Бернардино знаеше, че в този момент абатесата страда много, затова я прегърна през раменете.

Бандело хвана ръката й и рече:

— Ще напиша историята на графинята. Но сега трябва да тръгвам, преди господарите ми да установят, че ме няма.

След още една целувка на пръстена и кимване към Бернардино той се изгуби в тълпите.

Министрелите дръннаха лютните си и тълпата се разтанцува. Нахранен с кръв и зрелища, извиващият се дракон на простолюдието пое обратно към катедралата, за да продължи остатъците от жалкия си ден.

— Почакайте ме тук! — изрече внезапно сестра Бианка. — Трябва да се видя с главния сержант. Ще проверя дали не мога да сторя за нея едно последно нещо.

Бернардино зачака. Слънцето се издигаше все по-високо, а замъкът потъна в мълчание. Червените стени се стоплиха, а кръвта попи в камъните, поели спомена за това и още много други екзекуции, които протестираха, доказвайки невинността си, докато слънцето ваеше с лъчите си красотата на архитектурата им.

Сестра Бианка се върна. Кожената й торба вече не дрънчеше, но все така беше пълна, кръгла и потъмняла в основата. Бернардино веднага разбра какво има вътре. Разбра още, че петнайсетте хиляди крони, които очевидно не бяха достатъчни да купят живот, са били напълно достатъчни за една отрязана глава.

— Хайде да тръгваме! — подкани го абатесата. — Трябва поне да я погребем подобаващо!

* * *

Само Бернардино и абатесата знаеха, че главата на графинята на Шалан лежи в билковата градина на манастира „Свети Мавриций“. Въпреки греховете си тя беше приета сред осветените стени и действително стана една от сестрите, макар и не по начина, който възнамеряваше да й предложи абатесата. Сестра Бианка я постави под огромните бели цветове на валериана — билката, за която се знаеше, че цели всичко, пази от злини и носи спокойствие и умиротворение. Когато камбаните зазвъняха за поредната служба, сянката на кулата падна върху билковата градина като демон и Бернардино най-сетне усети значимостта на тази градина, която някога е била сухият пясъчен център на арената на смъртта. Игрището на император Максимин бе видяло достатъчно много злини. Не една и две глави и крайници са лежали тук — и сигурно все още лежаха; пясъкът неведнъж и два пъти е потъмнявал от кръв. Кръвта нахлу в главата на Бернардино и забуча с рева на тълпите от цирка, с помахването на жадния за кръв император. „Радостта на народа“ — така бе нарекъл Авсоний цирка. И наистина, Бернардино бе станал свидетел на този факт и днес. На ревящата тълпа и на жаждата й за кръв. И тогава разбра, че спокойствието на тази обител, което бе почувствал тази сутрин, е чиста илюзия. Около този неподвижен център светът все така продължаваше да се върти, все така кървав и жесток, както винаги си е бил. Когато най-сетне двамата с абатесата влязоха в Залата на вярващите, беше едва обед, макар Бернардино да имаше усещането, че е минала година, откакто сутринта бе пресякъл коридорите на този манастир в тихо съзерцание. Художникът хвана четките си, но не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за сцените, на които бе станал свидетел преди броени часове. Докато скицираше лицето на блажената Катерина, той не успя да се въздържи да не нарисува приятното, благо лице на графинята, но го насити не със страстите на живота й, а с благородството на смъртта й. След това нарисува златната рокля, избродирана със сребърни нишки, и благородната й глава, преклонена пред меча на убиеца й.

— Света Катерина — поясни за Бианка. — Какво е станало с нея, ще ми разкажете ли?

За пореден път абатесата се зае да му разказва за живота на една светица, ала този път гласът й трепереше, изпълнен с много тъга, а думите й се спъваха накъсано, все още носещи мъката от видяното сутринта.

— Катерина била толкова благородна и храбра, че още на осемнайсетгодишна възраст се представила пред император Максимин, който преследвал жестоко християните, и го порицала за жестокостта му.

— Пак ли Максимин? — вдигна глава от фреската си Бернардино.

— Пак. Катерина излязла победителка в дебата. Няколко от опонентите й били толкова впечатлени от красноречието й, че се обявили за християни и веднага били избити. Вбесен заради загубата си, Максимин заповядал Катерина да бъде бичувана, а след това хвърлена в затвора. Но тя успяла да покръсти толкова много хора дори от килията си, в това число и съпругата на императора, че била осъдена да умре на колелото. При докосването й обаче този инструмент за мъчение по някакво чудо се разпаднал.

Бернардино слушаше и продължаваше бясно да рисува. Днес обаче умът му не му предлагаше идеализирани сцени на святост върху стената, които да преповтаря. Днес виждаше единствено графинята и нейния край. Начерта колелата, върху които тя трябваше да бъде пречупена и в метафоричен, и във физически план, но после накара ангелите да ги ударят толкова силно, че парчетата им се разхвърчаха на всички страни. Тук той не можеше да не отдаде почит на рисунките на механични уреди на своя учител Леонардо, но за разлика от него не виждаше Бог в машината, а машината в Бога, чудейки се за пореден път какви мъчения бе в състояние да измисли човечеството за собствения си вид. Чу отново зад себе си треперливия глас на приятелката си, завършваща разказа си:

— Напълно побеснял, императорът заповядал да я обезглавят, после ангели отнесли тялото й до планината Синай, където по-късно в нейна чест били издигнати църква и манастир.

Абатесата се отпусна на пейката зад него и покри лице в молитва или може би, за да си поплаче — и той самият не бе сигурен какво точно правеше. Бернардино я гледаше неподвижно как скърби за онова, което бе изгубила и което беше много повече от приятелката й от детинство. С нея си бе заминала и нейната невинност. Когато вдигна глава, той видя, че сълзите все още се стичат по бузите й. Внезапно мъченичеството вече имаше човешко лице — за първи път през защитения си живот и двамата бяха станали свидетели на това как едно човешко същество убива друго.

— Хубаво стана, че видяхме каквото видяхме — изрече накрая сестра Бианка. — Разказвала съм ви множество легенди — за светци и грешници, за мъченици и за герои. Седя си аз тук и проповядвам тези лековати притчи за канонизираните и за ужасите, които са понесли, без да си давам сметка, че е голяма арогантност от моя страна да се опитвам да ви направя по-добър човек, да ви въведа във вярата! — изправи се и започна да крачи напред-назад пред художника. — Но до този ден наистина не съм знаела какво говоря! Не съм познавала какво значи истинска смелост в лицето на смъртта! Животът ми тук е защитен, отдаден на тихо съзерцание. Израснала съм в богатство и удобства, но никога не съм помагала на болните, нито съм била сред умиращите. Вярно е, че тук даваме милостиня на бедните, но при нас идват приличните бедни, уважаваните и здравите, за да хвърляме монети в краката им. Онези с шарката и без краката, или пък жертвите на проказата чакат своите събратя далеч отвъд Залата на вярващите. Те също са вярващи, но не се допускат дотук, за да не прихванем от заразата им. Аз никога не съм излизала на пътя на болестта и смъртта. Тук не правим нищо друго, освен да се крием. Наричаме се Христови невести, но сме девици — никоя от нас не е познала страстите на леглото, нито какво е в състояние да те накара да направиш с човешкото сърце. Ние не знаем нищо за любовта, нито какво е да родиш, нито което и да е от изпитанията на смъртните жени. Не, оттук нататък променям начина си на богослужение! — заяви абатесата и удари с юмрука на едната си ръка дланта на другата. — Вярата ми ще приеме по-практически вид. Заедно със сестрите ми трябва да излезем сред хората, за да отнесем Божието послание директно до тях и да направим по-поносим живота на нещастниците!

Бернардино беше покъртен от внезапната промяна в абатесата. В замяна на това той реши да сподели с нея и своята промяна. Слезе от скелето си и хвана ръката й с големия пръстен.

— Аз също съм като вас — никога досега не съм виждал подобно нещо. Никога не съм бил войник и дори са ми се присмивали заради това — добави, защото никога нямаше да забрави думите на Грегорио. — Докато млади мъже умират, аз рисувам умиращи мъже. Докато кръвта им изтича на бойното поле, аз се чудя какво червено да намеря, за да нарисувам кръвта им. Всяко лице, които рисувам, приема спокойно ужасната си съдба, но това е просто метафора, моето разбиране за това, което би трябвало да представлява смъртта. Ала ето че днес графинята ме научи на доста неща за човешкото лице на саможертвата!

— В такъв случай, ако я нарисувате тук, ще почетете смъртта й. Що се отнася до таланта ви, Господ ни е създал различни. Вашата дарба не е с меча, нито на бойното поле — със сигурност ще загинете още при първата битка. — Бернардино се усмихна тъжно. — Но пък рисувате като ангел! Днешният ден промени и двама ни. И двамата пресякохме своя Рубикон — допълни абатесата — и никога повече няма да можем да се върнем назад. Странното обаче е, че така ни промени смъртта на един грешник, а не на светец. И ако можете да нарисувате реалното, човешкото така, както рисувате божественото, тогава няма да имате равен на себе си и моята приятелка няма да е загинала напразно!

И той го направи. Още един мъж, който също бе променен от този знаменателен ден, също удържа на думата си и написа новела за живота на графинята на Шалан. Матео Бондело завърши историята си по следния начин:

„И така, бедната жена беше обезглавена. Такава е съдбата на необузданите желания. А онзи, който иска да я види нарисувана така, сякаш е жива, може да отиде в църквата на Монистеро Маджоре, където стои нейният портрет.“