– А твоето легло не се ли разлюля?

Тя се ухили широко.

– Не и от земетресение.

Той се разсмя и се върна към документите на бюрото си.

– Е, как е Лиъм?

– Много е добре, благодаря. Мисля да се омъжа за него.

– Така ли било?

Може би, нали все някога трябва да започна броенето от годишнините. Ще го осведомя, когато реша окончателно.

Телефонът звънна и Конър я остави да го вдигне, докато той продължи с разчистването на поне ъгълче от бюро-То е и.

Значи, някои го бяха усетили, а други – не, каза си той. Някои бяха по-отворени за необикновеното. А други – здраво приковани към определените рамки.

Познаваше Кийра почти през целия ѝ живот, замисли се той, и тя знаеше какъв е – нямаше как да не знае. Но никога не говореше за това. Тя беше скована в рамката, независимо от синята си коса и малката халка в лявата си вежда.

Продължи да работи върху бюрото си усърдно, докато не се появи Браян, който – съвсем очаквано – заприказва in земетресения, които вероятно са резултат на ядрени изпитания от тайна правителствена организация или може Пи знак за наближаващия апокалипсис.

Остави ги двамата с Кийра да се карат и излезе да избере сокол за първата обиколка.

Тъй като никой не го гледаше, го направи по бързия и песен начин. Просто отвори птичарника, вгледа се в очите па избраника си, вдигна облечената си с ръкавица ръка.

Соколът полетя и кацна, послушен като Отлично тренирана хрътка.

– Ето те и теб, Тор. Готов си за работа, нали? Представи се добре за Браян тази сутрин и обещавам да те изведа, ако мога, на истински лов. Как ти звучи?

След като завърза сокола за крака, той тръгна обратно към офиса, премести птицата върху пръта за чакане и я остави вързана там.

Тор остана на мястото си с прибрани криле, в очакване.

– Може да превали – каза той на Браян, – но според мен няма да е обилно.

– Глобалното затопляне причинява необичайно време по целия свят. Може и да е било земетресение.

– Земетресенията не се влияят от времето – заяви Кийра.

– Всичко е свързано – мрачно подхвърли Браян.

– Мисля, че тази сутрин ще вали съвсем за кратко. Ако има земетресение или изригване на вулкан, постарай се да върнеш Тор у дома. – Конър тупна Браян по рамото. – Ето ги и клиентите ти, на вратата. Иди ги посрещни, разведи ги наоколо. Аз ще взема Ройбиър и Уилям за десет часа – каза той на Кийра, след като Браян се втурна към вратата. – Така за Полин ще остане Мус.

– Ще го приготвя.

– Ще дадем на Шон Рекс. Него го слуша, което не може да се каже съвсем за Браян. Най-добре не го пращай навън с Брай засега, не и само двамата. Ще взема Мерлин за два часа, тъй като не е бил на обиколка последните няколко дни.

– Соколът на Фин не е тук.

– Наоколо е – простичко отвърна Конър. – А Полин може да изведе Тор отново следобед. Браян или Шон, който от двамата си сложила за последната обиколка за деня, може да вземе Рекс.

– Ами Нестър?

– Не е в настроение днес. Има почивен ден.

Тя само повдигна украсената си с халка вежда, като чу оценката на Конър за сокола.

– Щом казваш.

– Казвам.

Кръглото ѝ лице изгуби подигравателното си изражение и на него се изписа загриженост.

– Трябва ли да го прегледа лекарят?

– Не, не е болен, просто е в лошо настроение. Ще го изведа по-късно, ще го оставя да полети свободно, докато се разведри.

Оказа се прав за краткото преваляване, но дъждът дойде и отмина, както се случваше често. Само лек ръмеж, а след това слънцето се показа през облаците.

Докато пристигнат двамата клиенти за неговата обиколка, редките капчици бяха спрели, но във въздуха бе останала доста влага и мъгла. Откровено казано, според него това само допринасяше за подходящата атмосфера, докато развеждаше наоколо бащата и сина.

– Как познавате кой кой е? – Момчето – казваше се Тейлър – източено като върлина, с големи уши и кокалести колене, си придаде отегчено изражение.

– Соколите от вида Мишелов на Харис си приличат много, но всеки има собствен характер, привички. Виж там, това е Мус[1], едра птица, затова и е наречена така. Ами Рекс до него? Има толкова царствен вид.

– Защо просто не отлитат, когато ги изведете навън?

– И защо да го правят? Тук животът им е хубав, доста охолен дори. Имат добра, прилична работа. Някои са родени тук и това е домът им.

– Тук ли ги обучавате? – попита бащата.

– Да, тук, още от съвсем малки пиленца. Всички те са родени да летят и да ловуват, нали така? С подходящите тренировки – възнаграждение, доброта, насърчение – могат да бъдат обучени да правят онова, за което са родени, и да се връщат на ръкавицата.

– Защо Мишеловите на Харис са предпочитани за разходките?

– Много са общителни. Освен това отличната им маневреност ги прави удачен избор за разходка из този край. Виждате ли този сокол скитник? – Заведе ги до едра сива птица с черни и жълти пера в крилете. – Великолепен е, разбира се, а и на планетата няма по-бързо животно от него, когато се спуска от небето. Това е, когато се издигне на голяма височина и после се устреми към плячката си.

– Мислех, че гепардът е най-бързото животно – обади се Тейлър.

– Виждаш ли нашия Аполо? – При споменаването на името му и лекия мислен тласък от страна на Конър соколът разпери мощните си криле и накара момчето да ахне, преди да се осъзнае и да свие рамене. – Той може да победи котка и да достигне скорост от триста и двайсет километра в час. Това са двеста мили в час по американски – добави с усмивка Конър. – Но при цялата си скорост и прелест соколът скитник се нуждае от открито пространство, а Мишеловът на Харис може да танцува между дърветата. Виждате ли тези тук?

Той ги поведе между загражденията.

– Видях ги как се излюпват тази пролет, а вече сме ги обучили тук в школата и са готови за самостоятелни полети. Един от братята им се казва Уилям и днес ще бъде с вас, господин Лиъри.

– Толкова млад? Това значи само на пет или шест месеца.

– Родени са да летят – повтори Конър. Усети, че губи интереса на момчето, и реши да ускори нещата. – Елате с мен вътре, където ви очакват вашите соколи.

– Ще бъде ново преживяване, Тейлър. – Бащата, висок поне метър и деветдесет, сложи длан върху рамото на сина си.

– Все ми е едно. Сигурно пак ще завали.

– О, мисля, че ще остане сухо поне до залез. Е, господин Лиъри, имате ли роднини в графство Мейо?

– Наричай ме Том. Имаме далечни прадеди, така са ми казвали, но не познавам никого.

– Значи, сте само двамата с младежа?

– Не, жена ми и дъщеря ми отидоха в Конг на пазар. – Той се усмихна и вдигна очи към небето. – Може да се окаже голяма грешка.

– Сестра ми има магазинче в Конг – “Тъмната вещица”. Може би ще се отбият и в него.

– Щом го има и продава нещо, значи, ще влязат в него. Мислехме си да опитаме разходка с коне утре.

– О, няма да сбъркате. Наоколо има много красиви места. Само им предайте, че Конър е казал да се погрижат добре за вас.

Влязоха вътре и той се обърна към прътовете за изчакване.

– Ето ги и Ройбиър и Уилям. Ройбиър е личният ми сокол и днес ще бъде за теб, Тейлър. Имам го още от малко пиленце. Том, би ли подписал формулярите, които Кийра е подготвила, докато аз запозная Тейлър с Ройбиър.

– Що за име е това? – попита Тейлър.

“Смята, че не иска да е тук, замислено отбеляза Конър. – Мисли си, че предпочита да е вкъщи с приятелите си и видеоигрите.”

– Ами така се казва, това е старо име. Наследник е на соколи, които са ловували в тези гори в продължение на стотици години. Ето ти ръкавица. Без нея, колкото и да е умен и ловък, острите му нокти ще разкъсат кожата ти. Трябва да вдигнеш ръка ето така, виждаш ли? – Конър му показа, като сви в лакътя и вдигна лявата си ръка. – И я дръж неподвижна, докато вървим. Трябва само да я вдигнеш леко, за да му дадеш сигнал да полети. Отначало ще го завържа, докато излезем на открито.

Усети как момчето потръпва – от нерви и вълнение, което се опитваше да прикрие – когато подкани Ройбиър да стъпи на покритата му с ръкавица ръка.

– Мишеловът на Харис е пъргав и много бърз, както вече казах, а и настървен ловец, макар че, след като ще носим с нас тези късчета пилешко месо – той потупа торбичката със стръв – и двата сокола ще забравят всяка мисъл за гонене на зайци или дребни птички.

– А за теб, Том, е младият Уилям. Красавец ми е той и е добре възпитан. Много обича да полети из гората и да получи малко пилешко като награда за труда си.

– Красив е. И двамата са красавци. – Том се засмя. – Малко съм нервен.

– Хайде да започваме малкото си приключение. Харесва ли ви престоят в замъка? – подхвана разговор Конър, когато ги поведе навън.

– Всичко е прекрасно. Двамата с Ани си мислехме, че това пътуване ще бъде единствено за нас, но вече обсъждаме как ще се върнем някой ден.

– Разбира се, че не е възможно да посетите Ирландия само веднъж.

Вървяха бавно и Конър поддържаше лек разговор, но сърцето и мислите му бяха непрестанно със соколите. Те бяха доволни, готови за полет.

Поведе ги встрани от школата, по една тясна пътечка, към асфалтирания път, където имаше едно широко място, оградено с високи дървета.

Там развърза тънките кожени ремъци, които задържаха соколите.

– Вдигнете си ръцете. Съвсем леко, плавно нагоре и те ще полетят.

Беше красива гледка това издигане във въздуха – с разперени криле, почти безшумно. Почти. Момчето тихичко ахна, макар все още да се преструваше на отегчено, когато двата сокола кацнаха на един клон, събраха криле и се загледаха надолу като някакви златни богове.

– Ще ми повериш ли фотоапарата си, Том?

– О, разбира се. Исках да направя няколко снимки на Тейлър със сокола. С… Ройбиър?

– Естествено. Обърнете се с гръб към тях, погледни над лявото си рамо, Тейлър. – Макар Ройбиър да бе готов да се отзове и без примамката, Конър все пак остави късче пилешко върху ръкавицата.