Ах, да, жена ми! Сърцето й е препълнено от щастие. Просперитетът й пасва много добре, но съм длъжен да кажа, че въпреки всичките си коприни и кадифета тя си остава най-милото създание, живяло някога на тази земя. Сега тя се грижи за нашите деца, както някога се грижеше за съпруга си и както някой ден ще се грижи за децата на нашите деца.

Понякога научавам новини от Сароно. Чувам да се говори, че Симонета и Бернардино имали син, когото кръстили Аурелио. Аз се хванах на работа и изработих целия Ноев ковчег с миниатюрни двойки животни, всяко от тях не по-голямо от палец, заедно с дървения кораб, разбира се, в който да се поставят. После увих подаръка в пакет от червена коприна и изпратих вестоносец чак до Вила Кастело с изричните инструкции да не ме споменава по име. Надявам се детето да се радва на игрите си с моите животинки. (Навремето нямах представа колко много ще се радва всъщност — защото много години по-късно, следвайки стъпките на баща си, Аурелио Луини замина за манастира „Сан Маурицио“ в Милано и там нарисува приказния стенопис на Ноевия ковчег — достоен наследник на таланта на баща си. Този стенопис може да се види там и днес.) Разбрах също така, че Еванджелиста се научил да вика „татко“ на човека, който някога нарисувал гълъб на ръката му, и че малкият Джован Пиетро с готовност последвал примера на батко си.

Какво става със Симонета ли? Знам, че тя е намерила истинското щастие като съпруга на Луини и майка на синовете му. Никога повече не я видях, но съм виждал множество нейни изображения. Бернардино някога каза, че Ломбардия е покрита с кръв и бои — кръвта я отмиват дъждовете, но боите остават вечно. Ако искате, можете сами да видите Симонета (както сторихме ние с Амария) в Музео Чивико Гаетано Филанджиери в Неапол. Погледнете картината „Дева Мария с Младенеца и покланящата се пред тях монахиня“ от Бернардино Луини. Там ще видите една Мадона и един Младенец, седнали насред бадемова горичка, докато една монахиня с мило лице им чете от Светото писание. На фона зад тях, сред дърветата, върви мъж. Мъж, който показва едната си ръка от плът, а другата, златната, е скрил под пелерината си. Мъж, който е бил убит от стрелата на Мадоната на същото това място в името на приятелството. Детето в ръцете й е неговият голям син — сирак от войната между един Бог и друг. Дева Мария има бели ръце, чиито среден и безименен пръст са с еднаква дължина. Това са ръцете на съпругата на художника и майката на неговите деца.

Това са ръцете на Симонета ди Сароно, Мадоната на бадемите.

Бележка на автора

Еднорозите в Ноевия ковчег

Идеята за книгата „Мадоната на бадемите“ ми беше подсказана от легендата за обичания от всички ликьор „Амарето Дисароно“, днес известен като Disaronno Originale™. Историята разказва за любовта между красива вдовица (в легендата е съдържателка на странноприемница) и художника Бернардино Луини от школата на Леонардо да Винчи. Смята се, че Луини е нарисувал вдовицата като Дева Мария в църквата в Сароно през 1525 година, а в знак на любовта си тя изобретила за него ликьора „Амарето“. И макар че този разказ образува скелета на тази книга, трябва да бъде ясно, че напитката „Амарето“, за която се говори на тези страници, няма нищо общо с „Дисароно Ориджинале“ нито по отношение на съставките си, нито на метода на производство. Тайните на ликьора си остават на съхранение у фамилия Рейна в Сароно и така трябва да бъде.

Няма смисъл обаче да отричаме съществуването на Бернардино Луини, който днес се почита като най-великия художник на ренесансова Ломбардия, често сравним дори със своя учител Леонардо да Винчи. Впрочем присъствието на Бернардино в манастира „Свети Мавриций“ в Милано наистина е било пазено в такава дълбока тайна, че години наред фреските са били приписвани на самия Леонардо.

Много малко се знае за живота на Бернардино Луини, затова си позволих волността да добавя редица фикционални подробности към историята, особено по отношение произхода на неговите двама по-големи синове — Еванджелиста и Джован Пиетро. Но работата му говори сама за себе си. Ако ходите в Италия, непременно се отбийте в красивата църква „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно (днес наричана „Сантуарио Беата Верджине деи Мираколи“). Но ако искате да видите истинския гений на Бернардино, прекрачете прага на манастира „Сан Маурицио“ (бившият „Монастерио Маджоре“) в Милано, чиито стенописи са върховото достижение на великия художник.

И тримата синове на Бернардино тръгват по стъпките му, и тримата по едно или друго време от живота си дават своя принос към работата на баща си в манастира „Сан Маурицио“.

Еванджелиста (Елиях) Луини става бележит художник и се установява в Генуа, където се смята, че през 1544 година е нарисувал герба на града на прочутия фар.

Джован Пиетро (Йовафет) Луини рисува прочутата „Тайна вечеря“ в Залата на монахините в „Сан Маурицио“. Апостол Йоан (който е отпуснал нежно глава върху рамото на своя Учител) безсъмнено е изобразен като жена, а в друга от фреските на Джован Пиетро се появява като Мария Магдалина.

Аурелио Луини е най-младият и най-талантливият от синовете на Луини и като такъв именно той наследява прочутата „Либричоло“ — тетрадката на Леонардо с човешки лицеви аномалии. Вероятно именно заради нея той се превръща в талантлив художник на гротески. Приносът му към стенописите на „Свети Мавриций“ е красива фреска, изобразяваща Потопа. Внимателните наблюдатели несъмнено ще забележат, че сред двойките съществуващи на земята животни, влизащи в Ноевия ковчег, са и двойка еднорози.

Какво става със Симонета ди Сароно ли? Тя живее по стените на „Свети Мавриций“ в лицето на всяка светица и на всяка Мария Магдалина, както и в Сароно, където всяка Мадона е тази същата дама. Голяма част от тези свети жени на едно или друго място от одеждите си носят символа на сърцето от бадемови листа. За мен това е повече от доказателство, че тази красавица с червената коса, белите ръце и прихлупените, ломбардски очи е била неразривна част от живота на Бернардино Луини, както и от сърцето му. А може би никога не е съществувала. В Ноевия ковчег на Аурелио има еднорози, и така, както в неговия стенопис, част от тази книга е истина, друга — измислица.