Елиях се подчини без повече приказки, а Йовафет спря да реве и пъхна палец в устата си. С другата си ръка започна да си играе с косата й, докато тя ги носеше към кухнята. Чувстваше се като в небрано лозе — никога досега не се бе занимавала с деца. Жените от нейната класа винаги имаха бавачки и гувернантки, а и тя самата бе единствено дете вкъщи и нямаше никаква представа какво е да се грижиш за по-малки братя или сестри. Сега остави Йовафет на кожата пред огнището и се огледа за нещо, с което да го разсее. Като че ли най-подходящ беше китайският буркан с карамфила — детето се заигра щастливо с него, дивейки се на миниатюрните виещи се по капачката и самия буркан дракони. През това време тя се зае да почисти с кърпа лицето на Елиях. Втурна се към Йовафет точно в мига, преди детето да се претърколи в огъня, но не достатъчно навреме, за да предотврати добавянето на нови сажди към и без това вече почернелите му дрехи. Той беше отворил буркана с карамфила и тъкмо се канеше да сложи в уста една от силните подправки, когато тя хвана ръката му. Видя, че всички карамфилчета от буркана бяха разпръснати около него и започна да ги събира. Докато събираше безценната подправка, Елиях влезе директно в кофата с вода и намокри и без това вече замръзналите си крака. Тя се зачуди дали да се смее, или да плаче на безпомощността си, но лицето на Елиях бързо й помогна да вземе решение. Момчето трепереше и не можеше да изрече и думица, защото малката му уста се бе превърнала в тънка линия от студ. Очите му бяха като стъклени от непролетите сълзи. Докато го подсушаваше и затопляше, тя започна да бъбри по начин, който й бе напълно непривичен, а след това му позволи да й помогне да измият лицето и ръцете и на братчето му. Накрая отведе и двамата на горния етаж и ги сложи да легнат на единственото си легло — нейното, след което придърпа завивката над тях. Знаеше, че е крайно време да се връща долу при берачите, за да ги наставлява, затова се зарадва, че Йовафет заспа почти веднага, засмукал палеца си. Но когато погледна Елиях, видя, че сълзите от очите му най-сетне са рукнали и стигат чак до ушите му. Той стисна здраво ръката й и я погледна жално и тогава, внезапно, тя разбра какво трябва да направи. Непохватността и неувереността й изчезнаха — свали мантията си, без да пуска ръката му, и легна в леглото до него.

Придърпа го към себе си и целуна русата му косица. После затвори очи и вдиша сладката горчилка на пушека, която се бе пропила в дрехите му. Зачуди се как е възможно еврейски деца да бъдат руси, но после се укори сама за невежеството си — защо пък да не бъдат руси, защо всички трябваше да имат черна коса и мургави източни черти?!

И докато устните й докосваха главицата на Елиях и вкусваха сълзите му, тя се изпълни с непреодолимото желание да защитава него и братчето му. В този момент го заобича като собствен син. Задържа го плътно в обятията си, докато не заспа. Накрая измъкна неохотно пръсти от неговите, целуна го по клепачите и се насочи към вратата. На излизане се обърна и промърмори на спящите деца, че всичко ще бъде наред, макар нещо да й подсказваше, че няма да стане така.

* * *

Обгърнат от сивата зора, Манодората се върна в Сароно. Нямаше нужда от звездите, за да го водят, защото откъм Еврейската улица се виеха гъсти валма черен дим. Когато наближи къщата си, не видя нищо друго освен овъглени останки, които зееха към небето подобно на черни, развалени зъби. Почернелите стълби водеха към нищото. Изрече наум всяка молитва, за която се сети, Ребека да е успяла да избяга от пламъците, преди да са я погълнали. После покри лицето си и се присъедини към плячкосващата всичко тълпа, която обругаваше дома му като глутница чакали, нападнали мърша. Видя как един от тях — пекарят със студените като камък очи, плюе върху филигранната кутийка на майка му и я изтрива с ръкава си, докато среброто не блесна изпод саждите. Уверявайки се, че е ценна, той я пъхна в джоба си. На Манодората му се прииска да го убие.

Започна да претърсва останките, докато накрая не видя онова, от което се страхуваше. Една овъглена ръка се протягаше към небето изпод падналата върху нея, също овъглена греда. На ръката се виждаше златен пръстен със Звездата на Давид — пръстенът, който й беше дал в Толедо в деня на тяхната сватба. Той приклекна до нея, защото краката му отказваха да го държат. Докосна още топлата пепел, а след това измъкна пръстена от черните кости. Пекарят го плесна през рамото толкова силно, че едва не го запрати в пепелта.

— Голям късметлия си, човече! Рядка плячка наистина, прекалено добра за една еврейска курва! Де да я бях зърнал първи! — промърмори, а след това продължи да търси, ровейки из нещата, които семейството му някога бе обичало.

Очите на Манодората потъмняха и за момент той забрави да диша — толкова силна бе яростта, която се надигна в гърдите му. Ако не се бе сетил за синовете си — синовете, дарени му от Ребека — щеше да убие този изверг на място. Накрая се овладя, пъхна пръстена на кутрето си и бързо излезе с приведена глава. Запъти се обратно към Кастело.

Тръгна по пътеката към бадемовата горичка. Дърветата заплакаха с цветовете си за него и той си спомни съня си. Намери най-голямото и най-яко дърво, с най-красивата корона, и приклекна до корените му. Направи малка дупка между два от корените и зарови пръстена в студената земя. Докато изричаше молитвата, вятърът поде еврейските думи от устата му и ги разпръсна по хълмовете. После, както бе обичаят, той взе един кръгъл камък и го постави върху гроба на Ребека.

Едва тогава се насочи към замъка. Двама от еврейските работници вдигнаха ръце за поздрав, но набързо преглътнаха думите си, когато зърнаха лицето му. Очите му бяха студени и режещи като кремък, но сърцето му беше черно — черно като овъглената му къща, черно като костите на Ребека, черно като земята, в която бе заровил пръстена. Черно от омраза към кардинала на Милано.

Трийсет и първа глава

Един самотен ангел

Бернардино беше сънувал Елиях — момчето, на чиято длан бе нарисувал гълъб. Нямаше никаква представа защо този спомен го връхлетя точно сега. Вярно е, че всички сънища досега бяха свързани с времето, прекарано от него в Сароно, но обикновено касаеха обятията на Симонета. Интересното бе, че не сънуваше нито стенописите, които бе изработил, нито приятелствата, които бе завързал. Единствено нея. След тревожното си, ранно събуждане той напусна монашеската си килия още призори и пое по коридорите на манастира. Мисълта му бе обсебена от момчето, за момента, когато го бе спасил от неприятности. Никога до този момент не бе усещал каквато и да било връзка с някое дете, но конкретно това като че ли бе докоснало сърцето му. Макар че зората едва се разпукваше, той вече чуваше песента на сестрите от Залата на монахините и за пореден път се удиви на упоритата им набожност. После обаче се усмихна и на себе си, защото не беше ли станал рано и той, за да се отдаде на онова, в което вярваше?

Насочи се право към Залата на вярващите и грабна четките си. Докато смесваше пигментите, си спомни наново сладкото лице на Елиях — въпреки че сънят му вече избледняваше в съзнанието му, споменът се оказа ярък така, сякаш се бе случило едва вчера. Красивата глава и усмихнатите очи, когато го бе изловил в изричането на ругатня, каквато не би трябвало да изрича. Бернардино потрепери, опитвайки се да извлече лицето му от спомените си. Надяваше се момчето да не е мъртво, защото знаеше, че мъртвите често посещават живите в сънищата им. Да не е мъртво или в някаква опасност. А ако това все пак е така, сега той щеше да му отдаде почит. Линиите на въглена полетяха и постепенно очертаха ангел с криле, изникващи от гърба му, и нежно личице — но не надменен херувим с небесно презрение, застанал сред редиците на серафимите, а човешко дете, с човешко изражение. Бернардино работи до пладне, нанасяйки светлосенки и цветове. Постави две дълги, бели церемониални свещи в ръцете на детето, където те се извисиха като везни на правосъдието. После същото това восъчнобяло осигури светлосенките в златистите къдрици. Накрая Бернардино отстъпи и подпря брадичка върху ръката си. Спомни си, че когато се бе запознал с Елиях, момчето инстинктивно му се бе доверило и му бе казало истинското си име, преди да се сети и да се поправи с християнската му версия „Еванджелиста“. Тази мисъл накара Бернардино да спре за момент. Момчето беше еврейче. Има ли право да изобразява тук, сред християнските светци, дете, което е пазено от Бог, който не е неговият бог? Без да знае защо, той замеси гъста кървавочервена боя и започна да я нанася върху перата на крилете му, докато накрая не направи и тях в същото наситеночервено, ако потомците питат, червените криле ще го отличават от останалите — един самотен ангел.

Трийсет и втора глава

Сърце и душа

Амария и Селваджо се насочиха към гората. В мига, в който се озоваха под прикритието на дърветата, се хванаха за ръце — така, както им беше обичаят, когато никой от жителите на града не можеше да ги види. Днес тя усети едно придърпване на неговата ръка, след което той я поведе.

— Къде отиваме? — попита Амария.

— Ще видиш! — погледна я косо той с тревистозелените си очи.

Не й трябваше да знае повече. Беше напълно доволна да държи ръката му и да върви натам, накъдето я води той. От време на време го поглеждаше — скъпото му сериозно лице се озаряваше от играта на светлосенките на листата, ту в мрак, ту в светлина.

Селваджо също я погледна и запи жадно от красотата й. В този прекрасен ден тя изглеждаше едно цяло с настъпването на пролетта — би могла да бъде дори самата Богиня на пролетта, Примавера. Кожата й светеше от здраве, косата й блестеше от внимателно увитите плитки около ушите и врата й, днес украсени с бяло-жълтите личица на лайката. Роклята й беше в същото зелено като тревата — беше я ушила баба им с плата, който той й бе купил от скромните си печалби. Тъмните й очи проблясваха с обещание. Тя беше толкова жива, толкова плодовита. Селваджо я виждаше легнала ту върху него, ту под него, а косата й — разстлана върху възглавницата. Представяше си я как носи детето му, неговите деца, как извивките на тялото й нарастват с всеки изминал месец.