Бернардино надникна през една от цепнатините между пантите, където една от частите на триптиха се съединяваше с друга. Само един поглед към майстора му бе достатъчен да му подскаже, че Леонардо бе видял всичко — той винаги виждаше всичко. И макар че брадата му скриваше голяма част от емоциите на великия художник, нищо не бе в състояние да прикрие повдигнатите му от изненада вежди, докато продължаваше работата си.

Леонардо да Винчи не беше особено набожен, даже точно обратното — пренебрежението му към религията граничеше по-скоро с еретизъм. Затова бе повече от иронично, че със своята пищна бяла брада и коса той приличаше много на Бога, в когото изобщо не вярваше. Но майсторът не даваше и пет пари за шегите, които се носеха по негов адрес, а човешките слабости във всичките им проявления предизвикваха у него любопитство и снизхождение — особено любовните приключения на неговия любим ученик. Той бе превърнал момчето в свой фаворит още от самото начало, като му бе подарил прочутия си скицник, известен като „Либричоло“2 — петдесет страници, изпълнени с най-изящните гротески, виждани някога. На страниците на този скицник се виждаха уличница само с две дупки на мястото на носа й; един тип с толкова големи издутини на врата, че изглеждаше сякаш има три глави; и една бедна твар, чиято уста бе зашита от самата природа, така че можеше да се храни само през носа си чрез приспособление с нещо като сламка, измислено от самия Леонардо. Бернардино прекарваше часове наред в съзерцание на тези гротескни графики — факт, който Маестрото очевидно одобряваше. И често отбелязваше:

— Докато рисуваш изнежените си ломбардски красавици, Бернардино, гледай да не забравяш, че не всичко, създадено от природата, е красиво!

Но докато „Либричоло“ показваше грозотата в нейния най-естествен вид, то читателят на книжката бе толкова красив, че слуховете за него стигаха до цинизма да твърдят, че красотата му доставя удоволствие на Маестрото по начини, които са повече от естетични. Защо иначе, при завръщането си във Флоренция, Леонардо ще води със себе си един обикновен чирак от своето студио в Милано, едно момче, което никога до този момент не бе напускало плоския диск на Ломбардия, обграден от едната страна с планини, а от другата — с езера?

Бернардино видя как Франческо нахлува с широки крачки в залата и замята широката си мантия така господарски, че прекатурва почти всички платна, покрай които минава. Всички ученици се обърнаха, за да наблюдават сцената, която предстоеше, макар че никой не се съмняваше в причината — всички знаеха, че в основата й не може да стои никой друг, освен Бернардино. Изходът от ситуацията обаче не беше многообещаващ. От двете страни на Франческо крачеха двама яки мъже с ливреи, понесли герба на фамилията Джокондо, а мечовете им дрънчаха при всяка тяхна крачка напред. Очевидно бе, че Франческо щеше да получи цялата подкрепа на флорентинския закон, която се полагаше на един от най-заможните търговци на този велик град държава. Измаменият мъж се спря пред Леонардо, а фактът, че едва полагаше усилия да сдържа гнева си, издаваше неговото явно презрение към художниците и цялата тяхна пасмина.

— Извинете нахлуването ми, синьор Да Винчи — започна богаташът по начин, който предполагаше, че извинението вече му е дадено, — но търся вашия ученик Бернардино Луини, който ми нанесе голяма обида.

Бернардино видя как очите на госта им се плъзгат към неговата съпруга, която стоеше като вкаменена на стола си. Франческо му напомни за котарака на баба му — лъскав, дебел и много опасен.

Синьор Да Винчи целенасочено нанесе още няколко щрихи с четката, преди да я остави настрани. Едва тогава се обърна да погледне Франческо, но преди да овладее чертите си, Бернардино не пропусна да забележи пламъчето, проблеснало в очите му. Явно бе, че Маестрото възнамеряваше да се наслади на следващата сцена.

— Дълбоко озадачен съм, синьор Дел Джокондо — рече. — Ученикът ми е момче на двайсет и три, обикновен чирак в изкуството на рисуването. Каква обида би могъл да нанесе тъкмо той на такъв велик търговец като вас?

Франческо очевидно се смути. Бернардино се усмихна. Точно както и Да Винчи, той също бе наясно, че Франческо никога не би признал, че е бил направен рогоносец от един толкова низш занаятчия като него. Знаеше също така, че интересът на Леонардо към тази история се ограничаваше само до работата му — ако Дел Джокондо решеше да прибере жена си и портретът не можеше да бъде завършен, майсторът му щеше да се ядоса не на шега. Затова щеше да направи всичко възможно да защити репутацията на модела си, а оттам — и на своя разюздан ученик.

Франческо помести притеснено крака и отговори:

— Това е личен въпрос. Просто… бизнес.

Леонардо да Винчи се прокашля деликатно и изрече:

— В такъв случай, синьор, мога само да съжалявам, че не мога да помогна за изясняването на вашия… бизнес — тук веждите му пак се повдигнаха. — Опасявам се, че синьор Луини вече не е сред нас. Получих поръчка от Негово превъзходителство дожа на Венеция, та Бернардино току-що замина за тази държава, за да поеме работата.

Търговецът присви недоверчиво очи, в отговор на което Да Винчи извади от ръкава на робата си някакво писмо и отбеляза:

— Вероятно познавате отличителните знаци на дожа, нали?

Франческо пое подаденото му писмо и огледа внимателно печата. Кимна неохотно в знак на съгласие и започна да отваря писмото, но Леонардо побърза да го грабне от ръцете му с думите:

— Ще ме извините, синьор, но моите дела също са… лични.

На това богаташът нямаше какво да отговори, затова се опита да си възвърне контрола над ситуацията, като промърмори:

— Хубаво. Стига да не ми се мярка пред очите. Но да знаете, че зърна ли го още веднъж по улиците на Флоренция, ще го предизвикам на дуел и ще го убия!

Зад паравана Бернардино завъртя презрително очи. Ама сега вече е 1503 година, за бога! Изминали са цели три години от новия век, а този човек все още разсъждава като любовник от античните дни на средновековните кралски дворове! Насочи поглед към своя съперник и го видя как протяга ръка към съпругата си, която продължаваше да седи на платформата.

— Хайде, госпожо!

Бернардино видя как Маестрото се вцепенява.

— Моля ви, госпожо, не мърдайте! — побърза да каже. — Синьор, не виждам причина, поради която да вземате жена си оттук. Сега, след като мъжът, който ви е обидил, го няма, не може да има никакво зловредно влияние, нали? Пък и каква вина може да има добродетелната ви съпруга за тази работа, а?

Това вече Франческо нямаше как да отрече публично. Видимо се поколеба, а Да Винчи използва ситуацията, за да го обърне на ласкателство.

— Помислете си само, синьор, какво може да стори този портрет за репутацията ви на покровител и почитател на изобразителните изкуства!

В интерес на истината, Франческо не бе нито почитател на изобразителните изкуства, нито разбираше нещо от тях. Но отлично знаеше, че Флоренция има огромна репутация сред градовете държави както по отношение на изобразителните изкуства, така и на архитектурата, и много добре си даваше сметка каква полза би извлякъл, ако се прочуе като част от тази репутация. Упорството му обаче го накара да продължи съпротивата си.

— Но това е само някакъв си портрет, а не някоя от вашите велики битки или сцена от Светото писание! Никой друг няма да го види освен тесния ми семеен кръг, тъй като портретът ще бъде поставен в моя дворец!

— О, не, синьор, много грешите! — възкликна Леонардо с цялата си артистична страст. — Този портрет ще бъде различен! Ще се превърне в образец на най-новата техника, която измислих! Виждате ли тук как съм постигнал сливане между светлината и сенките в това прекрасно киарускуро3? А тук, при устните, виждате ли как четката ми леко замазва ъглите, за да направи изражението й двусмислено, по начин, който аз наричам сфумато4? Можете да ми вярвате, господине, че съпругата ви ще се превърне в обект на възхита из целия свят, а като проявите добрината да я оставите, ще се докажете не само като велик покровител на изобразителните изкуства, но и като най-великия от всички съпрузи!

Това вече свърши работа. Защото въпреки фамилното си име5 Франческо нямаше никакво чувство за хумор, а само огромна гордост. Какъв по-добър начин да заличи евентуалните слухове за разрив със съпругата си от това да позволи да бъде обезсмъртена в този портрет?! Затова той свали бързо подадената на жена си ръка, поклони се на Леонардо и напусна студиото му.

Бернардино отпусна облекчено чело върху дървената рамка на паравана. Вдиша сладките аромати на тополата и на маслото, а по-надолу усети и нещо друго — сладкото ухание на сандалово дърво, което носеше неговата дама, и доста по-неуловимия, тръпчив вкус на нейната женственост, която той помнеше от предишната нощ. Този спомен запрати силна тръпка в слабините му и затова бе принуден да прекара следващите няколко секунди в усмирение на глупостта си — току-що бе отървал кожата си на косъм, така че не трябваше да позволява на похотта си да помрачава разсъдъка му. Налагаше се да остави на мира тази госпожа. На земята го върна гласът на господаря му:

— Вече можеш да излезеш, Бернардино!

Бернардино се измъкна срамежливо иззад паравана, посрещнат със смях и ръкопляскания на своите колеги. Поклони се театрално на всички и се ухили. Веждите на Леонардо скочиха нагоре така, сякаш бяха повдигнати с рибарска кукичка. Ученикът му побърза да му засвидетелства уважението си с вече истински поклон и промърмори: