Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Беше прекрасен летен ден, когато абатесата и художникът най-сетне стигнаха до Кастело. Бианка позна веднага огромната къща от фреската, посветена на свети Мавриций, защото Бернардино беше нарисувал зад светеца именно тази къща, чак до последния прозорец и врата, до последния камък и керемида. Червената мед на тухлите, сенчестите арки на покритата веранда — всичко беше тук, пред очите й, така, както бе изрисувано на големия панел в Залата на вярващите, предоставящо перфектен фон за историята на свети Мавриций. Квадратна, елегантна и откъсната от всичко останало, къщата беше едновременно гостоприемна и отблъскваща.

Бернардино, който през последните няколко часа от пътя им бе станал изключително неспокоен, застана на портите след почти две години от деня, в който бе тук за последен път, от деня, в който Симонета му беше обърнала гръб с рисунката му в ръка. И завари мястото невероятно променено.

Зимните розови храсти, от които си бе взел сбогом със Симонета, сега бяха като корони от яркозелени листа и изобилие от коралови пъпки. Бадемовите дървета бяха окастрени внимателно и подредени прецизно в строги прави линии, привързани умело за решетките по градинските стени. Дори и градините за отдих бяха възстановени, а в кристалнобистрите езерца подскачаха пъстърви. Самата къща също бе претърпяла реконструкция — арките на покритата веранда бяха поправени, старият бръшлян беше махнат, а на негово място потрепваха лилавите клонки на глицинията. Между новите колони се виждаха нови врати, на прозорците — нови стъкла. Бернардино оглеждаше тези нови знаци на благоденствието и сърцето му се свиваше все повече и повече. Да не би тук да е пристигнал нов съпруг, който да е влял нов живот на това място? Сестра Бианка постави ръка на рамото му, за да го успокои, но той се отдръпна бързо и тръгна право напред, неспособен да издържа повече на напрежението. Трябваше да я види, ако ще и да е за последен път!

Сестра Бианка го последва и я видя в същия миг, в който я видя и той. И о, чудо на чудесата! Тя беше със същата червена рокля от картините му, със същата златиста шапчица с перли върху вдигната коса! Но пък беше толкова жива, толкова весела! Не беше никаква рисунка. Бялото й лице беше зачервено от смях, а златисточервените й къдрици бяха избягали от мрежичката към тила и ушите й. Полите й бяха вдигнати до кръста, защото тичаше около най-голямото дърво в горичката, унесена в игра. Но наоколо не се виждаше съпруг — само две златни деца, които се смееха и прескачаха, и гонеха жената с бяло-зелени бадемови клонки, които размахваха като мечове. От време на време тя хващаше някое от тях и го целуваше било по бузките, било по врата с неподправена майчинска любов.

Бернардино беше дълбоко развълнуван. Тя би могла спокойно да им бъде майка, ако не бяха две неща: първо, възрастта им правеше това нещо невъзможно, и второ, той веднага позна по-голямото дете. Възможно ли е да е истина? Но това беше Елиях, еврейчето, на чиято ръка бе нарисувал гълъб и на което бе купил черното топче. Това беше Еванджелиста, ангелчето с червени крила, което щеше да остане завинаги на стените на „Свети Мавриций“.

Бернардино стоеше и се дивеше на тази нова Симонета, на тази усмихната, смееща се, жизнена жена, която вече не беше разкъсвана от болката на любовта и скръбта, на предателството и безчестието. Не беше също така особено бедна, както когато беше дошла да го моли за помощ, облечена в дрехите на съпруга си. Нито хладна и далечна, както когато седеше и му позираше за Дева Мария, застанала високо над страстите на смъртните, безстрастна като самата луна. Тя също се бе променила и той усети, че сега я желае още повече. Сестра Бианка също видя всичко — доброто й сърце се развълнува от сцената и тя също позна света Урсула, играеща с ангела с червените криле, но същевременно се уплаши за Бернардино — как е възможно наистина да забрави жена като тази?! Това не беше дистанцираната, горда аристократка, която си бе представяла, не беше студената куртизанка, измъчваща любовника си. Това тук беше прекрасно, топло създание, което би могло да превърне живота на един мъж в земен рай. Какво щеше да прави приятелят й, ако тази жена откаже да го приеме?

Накрая Симонета се умори от играта и се свлече в корените на Дървото на Ребека, върху зелената трева, покрила гроба на Манодората. Отпусна се изтощено на ствола му на мястото, където приятелят й бе издъхнал, а синовете му се хвърлиха в скута й. Нарочно се бе постарала да играят редовно тук, бе им забранила всякакви суеверия и бе превърнала мястото в тяхна обичайна детска площадка. Говореше открито за майка им и баща им, докато накрая им помогна и те да заговорят за тях от крито и с любов.

Тя притисна момчетата — едното на едното й рамо, другото на другото — и затвори очи. Слънцето беше толкова ярко, че все още виждаше листата на бадемите да се поклащат над главите им като тъмни риби, които се люшкат напред-назад с прилива. А когато ги отвори отново, реши, че е получила слънчев удар. Защото пред нея стоеше Бернардино Луини.

Всички съмнения и притеснения на абатесата изчезнаха в мига, в който Симонета скочи и го прегърна, и двамата започнаха едновременно да се смеят и да плачат. И двамата започнаха да изричат имената си отново и отново, и двамата благодаряха на Бога за онова, което поотделно им се е наложило да разберат за себе си по време на трудните дни на раздялата. Устните им се срещнаха за продължителна, страстна целувка, очите им се затвориха, докато отпиваха един от друг — благодарни, дълбоко благодарни, че онова, което не беше наред, вече се бе оправило. Абатесата, която в крайна сметка също беше човек, наостри слух, за да чуе какво си приказват, но почти не схвана онова, което чу. Защото между отделните целувки Бернардино наричаше Симонета „Филида“, а тя него, сякаш довършваше парола — „Демофонт“. Добрата монахиня сигурно би се шокирала да разбере, че двамата влюбени имат пред вид един езически мит от Древна Гърция, в който жена, която си мислела, че е изгубила голямата си любов, се превърнала в бадемово дърво, но при завръщането му била спасена, като разцъфтяла в ръцете му и той отново я върнал към живота и любовта. Но абатесата не разбираше това, нито пък беше в настроение да прави забележки и да порицава когото и да било. Вместо това хвана ръчичките на момченцата, приклекна пред тях и рече:

— Ще ми покажете ли играта, на която играехте току-що? Ще се радвам и аз да я науча!

И докато Бернардино и Симонета изричаха клетвите на сърцата си под бадемовите дървета, обсипвани от белите им цветове, абатесата на манастира „Сан Маурицио“ вдигна расото на кръста си, за първи път от много години изложи на слънце белите си космати крака и хукна около голямото дърво, гонена от две малки еврейчета, смеейки се като папагал и въртейки се като дервиш.

Симонета ди Сароно и Бернардино Луини се ожениха в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно — църквата на чудесата. Симонета реши, че трябва да погледне миналото в лицето и да бъде венчана публично, за да може да започне новия си живот спокойно и открито. Все пак, в знак на почит към първия й брак и паметта на първия й съпруг, те се ожениха не пред главния олтар, а в параклиса на Дева Мария, където булката се гледаше от стените, вторачена надолу от стенописите, изрисувани от младоженеца. На венчавката им присъстваха брат и сестра во Христа, а също така брат и сестра по кръв — защото Алесандра и Анселмо Бентиволио се запознаха и между тях веднага разцъфна приятелство — връзката на еднаквите характери и еднаквия баща беше по-силна от разделението на различните майки и детството.

Дори и добрите граждани на Сароно благословиха този брак — ликьорът „Амарето“ бе донесъл голям просперитет и на целия регион, а господарката на Кастело беше богата покровителка на винаря, месаря и на всеки друг занаятчия в града. С изключение на пекаря — той бе умрял по твърде мистериозен начин преди няколко седмици. Единствено отец Анселмо, който му бе дал последно причастие, бе забелязал един зъл кинжал във формата на малтийски кръст, заровен дълбоко в гърдите на човека. Но свещеникът си мълчеше по въпроса, както и Симонета. И дори да си даваше сметка, че голяма част от популярността й произлизаше от репутацията й на антисемит, който собственоръчно е изпратил стрела в сърцето на лошия евреин Манодората, тя предпочиташе да не спори с хората. Предпочиташе да бъде известна по този начин, но семейството й да бъде в безопасност.

Защото истинската сватба се състоя у дома, с нейното семейство. Под Дървото на Ребека двамата изрекоха своите свещени клетви отново, докато момчетата държаха над главите им арка от бадемови клонки. После Бернардино и Симонета си размениха по един бадем и този път тя го схруска със зъби, сдъвка го добре и го погълна, за да усети изцяло сладкия вкус на този плод. Имаше и още една разлика — вдигнаха тостове с „Амарето“ — напитката, която Симонета бе създала за Бернардино. Пиха от двете страни на един и същи сребърен бокал, а Бернардино не можеше да се начуди на невероятния ликьор, приготвен от съпругата му.