При катедралата тълпата забави ход и продавачите автоматично напъплиха хората. Предлагаха се статуетки на графинята — прочута красавица с руса коса и приятно лице. Бернардино и абатесата сведоха глави, за да разбутат тълпите. Пътуващите търговци продаваха светена вода за благослов на тялото, а по-предприемчивите пъхаха кичури боядисани в жълто конски косми в качулките им, твърдейки, че това са кичури от косата на графинята. На една дървена платформа актьори с гротескни маски разиграваха историята на похот и убийство, като двамата любовници носеха огромни фалоси от папиемаше при слабините си. Актьор с дълга руса перука ги галеше сластно, но малко след това мургавият сицилианец уби неаполитанеца, който започна да хвърля червени панделки към тълпата в имитация на кръв. В края на сценката огромна сребърна брадва падна върху врата на графинята и последваха нови червени панделки.
Тълпата достигна до такова ниво на вълнение и крясъци, че след месеците мир и покой главата на Бернардино се завъртя. Вече разбираше отлично защо абатесата е искала защита в такъв ден — защото двойки мъже и жени се натискаха съвсем открито, водени от събудената от мисълта за насилие животинска похот, а малко по-далече зърна едно самотно момиче да се опитва да избяга от мъжете, които го обкръжаваха и се опитваха да вдигнат полите му. Бернардино вдигна очи и зърна светците, подредени по готическите кули на катедралата, свели тъжно очи към множеството, самите те играчи на болезненожълтия фон на небето над тях. Той също се изпълни с тревога, че една толкова високопоставена дама трябва да бъде убита заради греховете на любовниците й, затова продължи смело напред.
Достигнаха отбранителния насип на голямата червена крепост Порта Джова — стражевите й кули се извисяваха като огромна връзка ключове, предназначени да пазят членовете на фамилията Сфорца вътре, а простолюдието да държат навън. Днес обаче големите порти на часовниковата кула Торе дел Филарете бяха отворени и народът се стичаше вътре на талази, на талази, под зловещото око на змията на фамилията Сфорца, украсяваща герба над входа, „готова да нападне, готова за удар“ — помисли си Бернардино за змията. Днес платените войници, наети да охраняват замъка, бяха разделили пиките си, за да пропуснат множеството. Вътрешният двор вече бъкаше от народ и всички се натискаха да заемат по-добро място за гледане. Сестра Бианка хвана ръката на Бернардино и го поведе към края на тълпата — направо към едни каменни стъпала в предната стена. Там ги чакаше една фигура в синя коприна. При вида на абатесата фигурата приклекна и целуна пръстена й.
— Добър ти ден, Матео! — поздрави абатесата. — Ако денят не беше толкова мрачен, това би било среща на велики умове! Матео Бандело — велик писател, се запознава с Бернардино Луини — велик художник!
Двамата мъже се поклониха един на друг и всеки изгледа с любопитство другия. Единият, който нямаше нищо общо със светостта, носеше расо на монах и беше много по-красив, отколкото един монах има право да бъде. Другият — грозен и ощетен от съдбата, беше всъщност монах, но днес бе облечен в най-прекрасните дрехи, които биха направили чест и на най-изискания придворен. Интелектът буквално струеше от очите на писателя.
— Надявам се по-късно да имаме възможността да поговорим, защото се възхищавам на всички ваши творби, които съм виждал, синьор! — изрече Бандело.
Бернардино, който не беше голям читател, не можеше да отговори със същия комплимент на Бандело. Но писателят вече беше сменил темата и с отривист жест се обърна към абатесата с въпроса:
— Носите ли всичко?
— Да — отговори сестра Бианка. — 15 000 крони.
— От манастира ли?
— Едва ли — усмихна се тя въпреки сериозността на момента. — От човек, който познава графинята и желае нейното освобождаване.
— Да, Алесандро Бентиволио — кимна Бандело. — Баща ви винаги е бил истински благородник, а подобна щедрост е типична за него.
Сестра Бианка го дари със странната си полуусмивка и бързо прошепна:
— А също така и дипломат. Наясно е, че в случая аз трябва да съм тази, която действа от негово име. Ако го направи лично, жестът му няма да се възприеме добре. Графинята нанесе голяма обида на народа, а баща ми не може да си го позволи. Както и да нанесе обида на херцога. Между другото, той тук ли е?
— Не — поклати глава Бандело. — Франческо Сфорца не би рискувал да се покаже пред народа, особено след всичките си военни кампании. Иначе можете да бъдете сигурна, че наблюдава всичко от някое безопасно място на крепостта си. Ето там, от Рокета. Дотам може да се стигне единствено чрез подвижния мост, който, както виждате, в момента е вдигнат. Да се надяваме обаче, че името на рова, над който минава, не е пророческо.
— Името ли? — обади се Бернардино.
— Фосато Морто — Ровът на смъртта — поясни Бандело и се усмихна зловещо, след което пое тежката кожена торба от ръцете на абатесата. — Така. Да видим сега какво може да се направи с тази торба. Вие чакайте тук. Ще се върна скоро.
И двамата проследиха как синята фигура се изкачва по стълбите на крепостта и изчезва в голямата кръгла кула. Под стената Гирланда тълпата започна да става неспокойна в очакване на обещаното кръвопролитие — псалми се надпреварваха за внимание с мръсни кръчмарски песни, кикот се бореше с дюдюкания и викове. Бианка затвори очи, за да не вижда сцената, и устните й се задвижиха в молитва. Бернардино обаче се чувстваше достатъчно неспокоен, за да я прекъсне.
— Не може ли да се опита с бягство? — прошепна в ухото й.
Без да отваря очи, абатесата отговори:
— Вече е опитвано. В този замък има достатъчно проходи, които могат да те отведат на свобода — единият води направо към ловния резерват „Барко“, а оттам и към гората, а другият — към манастира на Санта Мария Грация.
— Имате предвид „Санта Мария деле Грацие“ ли?
— Знаете ли го? — отвори очи абатесата.
— Разбира се — отговори Бернардино. — Там е най-великият шедьовър на моя учител — „Ченаколо“.
— Да, „Тайната вечеря“ — кимна монахинята. — Но никога не съм я виждала. Но пък знам, че има таен подземен проход, който свързва тази крепост с манастира. Построен е от самия Лудовико ил Моро, за да може да ходи всяка вечер при тялото на мъртвата си съпруга, положено там. Говори се, че нощем в прохода все още се носят риданията на херцога — тук абатесата се прекръсти. — Преди седем нощи графинята се опита да избяга в манастира именно по този път, но беше предадена. Затова онази торба сега е единствената ни надежда.
Тук тя отново затвори очи и започна да премята зърната на броеницата, увесена на кръста й.
Бернардино замълча. Очите му заоглеждаха тълпата — колекционираше грозни лица, а паметта му запечатваше детайли от присмехулните им и презрителни физиономии. Сети се за книжката, която седеше в килията му редом до Библията — прочутата „Либричоло“ в която Леонардо бе запечатал човешки гротески, които са му направили впечатление. Но паметта на Бернардино бе същинска библиотека за подобни образи. И сега долу на площада зърна мнозина, които един ден щяха да се открият обезсмъртени по стените на „Сан Маурицио“, особено когато Бернардино се заемеше с изработването на стенописа „Подигравките към Христос“.
Един монах в гарвановочерното расо на доминиканците се покатери на големия дървен блок, поставен до стената, и започна с назален вой латинска проповед за злото, заложено у жените, като започна с Ева, мина през всички епохи и достигна до настоящето. Чувствата му бяха посрещнати с бурното одобрение на тълпата, което ще рече образованите, които знаеха латински, се съгласиха с изразеното становище от страна на монаха, а невежите просто си намериха повод за поредните крясъци. На Бернардино му трябваше известно време, докато си даде сметка за целта на дървения блок, на който се бе изправил монахът, но когато осъзна истината, кръвта му се смръзна въпреки вълненото му расо.
Не след дълго Бандело се върна. Носеше в ръка торбата и още при слизането си по стълбите поклати глава. Когато ги наближи, рече:
— Никой не смее да приеме парите. Дори и в нашата епоха на корупция никой не смее да излъже тълпата точно в този момент. Тя е обречена!
Бианка кимна, приемайки неизбежното, и тримата се загледаха в разгръщащата се пред тях сцена. От вратата на кулата се появиха двама сержанти, следвани от фигура с яркоруса коса. Докато триото вървеше между бойниците, Бернардино видя, че графинята е с пищно тяло и е облечена със златна рокля със сребърни нишки. Тълпата започна да й се подиграва и присмива, а в мига, в който тримата слязоха долу, и да я замеря със зеленчуци и всичко, което бяха успели да довлекат от бедните си колиби. Из площада се понесоха викове „Курва!“, които бяха подети от останалите и отекнаха дори отвъд крепостта. Бернардино се възхити на самообладанието на графинята в лицето на подобен присмех, но вътрешно в себе си се зачуди, че една такава жена е накарала две сърца да забият толкова силно за нея, че мислите им да се насочат към убийство. Най-добрите й години бяха отдавна зад нея — талията й се бе разширила значително, а кожата й бе зачервена като на селянка. Бернардино забеляза, че природата надали има нещо общо със златистото на косата й — очевидно използваше венециански помади и методи за изсветляване на къдриците. После тя се обърна към плачещата девица, която носеше шлейфа й, целуна я по бузата, усмихна й се и в този момент Бернардино видя как лицето й се озарява от красота и обещание за плътски наслади. Жената разкопча голямата си яка и постави главата си на дръвника. Палачът приближи с брадвата си. Докато главата й се навеждаше, от привилегированата им позиция Бернардино успя да се наслади на цяла палитра от изражения по лицето й: неистов страх, тъга, задоволство за добре изживян живот, спомен за това какво означава да обичаш и да бъдеш обичана, вкусът на хубаво вино, уханието на секса, разкъсването на парче хубаво месо — и всичко това, примесено с неподправен ужас. Ала над всичко това, подобно на перфектен актьор, се извисяваха гордостта и достойнството, и желанието да напусне този свят с благородството, с което бе родена. Бернардино усети в очите си сълзи при осъзнаването на реалността на чувствата, които жената изпитваше — това тук не беше нарисувана светица, а истинска жена, намираща се под сянката на брадвата. Всичко стана толкова бързо, че Бернардино не можеше да повярва, че е свършило. Брадвата падна със свистене, уловила случаен отблясък на слънцето. Към тълпата бликнаха кървави фонтани и всичко свърши. Главата на графинята беше вдигната високо — очите й бяха подбелени, а трапчинките й никога повече нямаше да помръднат.
"Мадоната на бадемите" отзывы
Отзывы читателей о книге "Мадоната на бадемите". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Мадоната на бадемите" друзьям в соцсетях.