Ала не всичко тук беше толкова величествено. Вечерта, докато сритваше умореното си муле нагоре по Корсо Маджента, където би трябвало да се намира манастирът, Бернардино се оказа пред съвсем обикновен вход на една гола каменна фасада, изпълнен с чувството, че Анселмо не го е упътил правилно. Помещението, в което влезе, беше квадратно, студено и тъмно. Когато очите му привикнаха с мрака, той постепенно осъзна, че се намира в преддверието на манастирската църква, а илюзията за куб се пораждаше от стената, която се издигаше високо в мрака и спираше точно под сводовите греди под тавана. Зейналата паст отгоре подсказваше, че следва друго пространство. Високо в стените се виждаха кръглите прозорчета в ломбардски стил, така обичани от Лудовико ил Моро — Мавъра. Те бяха единственият източник на светлина в помещението. Бернардино тръгна напред, за да огледа стената. Докато вървеше, стъпките му отекваха в празната църква. Скрити зад дървени панели се виждаха две малки решетки и залостени врати — единствената връзка с онова от другата страна. Докато Бернардино оглеждаше помещението, дъбовите врати, през които току-що беше влязъл, се затръшнаха от вятъра. Така усещането му за затвор стана пълно. И както би сторил всеки затворник, художникът също започна да търси изход — накрая откри отворена врата в страничната стена на един от мрачните параклиси, опасващи църквата. След нея следваше друга зала, но вече по-скоро правоъгълна и по-голяма. Запъти се точно към купола и спря под него, оглеждайки засводеното пространство. Колоните се издигаха високо нагоре и свършваха някъде в мрака над гредите. Художникът, работил преди него — безсъмнено с повече ентусиазъм, отколкото талант — бе изрисувал златни звезди върху тъмносиньо небе, които сега закръжиха над главата на Бернардино. Вече не беше в затвор, но и не беше свободен. В съчетание със студа тази рисунка просто му създаде усещането, че е навън.

Впрочем той не бе изпитал никаква топлина от мига, в който бе напуснал обятията на Симонета. Сега приседна на най-близката пейка и отпусна глава в ръцете си, ужасен от задачата, която му предстоеше. Защо се съгласи на това? Как е възможно той, който се чувстваше мъртъв, да накара това място да оживее — две главни зали и кой знае колко параклиси?! И къде, по дяволите, са всички? Беше му студено и към студа се прибави невероятна умора. Идваше му да легне право върху студения под и да заспи.

Но не можеше. Ако искаше да оправдае парите, които му бяха платени, първата му задача бе да изрисува покровителите си. Винаги беше така. Навсякъде, където търсеха услугите му, дори и да ставаше въпрос за толкова свято място като това тук, покровителите му винаги бяха настоявали техните изображения да бъдат изрисувани първи — даже преди Дева Мария, светците и самия Исус Христос. Днес той бе пристигнал тук със своите пръчки и креди, с въглените, въжетата и скелето си, за да се заеме с образа на Алесандро Бентиволио — великият господар и баща на неговия най-добър приятел.

* * *

Беше се запознал със синьор Бентиволио тази сутрин, веднага след като бе пристигнал в града. Осъзнаваше, че първо трябва да изкаже почитанията си на своя светски покровител и едва тогава да се преклони пред Бог в манастира. Беше прекосил мраморните коридори на разкошния дворец на синьор Бентиволио на Борго дела Порта Коменсе и бе приет от човек, който го изуми с тихото си достолепие. Нямаше съмнение, че патронът му бе изключително подходящ модел за рисуване — мъж на преклонна възраст, но със силни черти и с брада и коса черни като на мавър. Бернардино като че ли беше очаквал по-скоро развратен бохем, който пилее думи и богатства и заселва цяла Ломбардия с незаконородени деца като Анселмо. Но докато скицираше образа на Алесандро Бентиволио, причината за неговата сериозност постепенно се изясни — когато домакинът му започна да говори за втория покровител, който Луини трябва да нарисува — съпругата му. Голямата любов на Алесандро — Иполита Сфорца Бентиволио, се оказа патрон на бенедиктинския орден „Сан Маурицио“, поради което трябвало да бъде изобразена в същия ръст като неговия.

Когато заговори за съпругата си, гласът на благородника омекна толкова много, че Бернардино неволно вдигна очи от скиците си. Почувства родство с чувствата на този човек, защото неговата любов му напомняше за собствената му. Закле се да вложи цялото си умение в изобразяването на дамата и допълни:

— Ако ми направите честта да ми позволите да скицирам и дамата, мога да ви обещая, че портретът й няма да спести нито едно от добрите й качества!

Тъжните, каменносиви очи на благородника срещнаха неговите и той каза:

— За съжаление няма да можете да го сторите. Ще ми се да беше възможно!

— Синьор — изрече сред кратко колебание Бернардино, — ще постъпя според желанията ви, разбира се, но съм длъжен да ви предупредя, че портретът винаги става по-добър, ако е направен на живо!

Очите на възрастния мъж внезапно бяха облени като камъчета от прилива на сълзите, когато отговори:

— Съпругата ми е мъртва вече от пет години. Можете да я рисувате само въз основа на онова, което другите са уловили от нея приживе.

Ето такова щеше да бъде началото на неговата работа за „Свети Мавриций“ — един меценат и един призрак. Беше ужасен от историята му и почти беше плакал с модела си, чието позиране накрая беше завършило с пълно мълчание. Усещаше, че благородникът го оглежда изпитателно, а топлотата, с която се сбогува с Бернардино, остави у художника впечатлението, че му се изказва благодарност за съчувствие, каквото не изпитва. Вярно е, че съжаляваше новия си господар — в това нямаше спор. Ала сълзите, които беше пролял, бяха изцяло егоистични. Единствено собствената му загуба бе в състояние да го разчувства толкова много — загубата на Симонета.

Затова, когато се издигна на своите стълби и платформи, първото, с което се зае, бе образът на Алесандро. Очевидно никой нямаше намерение да идва да го посреща — огромната зала продължаваше да бъде празна. Отвъд стената, върху която той започна рисунката си — границата, която обикновените хора нямаха право да преминават, най-сетне долови някакво раздвижване — очевидно сестрите бяха дошли за поредната си служба. От процепа над стената той чуваше молитвите и песнопенията на монахините, но не гледаше към тях. Всъщност самотата му допадаше. Искаше да бъде сам поне в началото, за да се увери, че талантът му не го е напуснал.

В един момент усети, че въгленът отново му се подчинява, и съумя да пренесе успешно скицата на образа върху основата, която беше положил. Постепенно Алесандро започна да се очертава. Докато рисуваше, Бернардино слушаше месите, които се пееха от другата страна. Обикновените напеви на сестрите обаче бяха толкова красиви и сладки, че звукът изведнъж като че ли започна да застрашава самообладанието му. Имаше чувството, че потъва, че приливът скоро ще нахлуе и в неговите очи и че ще бъде завинаги изгубен във водите му. Присви строго вежди и тръсна глава. Песента спря. И едва тогава си даде сметка, че някой го наблюдава.

В църквата стоеше жена, висока и неподвижна. Имаше осанката на благородничка, но лицето й беше като на селска девойка — зачервено от търкане със сапун. Кожата й беше загоряла, тънките й устни бяха сухи, очите й — дребни, тъмни и благоразположени. Би могла да бъде на всякаква възраст между двайсет и трийсет, но беше трудно да се определи, тъй като беше загърбила всички превземки и украси, които дамите с нейното потекло обикновено използваха, за да подобрят външния си вид. Беше без труфила и помади и очевидно беше свикнала да работи навън. Въпреки това обаче аристократичността й личеше от всичко — с изключение на факта, че беше облечена в расо на монахиня. Не беше красавица, но излъчваше невероятен покой, а когато се усмихна, лицето й се озари отвътре с такъв блясък, че на Бернардино му се прииска да може да я нарисува. Почувства се успокоен от нея, още преди да бе изрекла каквото и да било. Тя беше като балсам за наранените му чувства. Изпълни го усещането, че я е виждал и преди, че я познава. След усмивката дойдоха и думите й:

— Вие трябва да сте синьор Луини! Съжалявам, че нямаше никой, който да ви посрещне, но така се случи, че дойдохте по време на ежедневното ни мълчаливо обхождане на манастира, когато със сестрите ми оставаме единствено с Бога. О, не — вдигна ръка тя, когато художникът започна да слиза от скелето си, — не слизайте! Изглежда ми много опасно! — тук пак го дари със сладката си усмивка, добавяйки: — Приятно ми е, аз съм сестра Бианка, абатеса на този дом.

Бернардино се вторачи невярващо в нея. Тя вдигна към него пръстена на своя сан и той се приведе, за да го целуне. Докато устните му се приближаваха към пръстена, не пропусна да го огледа. Представляваше червен кръст от бохемски гранат. Имаше цвета на топла кръв, но при досега до устните му се оказа студен като камък. А той си мислеше, че само по-възрастни дами се стремят към подобни отличителни знаци.

С невероятна прозорливост тя изрече:

— Сигурно сега си мислите, че съм твърде млада, за да заемам подобен пост.

— Извинете — сведе очи Луини. — Аз просто… така де, мислех си… — запелтечи, — че жена като вас… ами, по света има много неща, които да се видят… — пое си дъх. — Мислех си, че жените влизат в монашеските ордени само като овдовеят или… — не довърши.

Абатесата го спаси от конфузното положение, като се усмихна отново и отбеляза:

— Но когато Бог реши да ви призове, може да го направи на всякаква възраст, синьор! Влязох в този манастир преди цели четири години — по същото време, когато нашият господар, херцог Франческо II Сфорца завладя отново този град. Ритмите на живота, които важат за останалите жени — възраст за брак, възраст за раждане на деца и така нататък, не значат нищо за мен. Аз разпределям живота си според ритъма на каноническите часове, а годината ми минава според Божия календар.