на огледалото в стаята ти.

– Вече не. Не го носех, както и нищо друго, когато си легнах снощи. Но в съня бях облечен и кристалът беше на шията ми. Сега е на Иймън.

– Всеки в своето време. – Тя отиде до вратата, за да отвори на Кател, която се връщаше от сутрешната си разходка. – Седели сте един до друг, говорили сте. Онова, което ти е дал, е дошло тук през съня ти. Трябва да разберем как можем да използваме това.

Тя отвори хладилника и докато вадеше оттам масло, яйца и бекон, Конър осъзна, че историята му, загадката и стремежът ѝ да разнищи всичко до последното парченце щяха да му осигурят закуска.

– Чухме те да свириш.

– Какво?

– На полянката. Чухме те. Той беше толкова сънен, че едва си държеше очите отворени. И музиката долетя, твоята музика достигна до нас. Заспа, докато те слушаше. Свирила ли си снощи?

– Да. Събудих се неспокойна и посвирих малко.

– Чухме те. Долетя чак до нас от твоята стая.

Долови беглото трепване по лицето ѝ, докато слагаше бекона в горещия тиган.

– Значи, не си била в стаята си. А къде?

– Нуждаех се от малко въздух. Просто трябваше да усетя нощта. Излязох само до полето зад къщата. Усещах, че не мога да дишам без въздуха и музиката.

– Ще ми се да намериш начин да оправиш нещата с Фин.

– Конър, недей. Моля те.

– Обичам ви и двамата. Само това ще кажа засега. – Закрачи из кухнята, докато потриваше облото камъче. – Полето е прекалено далеч от полянката в гората, за да стигне мелодията дотам по обичайния начин.