Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Бернардино постепенно привикна към ритъма на каноническите часове: Утринна служба, Прима, Терца, Секста, Нона, Вечерня, Втора вечерня. Звучаха като стъпки или като музикален такт — в такт с изгряващото слънце, в такт със заника му и после отново в началото на новия ден. И въпреки това тук никой не бързаше за никъде, нямаше нищо неотложно. Бернардино бе започнал да разбира по колко време му трябва за всеки елемент от рисунките му само по молитвите, напявани от сестрите. Привикна не само към ритъма им, но и към тишината, свикна със замислените монахини, които се разхождаха из градините, копаеха билките си или четяха на глас от Светото писание. Сега той населяваше свят без остри думи, без неловки страсти. Тук нищо не се произнасяше по-високо от молитвата, нямаше никакъв звук, по-мощен от шепота на дълго расо върху калдъръма из манастира, никакво насилие над ушите освен напевите и каденците на псалмите. Усещаше балсама на приятелството си с Бианка като естествено продължение на приятелството си с брат й, един благороден паралел на непризнатия за благородник. Усмихваше се тайничко, когато си дадеше сметка колко много си приличат двамата, как и законното дете, и незаконното имат много общо с общия си баща.

Бернардино започна още един ден, посветен на украсяването на този тих свят, още един ден, в който осмозата на религиозността, която го обгръщаше, щеше да се пропие в кожата му. Откакто онази вечер се бе молил, бе започнал да говори по-често с Бог — разбира се, когато Бианка не беше при него. Затова, докато мислеше как пак ще види приятелката си в деня, в който смяташе да се заеме с изображението на света Катерина, той отново се изпълни с усещане за мир и покой. И тишина. Затова бе неимоверно изненадан, когато завари абатесата крайно развълнувана и крачеща като обезумяла напред-назад. Тя счупи черупката на спокойствието му и го отведе обратно в онзи, другия свят — света на насилието, страстите и смъртта.

— Какво има? — възкликна изумено той.

— Имам нужда от помощта ви! Ще дойдете ли? — в тона на Бианка се усещаше настойчивост и категоричност, каквито той не познаваше досега.

— Но какво става? — попита сащисано Бернардино.

— Нямаме много време! — заговори абатесата. — Една приятелка е в огромна опасност! Добре е, че сте облечен в расо на нашите събратя монаси. Така ще можете да вървите незабелязано из тълпите.

— Но какви тълпи?

Бернардино беше благодарен на това расо, защото в него действително се чувстваше незабелязан. Въпреки това бе излизал в града само няколко пъти, при това само в краен случай — за задължителните посещения в дома на неговия покровител и за купуване на нови бои. Даваше си сметка, че кардиналът най-вероятно все още го търси. Сякаш в отговор на мислите му абатесата изрече:

— Знам, че рискувате живота си, когато напускате убежището на тези стени, затова не бих ви молила за подобно нещо, ако наистина не се налагаше. Е, ще дойдете ли или не?

На Бернардино не му трябваше много време за мислене. Вярно е, че имаше известно количество вродена смелост, но далеч повече беше вроденото му любопитство, което сега го изпълни с непреодолимото желание да види какво толкова е станало в Милано.

— Разбира се — отговори.

Без повече обяснения сестра Бианка го поведе през билковата градина и двамата излязоха през задния вход на старата кула на цирка. След това тръгнаха бавно по Корсо Маджента, защото улицата беше препълнена от народ, а хората жужаха като досадни пчели. Бернардино изпита внезапно желание да се обърне назад и да погледне към фасадата на манастира и мраморните й корнизи — както дете копнее за дома си, докато пълзи бавно по пътя към училище. Изпита познатото усеща не за грозно предчувствие и уязвимост, връхлитащо го винаги, когато излезе от безопасния рай на манастирските стени. Слънцето едва бе успяло да се издигне иззад капака на болезненожълтия облак и светеше с мътния оранжев ореол на комета, предшестваща избухването на епидемия или на война. Бернардино вдигна качулката си и извърна очи от грозните лица, които очевидно се присмиваха на спокойното, набожно изражение на монахинята. Дръпна ръкава на абатесата и попита:

— Какъв е този народ? Къде отиват всички? Къде отиваме и ние?

— Да видим една екзекуция. Хайде, може да сме закъснели!

— Разкажете ми, докато вървим. Кой ще бъде екзекутиран? — попита Бернардино и веднага съжали за думите си, защото видя, че Бианка се натъжи много.

— Графинята на Шалан — една добра приятелка на мен и на моето семейство.

— Значи и на баща ви? Тогава той защо не се намеси?

— Защото нещата стигнаха твърде далече за това. Вече самият народ иска смъртта й.

— Народът ли? Но защо?

— Издадена е морална присъда срещу жена, известна като доста лека. Жена, чийто грях се състои в това, че обича повече от един мъж — впрочем повече и от двама мъже.

Бернардино се почувства като ударен от чук. Ето ти, значи, доказателство за това какво очаква жените, които си позволяват да обичат свободно. Неговият съперник за сърцето на Симонета беше мъртъв, ала призракът на Лоренцо бе напълно достатъчен, за да ги раздели завинаги. Симонета бе подложена на присмех и порицание от народа на Сароно, а тук, в Милано, страстта на една жена очевидно бе на път да донесе смъртта й.

— Разкажете ми повече за това — подкани той абатесата.

Докато вървяха по улиците, водени от тълпите, Бианка започна разказа си:

— Графиня Ди Шалан беше единствено дете на богат лихвар, който живееше в Казал Монферато. Майка й беше гъркиня. Момичето бе толкова красиво, че въпреки низшия си произход още на шестнайсет години стана съпруга на благородния Ермес Висконти.

Бернардино беше чувал достатъчно за подобни бракове, затова не закъсня да попита:

— На колко години е бил съпругът?

Бианка се усмихна и бръчките по лицето й се изчистиха, макар че малко след това се върнаха.

— Достатъчно стар, за да й бъде дядо. Доведе я да живее в Милано, където тя идваше само и единствено в къщата на баща ми. Играеше с мен, докато растях, и беше изключително мила и весела, но не й разрешаваха да се вижда с други хора. Дъртият й съпруг казал на приятеля ми Матео Бандело, че познава добре характера й и в никакъв случай няма да й позволи да гостува на воля на дамите в Милано. След смъртта на Ермес, когато едва бе прехвърлила двайсетте, тя се оттегли в Казале и започна да живее охолно с много любовници. Един от тях — графът на Шалан от Вал Д’Аоста, стана неин втори съпруг. Беше пленен от невероятната й красота, но двамата нещо не успяха да се разберат. Тя го напусна и се установи в Павия. Достатъчно богата благодарение богатството на баща си и на първия си съпруг и все още красива и на средна възраст, тя вече се отдаде на истински разюздан живот. Любовниците й нямаха край.

Подмятан насам-натам от тълпата, Бернардино си каза, че графинята си е намерила идеалния за себе си живот, но усещаше, че в този разказ предстои съдбовен обрат. Наложи се да се хване здраво за ръкава на расото на абатесата, за да не се изгубят — много държеше да чуе останалата част от историята.

— Тук трябва да споменем двама от любовниците й — Ардицино Валперга, граф на Масино, и сицилианският дон Пиетро ди Кардона. Графът на Масино й беше омръзнал, но пък дон Пиетро я обичаше с безумната страст на младеж. Правеше всичко, което пожелаеше тя. И ето че веднъж тя го помолила да убие предшественика си, за да я освободи от него.

Бернардино бе шокиран не на шега, когато разбра, че леката жена се е превърнала в убийца. Не беше много сигурен какво е становището на абатесата по този въпрос, но реши да рискува:

— Но, сестра Бианка, тази жена май наистина е имала лошо влияние върху хората! Бихте ли могла вие, Божията рабиня, да защитавате подобна жена? Наистина ли смятате да се намесите, за да я спасите?

— Бернардино, всички на този свят сме грешници. Но никой човек няма правото да отнема живот — само Бог има това право. Затова, ако сега я убият, значи херцог Сфорца няма да бъде по-добър от дон Пиетро, убиеца!

— Значи убийството все пак е извършено? Как точно?

— По това време тя живееше тук, в Милано. Една вечер дон Пиетро причакал граф Масино след вечеря — графът бил убит, но дон Пиетро го хванали. Така той разкрил жестокостта на своята любовница и тя била тикната в тъмницата. Сега я държат в крепостта Порта Джова — замъкът на фамилията Сфорца, където очаква екзекуцията си, определена за тази сутрин.

— А вие какво можете да сторите?

— Надявам се да й купя свободата. Защото, макар да е действала неправилно, убедена съм, че се е покаяла, и ми е много тъжно, че ще трябва да плаща за действията на друг човек. Макар да нося расо, аз все пак си оставам жена, затова ми се къса сърцето, че една жена може да бъде убита за нещо, сторено от мъж, колкото и голямо да е било влиянието й над него! Надявам се да мога да я убедя да заживее с нас като наша сестра, да завърши живота си в покаяние зад стените на нашия манастир.

За момент човешкият поток спря и абатесата се обърна към него:

— Разбирате ли, Бернардино, когато си мисля за графинята, аз не виждам нито лека жена, нито убийца. Виждам само една мила дама, с която съм играла и съм се смяла като единствено, самотно дете в къщата на баща си.