Трийсет и шеста глава

Къщичката за гълъби

Селваджо бе завършил произведението си. Бе рендосвал, струговал и търкал с пясък и сега къщичката за гълъби беше перфектна — стоеше гордо изправена и бяла, проблясваща под хилавите слънчеви лъчи. Основният й прът бе забит дълбоко в земята, завършващ с бяло конично покривче, пазещо къщичките, с две вратички и с красиви арки за бъдещите обитатели. Малката куличка бе раздвижила спомените му, докато я изработваше — напомняше му за белите бойни кули на Камелот, но сцената изчезна така бързо, както нахлу в главата му. Селваджо отстъпи крачка назад и гордо огледа шедьовъра си. Това не бе къщичка, това бе истински дворец за гълъби. Бе работил неуморно, за да го направи и за да го подари за именния ден на онази, която му бе най-скъпа на сърцето.

Защото бе изминала почти година, откакто той се бе бил с швейцарските наемници, за да защити Амария. Днес Амария и баба им бяха заедно на пазара, защото поуките от миналата година все още не бяха избледнели в паметта на момичето и то вече никъде не ходеше само. Баба и внучка бяха излезли, за да купят продукти за празничната им вечеря — щяха да приготвят Дзупа алла Павезе — супа с месо, яйца, хляб и краве масло, измислена за вечеря на кралския затворник Франсис I. По настояване на Амария двете бяха отишли да търсят и дамата в червено, която продаваше прочутия ликьор, познат като „Амарето“, за да проверят дали за няколко нещастни сантима не биха могли да купят малко количество от божествената напитка, за да вдигнат наздравица за свети Амброзий. Името на светеца бе върнало спомените на Селваджо обратно към онзи съдбовен ден преди една година, когато бе убил тримата швейцарци, но единственото, което си спомняше от случая, бе как държи в обятията си Амария за първи път.

Оттогава насам бе имало и други подобни мигове — откраднати моменти пред загасващия огън, когато баба им се оттегляше в леглото си. И двамата бяха запазили непорочността си, ала Селваджо бе наясно, че няма да може да удържа страстите си още дълго. Искаше Амария, копнееше за нея, но дали имаше правото да си взема съпруга, когато миналото си оставаше все така като бял лист в съзнанието му?

Вниманието му бе привлечено от някакво прошумоляване в краката му. Той сведе очи и се усмихна на втората част от подаръка си за Амария. В една кошница с капак върху замръзналата земя се гушеха два красиви гълъба, снежнобели и опитващи се да избягат от неприятния си затвор. Той ги извади от кошницата с опитни ръце и ги постави пред малките дъговидни портички на новите им домове. Сигурно щеше да се наложи да подреже крилете им, за да не избягат, но тъй като засега гълъбите изглеждаха предоволни от местообитанието си, предпочете да се въздържи, за да не помрачава щастието им. Докато птиците кълвяха и почистваха перушината си, той се замисли за имена, които да им даде. Паметта му го изненада за пореден път, като му поднесе спомени за разкази от античността, които бяха толкова ярки, сякаш ги четеше точно в този момент. Херкулес и Мегара? Тристан и Изолда? Троил и Кресида? Или може би историята, която най-много бе обичал — за обречената любов на Ланселот и Гуиневир, чиято виновна прегръдка бе видяна от рогоносеца Артур? Не, нито една от тези двойки имена не ставаше, защото всички те имаха нещастен край, а той държеше тези гълъби да бъдат кръстени на двойка с красив, щастлив край на връзката си. Аха, сети се! Усмихна се, когато сякаш от нищото в съзнанието му изскочи идеалната двойка имена.

Перфектно!

Трийсет и седма глава

Кардиналът получава подарък

Габриел Солис де Гонзалес, кардинал на Милано, беше свикнал да получава всякакви малки подаръчета от своето паство. Въздържанието и бедността не бяха за него. Нямаше нищо против да проповядва от амвона на катедралата за камили и иглени уши, но не виждаше никакъв смисъл да живее в нищета, само и само за да отиде в рая. Смяташе, че мястото му там вече е подсигурено благодарение на мерките за прочистване на християнския свят от евреи, които бе предприел. За това не бе особено изненадан, когато му беше поднесена интересна на вид бутилка ликьор. Беше с цвета на горена захар, а когато изтегли тапата — венецианско стъкло, както отбеляза с око на ценител — долови сладкия аромат на бадеми. Да, кардиналът изобщо не бе изненадан от подаръка, но слугата, който му го донесе, не бе обичайният му камериер. Този тук беше дребен и доста грозноват.

— Къде е Николо? — попита с надменно изражение кардиналът след кратка пауза, необходима му, за да си спомни името на слугата си.

— Разболя се, Ваше Високопреосвещенство. От воднянката.

Кардиналът изсумтя. В такъв случай е по-добре, че Николо е бил заместен от друг, защото той нямаше никакво желание да прихваща от болестите на простолюдието. Ето така Негово Високопреосвещенство възнаграждаваше годините вярна служба на своите слуги.

— А ти как се казваш? — попита той сега новия.

— Амброджо, Ваша милост.

— Хмммм… — хубаво миланско име. Обаче този човек не ставаше за негов слуга — в лицето си имаше твърде много неща, които му напомняха за евреите. Очевидно щеше да се наложи да се отърве и от него, но и утре не е късно. В момента най-важното за него бе ликьорът, който го мамеше с цвета и уханието си. — Кой донесе тази бутилка? — попита. — Няма никакво посвещение.

— Това не знам, Ваше Високопреосвещенство — подсмръкна слугата. — Сигурно ще да е от Негово превъзходителство херцога, защото преди малко тук се навърташе един от хората на Сфорца.

Кардиналът изсумтя, възмутен от некомпетентността на този човек. Освободи го с махване на ръка, напълно уверен, че никога повече няма да му се наложи да вижда този безотговорен слуга. Нямаше представа колко е прав.

В отсъствието на Николо или на негов свестен заместник той бе принуден да си изгаси свещите сам, след което се качи сред кадифетата на огромното си легло, облечен с роба и шапчица. Сложи бутилката до чашата на нощното си шкафче и започна да отпива от великолепната напитка, докато четеше от една книга с проповеди за зловредното влияние на евреите, написана на испански език. Омразата, която лъхаше от всички строфи на книгата, заедно със сладостта на ликьора, му доставяха огромна наслада, затова той пиеше и четеше, пиеше и четеше, докато накрая бутилката се оказа празна. Брей, този вкус на бадеми бил много приятно нещо! Накрая книгата падна от ръцете му и той заспа.

* * *

Не заспа, естествено. Просто умря. Защото онова, което кардиналът не знаеше, бе, че има още една течност с дъх на бадеми, само че тя е смъртоносна. Това прахообразно вещество, извличано от листата на маниоката, черешите и други подобни, бе толкова смъртоносно, че дори и човекът, който го продаваше в малките улички зад катедралата на Мантуа, се почувства длъжен да предупреди дамата, която го купуваше, за неговото действие. Тя само беше кимнала и бе поела внимателно стъкленицата с бялата си ръка — ръка, чиито три средни пръста, както продавачът забеляза, бяха с еднаква дължина.

Най-новият и последен слуга на кардинала побягна бързо надолу по стълбите на двореца на мъртвия си господар. Поспря единствено, за да метне върху ливреята си една пелерина и да скрие под нея празната бутилка, която бе взел от нощното шкафче на господаря си. Втурна се към коня си, който стоеше и го чакаше зад един тисов плет. Пое в бесен галоп, докато не стигна в полето. Реката пред него бе като широка сребърна панделка, виеща се в нощта. Човекът захвърли бутилката в средата на реката и изчака мъничко — достатъчно, за да я чуе как пада с плясък и водата я поглъща завинаги. Стигна до Вила Кастело на зазоряване и видя, че господарката му вече го чака на своя прозорец. Тя слезе веднага долу, за да го посрещне, а той беше твърде уморен, за да стори нещо друго, освен да хвърли юздите върху куличката на къщичката за гълъби и да остави коня си да пасе кротко трева. Изтощението му беше толкова голямо, че едва не се строполи и той в тревата. Господарката му реши да не го притеснява с подробен разпит, затова само запита:

— Видя ли го?

— Да.

— Свърши ли се?

— Да.

Тя въздъхна облекчено.

— Днес си освободен от работа с момчетата. Сега върви се наспи добре! — и докато той влизаше в дома й, тя подвикна: — Исак!

— Да, милейди?

Тя сведе глава в търсене на подходящите думи и накрая рече:

— Твоят бог много ще се гордее с теб!

Той се усмихна с усмивката, която бе единственото красиво нещо в него, и изобрази с ръка знака за шалом, след което отвърна:

— Вашият също ще се гордее с вас, милейди!

Трийсет и осма глава

Свето кръщене

— Не мога да остана повече. Света Катерина беше последната. Трябва да тръгвам! Ако вчерашният ден ме научи на нещо, то е, че нищо не е по-важно от това да живееш живота, който ти е даден, ако ще и да го живееш в грях! Докато бях при вас, успях да се сприятеля с Бога. Мисля, че той също ме обича въпреки множеството ми недостатъци. Ала животът е твърде кратък. А и аз най-сетне усетих как трябва да рисувам — научих го вчера. И сега трябва да тръгвам и да заживея живота, който трябва да живея, ако ще и заради това да отида в ада!