– Гадост.

– Не и за птицата.

Конър се приготви с фотоапарата.

– Само вдигни ръка, както направи преди. Дръж я стабилно.

– Както кажеш – измърмори Тейлър, но се подчини.

И соколът, с цялата си свирепа грация в полет, се спусна с разперени криле и блеснали очи и кацна на ръката на момчето.

Глътна късчето пилешко. Изправи глава и се вторачи в очите на Тейлър.

Конър Отлично познаваше точния миг и улови слисването и почудата, неподправената радост върху лицето на момчето.

– Уха! Уха! Татко, татко, видя ли го?

– Да. Няма ли да… – Том погледна към Конър. – С този клюн…

– Няма за какво да се тревожиш, уверявам те. Просто задръж така за малко, Тейлър.

Направи още една снимка, която си представи как ще стои над някоя камина или на бюро някъде в Америка, на момчето и сокола, загледани един в друг.

– А сега ти, Том.

Повтори процедурата, направи снимката, изслуша възбудените реплики на клиентите си.

– Още нищо не сте видели – обеща им Конър. – Нека навлезем в гората за малко. Всички ще се позабавляваме.

Преживяването винаги бе ново за него, никога не се превръщаше в рутина. Полетът на сокола, издигането и спускането между дърветата винаги, абсолютно винаги, го очароваше. Днес искрената радост и вълнението на момчето и баща му добавяха особена прелест на изживяването.

Въздухът, наситен с влага като накисната гъба, лъчите светлина, проникваща през дърветата, уханието на приближаващата есен, всичко това превръщаше деня в особено подходящ за обикаляне из гората и следване на соколите, по мнението на Конър.

– Може ли да дойда пак? – попита Тейлър, докато вървеше обратно към портите на школата с Ройбиър върху ръката. – Имам предвид просто да ги видя. Много са готини, особено Ройбиър.

– Можеш, разбира се. Ще се радват на компанията ти.

– Ще дойдем пак, преди да си тръгнем – обеща баща му.

– Предпочитам това пред разходката с коне.

– О, обзалагам се, че и тя ще ви хареса. – Конър ги поведе навътре, без да бърза. – Много е приятно да се разходиш в гората на гърба на добър кон – съвсем различен поглед. А и в конюшнята имат отлични водачи.

– Ти яздиш ли? – попита Том.

– Да. Макар и не толкова често, колкото ми се иска. Най-хубаво е, разбира се, да излезеш да яздиш заедно със сокола.

– О, боже! Може ли да го направим?

– Няма го в брошурата, Тейлър.

– Така е – потвърди Конър, докато внимателно прехвърляше Ройбиър на пръта. – Не е в обичайното меню, така да се каже. Сега ще уредя сметките с баща ти, докато ти се разтъпчеш навън и погледнеш още веднъж соколите.

– Да, добре. – Момчето изгледа Ройбиър с очи, пълни с възхита. – Благодаря. Благодаря ти, Конър. Беше страхотно.

– Няма защо. – Той прехвърли на пръта и Уилям, докато Тейлър изтича навън. – Не исках да го казвам пред момчето, но може би ще успея да му уредя разходка с кон и сокол едновременно. Трябва да проверя дали Мийра може да изведе с коне семейството ви – тя е отличен соколар, освен че е водач в конюшнята. Само ако се интересувате, разбира се.

– Не съм виждал Тейлър толкова развълнуван за друго, освен за компютърни игри и музика, от месеци насам. Ако успеете да го уредите, би било чудесно.

– Ще видя какво мога да направя, само ми дайте минуткадве.

Том излезе навън и Конър облегна хълбок на бюрото си, преди да извади телефона си.

– Мийра, скъпа моя, имам специална молба.

Усещането да дадеш на някого приятни спомени, бе много хубаво. Конър се постара да направи същото и с последния си клиент за деня, но нищо не можеше да стигне висотите на Тейлър и баща му от Америка.

Между двете разходки с клиентите той изведе птиците от породата “Сокол скитник” – включително и Аполо – далеч отвъд дърветата, на открито, за тренировка и разтоварване. Там можеше да следи стремителното им спускане и захлас, който никога не затихваше. Можеше да усети тръпката на главоломната скорост вътре в себе си.

Тъй като бе общителен по природа също като Мишеловите на Харис, Конър обичаше да води клиентите на разходки, но тези самотни излети – само той и птиците в небето – бяха любимата му част от деня.

Аполо улови една врана по средата на спускането си – идеален удар. Можеше да ги хранят, мислеше си Конър, докато седеше на ниска каменна стена с пакетче чипс и една ябълка. Можеше да ги тренират и обучават. Но принадлежаха на дивото и се нуждаеха от него, за да поддържат духа си.

Затова сега седеше и беше доволен да гледа и да чака, докато птиците се издигаха високо, спускаха се, ловуваха и се радваха на влажния следобед.

Тук нямаше мъгли и сенки, отбеляза си мислено той. Още не. И никога нямаше да има, защото той и неговият кръг щяха да намерят начин да съхранят светлината.

А къде ли беше сега Кеван? Не и тук, не и сега, мислеше си той, докато оглеждаше хълмовете, които се простираха пред очите му тучни и зелени. Сега тук нямаше нищо, освен обещанието за дъжд, който щеше да завали и отмине, а после пак да дойде.

Загледа се в Аполо, който отново се вдигна високо просто заради удоволствието, и усети как и неговото сърце полита. И си даде сметка, че дори само заради този единствен миг е готов да се изправи срещу мрака и да го победи.

Стана и повика птиците при себе си една по една.

Щом приключи с всички задачи, направи една последна обиколка из загражденията на птиците и провери всичко, което бе необходимо, преди да напъха ръкавицата си в задния джоб и да заключи вратата.

После тръгна с бавна крачка към конюшните.

Усети Ройбиър най-напред, извади ръкавицата и си я сложи. Още докато вдигаше ръка, усети и приближаването на Мийра.

Соколът направи един кръг просто заради удоволствието от полета, после се спусна и кацна на ръкавицата на Конър.

– Е, как беше приключението? Със сигурност си осигурил на момчето преживяване, което няма да забрави.

Изчака на мястото си, докато Мийра се показа иззад завоя.

Широки, уверени крачки – всеки мъж би се възхитил на жена с дълги крака, които се движеха с такава самоувереност. Посрещна я с усмивка.

– Ето я и нея. Как се справи момчето?

– Лудо влюбен е в Ройбиър и също така храни топли чувства към Спъд, който се държа спокойно и послушно. Трябваше да спра веднъж и да дам и на сестра му да опита със сокола, иначе след това щеше да има люта семейна битка. И на нея ѝ хареса, но не колкото на момчето. И няма да ги таксуваме допълнително за нейните допълнителни минути.

– Не, няма. – Той улови ръката ѝ и я залюля в своята, докато вървяха, после я целуна леко по кокалчетата, преди да я пусне. – Благодаря.

– Ще ми благодариш още повече, като се има предвид, че господинът ми даде допълнителна стотачка.

– Стотачка? Бакшиш?

– Точно така, понеже ме прецени като честен човек, ме помоли да ти дам половината. Естествено, аз му казах, че няма нужда, но той настоя. И естествено, не исках да бъда груба и да му отказвам повторно.

– Естествено – ухили се Конър, после размаха пръст пред носа ѝ.

Тя извади банкнотите от джоба си, преброи ги.

– Виж ти, и какво да направим с това неочаквано богатство? Какво ще кажеш за халба бира?

– Ще кажа, че понякога имаш чудесни идеи. Да съберем ли и останалите? – зачуди се тя.

– Може. Ти пиши съобщение на Брана, а аз – на Бойл. Да видим дали някой ще захапе. На Брана ще ѝ се отрази добре да излезе навън за една вечер.

– Съгласна съм. Защо ти не ѝ пишеш?

– По-лесно е да откажеш на брат си, отколкото на приятелка. – Срещна погледа на Ройбиър, повървя в мълчание известно време. А соколът литна, издигна се и се отдалечи.

Както и Конър, и тя се загледа с удоволствие в полета му.

– Къде отива?

– У дома. Искам да е наблизо, затова ще отлети до дома и ще остане там през нощта.

– Завиждам ти за това – отбеляза Мийра и извади телефона си. – За начина, по който разговаряш със соколите, а Айона – с конете, Брана – с кучетата, а Фин – с всички животни, когато поиска. Ако имах право на някакво магическо умение, мисля, че бих поискала да е това.

– Имаш го. Виждал съм те с конете, соколите и кучетата.

– Това е заради тренировките, а и защото ги обичам. Но не е каквото имаш ти. – Изпрати съобщението и прибра телефона си. – Но бих го искала само с животните. Бих полудяла, ако мога да разбирам хората, да чувам мислите и да усещам чувствата им, както умееш ти. Непрекъснато щях да се опитвам да чуя, а после вероятно да се ядосвам на чутото.

– Най-добре е да не се изкушаваш да подслушваш.

Тя го бутна с лакът и го изгледа многозначително е тъмните си шоколадовокафяви очи.

– Отлично знам, че подслушваш, когато се чудиш дали някоя девойка ще бъде благосклонни към теб, ако я почерпиш бира и я изпратиш до дома.

– Може и да съм го правил, преди да стана зрял човек.

Тя го дари с прекрасния си смях.

– Изобщо не си стигнал до зрелостта.

– Вече съм на сантиметри от нея. О, ето и отговора на Бойл. Айона е вкъщи и се упражнява с Брана. Той ще забере Фин със себе си след малко и ще видим дали Айона ще успее да направи същото с Брана.

– Обичам да сме всички заедно. Като едно семейство.

Той долови копнежа ѝ и я прегърна през рамо.

– Семейство сме – потвърди Конър, – истинско и сплотено.

– Липсват ли ти родителите ви, след като се преместиха да живеят в графство Кери?

– Понякога да, но те са адски щастливи на брега на езерото, занимават се с малкия си хотел, а и сестрите на мама са наблизо да ѝ правят компания. Всички много обичат мястото там. Кой би помислил? Така че просто се виждаме понякога и споделяме какво се е случило.

Той разтри леко рамото ѝ, докато вървяха по криволичещия път към Конг.

– А и честно казано, доволен съм, че сега са на сигурно място на юг.

– А пък аз бих била ужасно доволна, ако майка ми беше където и да било другаде, и то не по такива безкористни причини като твоите.