В мига, в който изрече думите, искрата в очите ѝ се смени със съжаление. Знаеше. Естествено, че знаеше още преди Брана да хвърли кратък поглед към Фин.

– И аз бях на дванайсет. Нямаше как да оставя най-добрата си приятелка да ме мине, нали? И също като Конър за Мийра Фин беше наблизо.

– Естествено – съгласи се весело Конър, – понеже се стараеше да те следва по петите от сутрин до вечер.

– Не съвсем, защото това не беше първата му целувка.

– Упражнявах се малко. – Фин се облегна назад в стола си с бирата. – Тъй като исках твоята първа целувка да е запомняща се. Беше в сенките на гората – тихо продължи той, – в един тих летен ден. Въздухът ухаеше на дъжд и на река. И на теб.

Тя не погледна повече към него, нито той към нея.

– И тогава блесна светкавица и прониза земята. – Тя си спомняше. Отлично си спомняше това. – Въздухът се разтресе от блясък и от гърма, който последва. Трябваше да го очакваме.

– Бяхме деца.

– Не задълго.

– Натъжих ви – тихо се обади Айона. – Съжалявам.

– Не съм тъжна. – Брана поклати глава. – Изпитвам само лека носталгия по невинността, която изчезва по-бързо и от снежинка под слънчевите лъчи. Сега не можем да сме наивни, как бихме могли след всичко, което се случи. И което ни предстои. Затова… да сипем малко уиски в чая си и да се насладим на мига – както обича да казва брат ми. Ще посвирим и попеем, какво ще кажеш, Мийра? Една-две песни тази нощ, защото само боговете знаят какво ще ни донесе утрешният ден.

– Аз ще взема цигулката от бара. – Конър стана, погали сестра си по косата на минаване. И без да каже нищо, ѝ даде утехата, от която се нуждаеше.

Мийра остана по-дълго, отколкото бе планирала, доста след времето, в което можеше да се мисли за пране или съставяне на списъци за пазаруване. Макар да се опита да го разубеди, Конър настоя да я изпрати до къщи.

– Глупаво е, както знаеш. Живея на пет минути оттук.

– Значи, няма да ми отнеме много време. Беше много мило, че остана до късно заради Брана.

– Тя би направила същото за мен. А така и моето настроение се оправи, макар че прането ми остана.

Вървяха по тихата уличка, нагоре по хълма. Баровете още бяха оживени, но магазините отдавна бяха затворили кепенци и нито една кола не мина край тях.

Беше излязъл ветрец и раздвижваше въздуха. Тя долови уханието на хелиотроп от сандъчетата на прозорците и зърна искрящите звезди през рехавите облаци.

– Мислил ли си някога да заминеш някъде? – попита тя. – да живееш на друго място? Ако не се налагаше да изпълниш дълга си тук?

– Не, не съм. За мен това е мястото. Само това съм искал. Ами ти?

– Не. Имам приятелки, които заминаха за Дъблин, за Голуей, Корк дори за Америка. Понякога съм си мислила, че и аз мога да го направя. Да изпращам пари на майка ми и да замина някъде на приключение. Но никога не съм го искала толкова, колкото съм искала да остана.

– Битката с магьосник на хиляда години, служещ на злото, би била достатъчно приключение за повечето хора.

– Но не може да се сравнява с улица “Графтън” и магазините там, нали? – Тя се засмя заедно с него, докато завиваха на ъгъла към апартамента ѝ. – Дълбоко в себе си явно никога не съм вярвала, че може да стане. Онова, което се случи по време на слънцестоенето на онази горска поляна. А после то се случи толкова ужасяващо, внезапно и страховито, че нямаше време за мислене.

– Беше великолепна.

Тя отново се засмя, поклати глава.

– Не мога да си спомня точно какво съм направила. Имаше светлина и огън, и вятър. Косата ти хвърчеше във всички посоки. Толкова много светлина. Около теб, вътре в теб. Никога не съм те виждала такъв. Магията ти беше като слънце, направо ослепителна.

– Всички бяхме там. Нямаше да го победим, ако не бяхме заедно.

– Знам го. Почувствах го. – За миг просто остана загледана в нощта към селото, което бе неин дом от самото ѝ раждане. – Но той все още е жив.

– Няма да победи. – Той я изпрати по стъпалата към вратата на къщата.

– Не можеш да си сигурен, Конър.

– Трябва да го вярвам. Ако оставим мрака да победи, тогава какви сме? За какво е всичко, ако оставим мрака да спечели? Затова няма да го позволим.

Тя остана за миг на мястото си, редом с огромна саксия, преливаща от червени и морави петунии.

– Ще ми се да беше се прибрал с колата на Фин.

– Трябва да повървя, за да изразходя калориите от рибата и картофите – както и бирата.

– Бъди внимателен, Конър. Не можем да победим без теб. А и освен това съм свикнала с теб.

– Тогава ще внимавам. – Протегна ръка, сякаш се поколеба, после дръпна плитката ѝ, както му бе обичай. – И ти също. Лека нощ, Мийра.

– Лека нощ.

Изчака, докато тя се прибере, докато затвори и заключи вратата.

За малко не я бе целунал, осъзна той, и не бе напълно сигурен, че целувката щеше да е… братска. Май трябваше да пропусне уискито в чая си, реши той, след като така замъглява преценката му.

Тя му беше приятелка, най-добрата, която би могъл да има. Не би направил нищо, с което да застраши отношенията им.

Но сега се чувстваше напрегнат и незадоволен. Може би все пак трябваше да даде шанс на Алис.

С всичко, което се случваше напоследък, и предвид огромния залог, не можеше да остави Брана сама през нощта – дори и ако Айона останеше да преспи в къщата. А и не му беше удобно да води жени вкъщи, особено предвид обстоятелствата.

Общо взето, мислеше си той, докато излизаше пеша от селото по виещия се път, беше доста неприятно. И още една причина да изпрати Кеван с писък в ада.

Харесваше жените. Обичаше да си говори с тях, да флиртува. Харесваше му да танцува, да се разходи, да се посмее е жена. А и, господи, обичаше да си ляга с тях.

Харесваше тяхната мекота и топлина, уханието и въздишките им.

Но подобни удоволствия сега бяха временно прекратени, което бе крайно неприятно.

За колко ли дълго още, чудеше се той, след като Кеван отново бе нанесъл удар?

В мига, в който си го помисли, Конър спря. Остана неподвижен и тих – телом и духом – на тъмния път, който познаваше по-добре и от собствената си длан. И се заслуша с цялото си същество.

Той е там, там е. Не е далеч, не достатъчни далеч – не достатъчно близо, за да го намери, но не и толкова далеч, че да се чувстват в безопасност.

Докосна амулета под пуловера си, почувства формата му, топлината. После разпери ръце и се отвори още повече.

Въздухът шепнеше около него тиха песен, която танцуваше в косата му, целуваше кожата му, докато силата му растеше. И взорът му летеше далеч.

Виждаше дърветата, храстите, чуваше шепота на вятъра в клоните им, туптящите сърчица на нощните създания, които обикаляха там, по-бързия пулс на плячката, която дебнеха. Усети уханието и песента на водата.

И някакво особено петно над нея – като сянка, стаена в сенките. Скрита в тях така, че не можеше да различи формата или тялото.

Реката. Отвъд реката, точно така. Макар пресичането ѝ да причинява болка. Водата, прекосяването на вода те притеснява. Мога да те усетя, просто те усещам като лепкава студена кал. Някой ден ще намеря леговището ти. Някой ден.

Ударът го опари само леко. Нищо повече от кратък изблик на статично електричество. Конър отново се прибра и магията му стихна. И се усмихна.

– Още си слаб. О, ранихме те здраво двамата с момчето. Можем и повече, мръснико, кълна се в кръвта си, ще те нараним много повече, преди да приключим с теб.

Вече не беше толкова напрегнат, толкова незадоволен, докато си подсвиркваше по пътя към дома.

Дъждът заваля и се задържа така в продължение на дълги дни – неспирен и напоителен. Гостите на замъка Ашфорд – основната част от клиентите им – продължаваха да искат разходка със сокол.

Конър нямаше нищо против дъжда и се дивеше, както винаги, на екипировката, която туристите навличаха. Беше му забавно да ги гледа как обикалят в цветните си гумени ботуши, различни пъстри дъждобрани, огромни шалове и шапки, ръкавици, и всичко това заради малко хладен септемврийски дъждец.

Но колкото и да му беше забавно, все пак наблюдаваше внимателно мъглите, които се вихреха или пълзяха по земята, и не намираше в тях нищо друго, освен влага. Засега.

В една влажна привечер, когато работният ден бе приключил, той седеше на прага на къщата с чаша хубав силен чай и гледаше как Мийра обучава Айона. Мечовете им дрънчаха страховито при сблъсък, макар че Брана ги бе омагьосала да се превърнат в меки макарончета, ако докоснат плът.

Братовчедка му се справяше все по-добре, прецени той, макар да се съмняваше, че някога ще може да се мери със стила и свирепостта на Мийра Куин.

Тази жена все едно бе родена с меч в ръката си, ако се съдеше по начина, по който боравеше с него, или по начина, по който изглеждаше, стиснала меч – висока и с извивките на истинска богиня, с гъстата си кестенява коса, сплетена на гърба ѝ.

Ботушите ѝ, изтъркани от носене като неговите, стъпиха здраво върху калната земя, а после сякаш затанцуваха, докато отблъскваше Айона в схватката, без да я пожали ни най-малко. А тъмните ѝ очи – дар също като златистия цвят на кожата ѝ от циганската кръв в рода ѝ – блестяха яростно, докато блокираше ударите на ученичката си.

Определено би могъл да я гледа как размахва меч цял ден. Макар да потрепна съчувствено, когато тя избута дребничката му братовчедка все по-назад и по-назад в безмилостната си атака.

Брана излезе навън също с голяма чаша чай и приседна до него.

– Става все по-добра.

– Хм? О, Айона, да. Тъкмо си мислех за същото.

Сестра му спокойно отпи от чая си.

– Така ли било?

– Така. По-силна е, отколкото когато дойде при нас, а и тогава не беше някоя слабачка. Но сега е по-силна и по-уверена в себе си. И по-уверена в дарбата си. Отчасти е заради нас, отчасти заради Бойл и това, което прави любовта с тялото и душата, но по-голямата част винаги е била вътре в нея, просто е чакала да разцъфти.