Изправи се очи в очи с пекаря, докато огънят продължаваше да гори тялото на приятеля й и насищаше въздуха със смрадта на друговерска плът. Върху главите на плачещите деца капеше горящ зехтин и тя се изпълни с ужас, че косиците им ще пламнат, но събра всички сили, извърна поглед от тях и се обърна към тълпата със същата като техните ехидна усмивка.

— Добър изстрел, милейди! — изграчи пекарят с почтителност, очевидно родена от изненадата. Беше чувал да разправят, че уличницата от Сароно държи евреи тук и им позволява да работят за нея. Очевидно това не беше вярно.

— Мисля, че имам пълното право да се отърва така, както сметна за добре, от подобни мръсни неверници, осмелили се да нахлуят в земите ми! — насили се да изрече тя.

Наоколо се разнесе одобрително мърморене.

— Както виждам, канели сте се да изгорите и еврейските копеленца — продължи тя в същия дух и по начина, по който се изразяваха християните — но виждам, че снегът е загасил съчките ви.

Което бе напълно вярно. Истинско чудо!

— Да бе — отговори пекарят, за когото тя вече бе напълно сигурна, че е водачът. — Затова се наложи да залеем въжетата със зехтин. Но пък така стана по-добре, защото първо изгоря сърцето на този неверник!

Симонета автоматично се изолира от сведенията за точния край на най-добрия й приятел и тръгна през вече обилно падащия сняг. Хвана лицето на Елиях, накара го да дигне брадичка и да я погледне в очите, и устните й оформиха само едно: „Вярвай ми!“. След това се обърна към тълпата и решително започна:

— Добри хора на Сароно, моля ви да проявите добротата да оставите тези невежи копеленца при мен! — накара Елиях да разтвори пръстчета. — Ето, имат малки ръце и могат да бъдат мои работници. Имате думата ми, че ще бъдат отгледани като християни. Пък и още са твърде малки, за да са прихванали напълно от отровата на евреите. А Господ ще се усмихне на всички нас, че сме му завели още две овчици!

Тълпата отново зажужа и Симонета изтръпна в очакване.

— Вярно е! — изрече накрая продавачът на индулгенции. — Така се казва и в Светото писание.

— Така е! — потвърди и гостилничарят. — А и аз също имам две момчета, затова мисля, че тези двете можем да пощадим. Пък и баща им вече плати за греховете им.

Симонета нямаше сили да погледне към обгореното тяло на приятеля си. Но въпреки това извади ловния си нож и сряза въжетата, които държаха момчетата към него, все така леко потреперваща от страх, че добрите християни може и да размислят. Копнееше да гушне и двете деца в обятията си, но засега тези нежности можеха да почакат. Продължавайки да играе играта си, тя ги стисна здраво за китките така, че те се разплакаха и загърчиха от болка.

Тълпата започна да се разпръсква, но пекарят поизостана. Алчните му сврачи очички бяха вперени с очакване в златната ръка, която огънят не беше докоснал.

— Оставете го този на гаргите — махна с ръка тя, но той продължаваше да стои и да гледа. Затова го принуди да попита:

— Ами ръката?

— О, няма проблеми! — заговори бързо Симонета. — Ще я даря на отец Анселмо. Казано е, че златото на неверниците трябва да се дава на Бога!

— Права е! — обади се пак продавачът на индулгенции, също поизостанал. — Защо точно ти да я вземаш, а? — изгледа злобно пекаря. — Ако отиде за църквата, всички ще имаме полза от нея, а не само твоята ненаситна за злато паст!

И с тези думи дръпна приятеля си да вървят, но преди да си тръгнат, и двамата се поклониха непохватно на господарката на имението в знак на завърналото им се уважение към нея. На Симонета й прилоша от вниманието на тези чудовища, но въпреки това им се усмихна грациозно. После побърза да се скрие от погледите им, като набута с привидна грубост момчетата в къщата. Но в мига, в който прекрачи прага на дома си и затвори вратата, краката й я предадоха и тя се строполи в нозете на Исак и Вероника. Сграбчи ръката на Исак и изломоти безсилно:

— Сега е твой ред да му помогнеш! Само че изчакай още малко и първо се увери, че всички са си заминали! После го свали от дървото, положи го и извърши всички ритуали, които изисква вашата вяра. Той заслужаваше по-добра смърт, но след като всичко вече свърши, можем поне да го изпратим така, както подобава. А аз ще се заема с момчетата.

Вероника й помогна да се изправи, а после — да изкъпят и настанят по леглата чистите, мълчаливи деца. Симонета си спомни за нощта, когато преди година ги бе сложила да спят след смъртта на майка им, и осъзна, че ще бъде необходимо време, докато успее да ги успокои. Ала шокът от нощните събития очевидно си бе взел своето. Тя целуна вече затварящите им се очи, но този път не ги увери, че всичко ще бъде наред. Този път им даде обещание, за което бе сигурна, че ще изпълни:

— Спете! Аз никога няма да ви изоставя!

* * *

Симонета се запъти към голямото дърво при Исак и установи, че той вече е изкопал гроб за тялото — черно насред бялата земя. Трепереше от студ и вълнение, мозъкът й се опитваше да асимилира всичко случило се. Как е възможно най-добрият й приятел вече да лежи тук и да го няма само с едно примигване на зло око? При това от собствената й ръка? Но беше точно така. Манодората вече лежеше под гарвановочерната мантия на Исак, чакащ своето погребение. От изпънатия плат й стана ясно, че стрелата, която тя бе изстреляла, е била изтеглена от гърдите му. Зарадва се, че Исак се е заел сам с изпълнението на тази задача, че няма да й се налага да вижда последиците от работата си. Укори се за страхливостта си и се загледа в мантията, която падащият отгоре й сняг вече бе направил чисто бяла.

— Много подходящо — промърмори Исак.

— Кое? — примигна Симонета, за да прогони снежинките от клепачите си. Защото нищо тази нощ не й изглеждаше правилно и подходящо — светът се бе обърнал с краката нагоре. Снегът създаваше илюзията за звезди, падащи от небето, и тя бе обзета от усещането, че пропада в бездънния космос. — Кое е подходящо? — повтори.

Исак посочи към тялото на приятеля си и поясни:

— Покровът вече е бял. Това е правилният цвят за тахрихим, погребалният саван на нашия народ. Това е пръст Божи!

Без да казва нищо повече, Симонета ди Сароно нави златните си ръкави и грабна втората лопата. Беше много впечатлена, че Исак е в състояние да мисли за Бога точно в този момент, когато той като че ли бе изоставил верния си слуга и го бе отнел от невинните му деца. Внезапно в съзнанието й изплува картината, която Манодората й бе описал при първия им истински разговор тук, под тези дървета. За пламтящото, пронизано сърце на свети Августин — светецът, който пръв се сетил да обвини евреите за смъртта на Христос. Точно в този момент тази картина като че ли носеше огромно значение, но все още врящият мозък на Симонета не бе в състояние да схване какво беше то. Единственото, което съзнаваше, бе, че когато отново види подобни изображения, тя ще познае чие е горящото сърце, пронизано от собствената й ръка, биещо в ръката на светеца. Ще познае в него сърцето на своя приятел. Насред настанилото се гробовно мълчание двамата с Исак продължиха да копаят все по-дълбок гроб, а не след дълго към тях се присъедини и Вероника. Тримата копаеха, а снегът се сипеше отгоре им. Лопатата на Симонета удари в нещо метално и от земята се показа златен пръстен. Тя го избърса в роклята си и той блесна под бялата светлина на луната — звезда с шест върха.

— На Ребека е — отрони Исак.

Симонета кимна и едва сдържа риданието си. Накрая, когато свършиха, тримата заедно поставиха Манодората в студената земя. Исак изрече думите за сбогом и псалмите техилим така, както Манодората го бе сторил преди година на същото място за мъртвата си съпруга. Симонета не откри тялото, но преди да започнат да запълват гроба, приклекна и докосна през покрова златната ръка. Пъхна пръстена на Ребека в златния метал и усети познатото затопляне — сякаш той бе отново жив. Тук вече не се сдържа и сълзите й рукнаха. Защото, макар плътта да си замине с времето, двата златни символа на съпруга и съпругата щяха да останат цели и завинаги заедно под земята. После си каза, че този гроб, под това дърво, бе най-близкото до сандъците на Анселмо, което можеше да се постигне — беше сигурна, че свещеникът би одобрил стореното от нея.

Постепенно запълниха гроба и черната купчина пръст почти моментално стана бяла, защото снегът се сипеше като пелена. Вероника хвана Симонета за ръка, като й направи знак, че трябва да влязат и да оставят Исак сам. Учителят кимна, докосна рамото на треперещата си господарка и рече:

— Вече влизайте, милейди. При отсъствието на близки шомрин трябва да остана аз — пазител на мъртвите. Ще поседя тук още малко, ще го пазя и ще се моля.

Симонета кимна. Изведнъж усети, че я обгръща огромна умора. Ръцете й затрепериха и зъбите й затракаха въпреки топлата стая, в която влязоха. Коленете й се тресяха при всяка стъпка, стомахът й се преобръщаше, а гърлото й заплашваше с повръщане — ако точно в този момент й се наложеше да сложи стрела в лъка си, не би могла да опъне тетивата. Ала ето че само преди един час тя съвсем хладнокръвно, чрез комбинация от бърза мисъл и светкавично изпълнение, бе убила човек. Бе изстреляла стрелата си право в едно горящо сърце, а фактът, че това сърце вече умираше, очевидно ни най-малко не смекчаваше вината й. Това ли е, което е правел Лоренцо всеки ден, когато отсъстваше от дома им заради военните си походи? Тя поне бе отнела живот от милост, докато той го бе правил за слава, победа и политическа изгода — все мотиви, далеч по-неубедителни от нейния. А после изненада сама себе си, когато събра заедно треперещите си ръце, приведе коленете си, които продължаваха да се тресат, и събра тракащите си зъби в молитва. От доста месеци насам тя бе забравила Бога, затова, след тези шокиращи, вледеняващи събития от тази вечер, се бе възхитила на неугасващата вяра на Исак, без да я разбира. Не се бе молила от деня, в който Бернардино си бе заминал. Знаеше, че няма нужда да иска прошка, задето бе отнела живот, защото го бе сторила, за да избави Манодората от огромната болка и да спаси децата му. Затова не се помоли за прошка, нито дори за душата на приятеля си. Знаеше, че всичко това ще дойде по-късно. Не, Симонета внезапно почувства, че трябва да благодари по-скоро за едно чудо — за чудодейното сипване на снега, който бе навлажнил съчките, приготвени за клада на децата. Вероучението й дойде на помощ и тя си спомни за света Лучия, която е била спасена от кладата, защото съчките отказали да се запалят. Спомни си също така и за света Аполония, която съвсем доброволно е скочила в огъня. Незнайно защо, но тези легенди й се оказаха под ръка точно в мига, в който имаше нужда от тях — изтегли ги от дълбоките ниши на паметта си подобно на изненадващо завърнали се обратно отдавна изгубени пътешественици. Симонета се загледа през прозореца към луната и звездите и заговори на тези две светици, които сега живееха в рая — едната без очи, а другата без зъби.