Беше видял този стенопис още като младеж, ала никога не го бе забравил. Косата и брадата му се бяха посребрили, очите му бяха отслабнали, но и до ден-днешен виждаше тези картини в съзнанието си. Младите му ученици го почитаха все повече, защото започваше да наподобява образа на Бога, който обикновено представяха художниците — за съжаление обаче в този човек нямаше и капчица доброта. Омразата към евреите изгаряше садистичното му сърце, придавайки му доста по-тъмен нюанс от обичайния. Кардиналът изобщо не бе сред поддръжниците на Мартин Лутер — с тази негова Реформация човекът бе донесъл на Църквата колкото добро, толкова и зло. Но поне в едно отношение бе напълно съгласен с него — в писмото си до приятеля на кардинала, преподобния Спалатин от Генуа, Лутер бе написал:

„Стигнал съм до заключението, че евреите никога няма да престанат да кълнат и сквернят нашия Бог и неговия пратеник Христос, както са предрекли и всички пророци преди него…“

Но за нищо на света не можеше да се примири със следващото по-нататък твърдение:

„Защото гневът Божи ги е предвидил за порицание, в случай че станат непоправими, защото, както казва Еклесиаст, всеки, които е непоправим, става по-скоро лош, отколкото добър, ако бъде подложен на превъзпитание.“

 * * *

Кардинал Солис де Гонзалес вярваше в поправянето на непоправимите и възнамеряваше да го приложи на практика.

Както това бе сторено от Инквизицията в родната му Испания.

Такива бяха приятните мисли, изпълващи благочестивото му сърце, докато влизаше в Сароно с носилката си, следван от своята охрана в яркочервени ливреи. Знаеше, че във фреските в този град нямаше как да очаква подобна религиозна категоричност, но все пак му доставяше наслада да види вярата си, отразена чрез средствата на изящните изкуства, и се изпълваше със задоволство, че е поръчал тази работа — така, сякаш самият той я бе изпълнил. Размахваше вяло обсипаната си със скъпоценни камъни ръка от прозореца по посока на гражданите, които бяха изпълнили улиците, за да наблюдават шарения му спектакъл. Тук-там се долавяха единични опити за поздрав. Кардиналът огледа небрежно тълпата, изпълнен със съжаление и презрение. Знаеше, че простолюдието не бе в състояние да устои на изкушението на една такава процесия като неговата, особено в настоящите времена на бедност и нищета — пищните церемонии бяха за тях като бадем за папагала. Знаеше също така, че и тук се бяха заселили евреи, но се зарадва, че днес поне никой от тях не сквернеше улиците — още преди време им бе наложил строг вечерен час, както и пълна забрана да излизат навън, когато Негово Високопреосвещенство преминава.

Но все пак един от тях се бе осмелил да го направи — да наблюдава пристигането му. Стоеше в дъното на тълпата, скрит под огромна качулка, и не помръдваше. Светлосивите му очи — със сивото на студеното море, което бе пресякъл, за да дойде дотук, се бяха вторачили в носилката и в лицето на човека, който се намираше в нея. Този човек познаваше добре кардинала, както и кардиналът — него. Ако кардиналът бе погледнал наблюдаващия с истински очи, а не през призмата на болното си въображение, изпълнено от любимата му садистична картина, щеше да забележи как покритата с огромната мантия фигура се обръща в мига, в който той преминава, и как мантията се разтваря за миг и под нея проблясва чисто злато.

Деветнайсета глава

Безликата мадона

Симонета усещаше, че сетивата й я предават.

Слушаше думите на литургията, които напяваха отпред, но едва чуваше какво точно казват. Гледаше кардинала и неговия антураж, докато напредваха тържествено в пищните си одежди и скъпоценните си камъни към олтара, но не виждаше почти нищо. Не бе в състояние нито да улови аромата на тамяна, нито да усети вкуса на луннобялата нафора, която поставиха върху езика й. Нямаше сили да вдигне очи над бокала, докато отпиваше от Христовата кръв пред олтара. Но иначе все още чувстваше, и то как! Отпечатъкът от горещите устни на Бернардино беше легнал върху устните й като петно от червено вино. Насочи дългите си пръсти към устните си, за да го изтрие от себе си, да заличи знака на безчестието. Чувстваше се напълно съкрушена от срам.

Беше дошла тук да се помоли, защото греховете й бяха големи. Как изобщо се остави той да я целуне, при това на същите тези стълби, където бе дала брачния си обет пред Лоренцо? Споменът, че той първи я бе целунал, не бе никаква утеха — нищо не можеше да я накара да забрави, че нейните устни също се бяха открили под неговите, че езиците им се бяха докоснали, че тя бе потънала в прегръдките му. Беше се притиснала в него силно и с благодарност, изпитвайки щастие, каквото вече беше забравила. Всъщност, ако трябваше да бъде честна към себе си, това беше щастие, което тя никога не бе имала. След това бе побягнала от него, ридаеща, знаейки, че никога повече няма да се върне. На прага се бе сблъскала с някакъв човек и го бе избутала, но не беше видяла лицето му, защото вече беше напълно заслепена от сълзите на огромното си унижение. Бернардино беше хукнал след нея, обаче тя срита коня си и пое в буен галоп напред, без да обръща внимание на заледените пътища, по които конят й би могъл да се подхлъзне и да си счупи крак. Снегът биеше в лицето й, но така и не успя да охлади пламъка върху бузите й.

Прекара една дълга, безсънна нощ, посветена на сълзи и съжаления, но когато сивата зора обагри хоризонта, взе важно решение. Знаеше, че той ще я потърси и че тя няма да има сили да го отпрати. Затова се налагаше да отиде в църквата още веднъж, за един последен път, за да се срещне с него под защитата на множеството и да му каже, че двамата не могат да бъдат заедно. Еднакво болезнени й бяха както мисълта, че ще го види, така и осъзнаването, че никога повече няма да го види. Да седи в света на багрите и светостта, които той бе създал в тази църква, за нея бе истинско мъчение. Да съзерцава делата на чудодейния му талант и да знае, че тъкмо този мъж я желае, беше много повече, отколкото бе в състояние да понесе. Пред образа на Мадоната — нейния образ — тактичният отец Анселмо бе поставил огромна мощехранителница. Той не знаеше нищо за инцидента — единственото, което знаеше, бе, че Дева Мария не е завършена. А зад чудовищната кутия, съдържаща фрагмент от Кръста, седеше безликата Божия майка. Анселмо смяташе, че само трима души знаят за този факт, но всъщност бяха четирима. Симонета потрепери. Бе наясно, че Бернардино е някъде в задната част на църквата и дебне наоколо като вълк. Усещаше погледа му върху себе си, който я изгаряше. Изгаряха я и сълзите, които бе принудена да преглъща.

* * *

Той се движеше от единия край на църквата до другия, въртейки се отново и отново, описвайки като вълк невидими осмици. Днес повече от всякога нямаше търпение литургията да свърши. Трябваше да говори с нея. Беше обзет от нетърпение, но също така и от радост, и от очакване. Подобно на него, тя вече би трябвало да е наясно, че го обича. Целувката му бе казала това — бе го казала и на двама им. Той най-сетне беше открил центъра на своя живот. Всичките му болки бяха изцелени. Какофонията, която бе звучала доскоро в сърцето му, се бе превърнала в истинска хармония и отмерваше сладък акорд в душата му. Главата му беше пълна с поезия, тялото му беше препълнено от желание. Нямаше търпение да я обладае — всичко останало бе длъжно да отстъпи пред тяхната любов. Идеите на трубадурите за рицарската любов не бяха за Бернардино — всичките тези напразни въздишки и стенания за някаква далечна дама, която никога не би могла да бъде истински притежавана. Уплахата, скрупулите, съпругът и дори богът на Симонета не би трябвало да значат нищо за тях. Щяха да живеят по старите обичаи на старите времена, когато езичниците не са имали никакво желание да слушат църковни хорове, а единствено ударите на собствената си кръв. Там нямаше нито рай, на който можеха да се надяват, нито отвъден живот. Защото раят бе единствено тук, а когато някой ден си заминеха, костите им щяха да се превърнат в прах, легнали един до друг в земята до края на вечността.

Виждаше я много добре от мястото, където се намираше — впрочем би я познал навсякъде. Тя седеше сред тълпата точно до онази нейна слугиня, свела покритата си с качулка глава. Ала той познаваше толкова добре начина, по който платовете се диплеха около тялото й и наклона на главата й, че би я познал веднага, дори и сред по-гъста тълпа. Тя отказваше да го погледне, но ако можеше да поговори с нея, ако успееше пак да я прегърне, всичко щеше да бъде отново наред — знаеше го.

Рафаела погледна към господарката си. Нямаше представа какъв е изворът на болката й, но предполагаше, че е същият като болката на Грегорио. Бе наясно, че вчера и двамата бяха много унили и скръбни в деня от смъртта на Лоренцо, но бе станала свидетел на такава разтърсваща болка, че ако не знаеше, би си помислила, че господарят й се е споминал току-що. През цялата изминала нощ господарката й бе стояла будна, изпълнявайки обещанието си да извърши бдение около запалените свещи в памет на Лоренцо, но реакцията на Грегорио беше още по-странна — той изобщо не се бе появил на бдението. Бе се прибрал на зазоряване директно от пивницата, вонящ и със зачервени от сълзи и вино очи. Изобщо не се бе извинил на господарката — тъкмо обратното, бе я изгледал с такава ненавист, че Рафаела нямаше как да не го забележи. Момичето бе безкрайно изумено от поведението му, защото досега той винаги се бе държал изключително почтително към господарите си, но прецени, че на този етап е по-добре да се въздържи от въпроси. После Грегорио се свлече на сламеника си за една пиянска дрямка, а двете с мълчаливата й господарка трябваше да се приготвят за църква. Предположи, че след литургията всичко ще се изясни. Затова, след като взеха причастието, тя последва господарката си до техните места и плъзна поглед из тълпата наоколо в търсене на засрамения Грегорио. Но от него нямаше и следа. Сигурно все още отспиваше виното си и въобще няма да се появи на църква. Така предполагаше Рафаела. Но се оказа, че много греши.