Грегорио почти не познаваше Симонета. Тя му се бе сторила срамежлива и недостъпна, но след смъртта на Лоренцо бе открил у нея и топлота, каквато не бе подозирал. Двамата се оказаха обединени от скръбта и гнева от загубата и той започна да я харесва и уважава така, както никога преди. След като обектът на тяхното преклонение вече го нямаше, те се съюзиха, а обичта на Рафаела към нейната господарка, която разцъфна при отсъствието на мъжете, само спомогна Грегорио да подобри значително мнението си за нея. Симонета се бе показала като смела и храбра в разорението, което ги сполетя, и макар Грегорио да не одобряваше съюза й с евреина, отлично разбираше, че тя има някакъв план, чрез който да спаси Кастело и фамилното име — името на Лоренцо. Затова в днешния ден той си мислеше и за своята господарка, защото знаеше, че тя също страда.

Замаяният му от ракията мозък, объркан още повече от спомените за снега и кръвта, го накара да се присегне към гърдите на Рафаела, за да потърси в тях успокоението, което винаги намираше. Рафаела, която в този момент делеше тестото на питки, го плесна през ръката и му остави брашнени петна.

— Остави ме на мира сега! — скастри го тя. — Трябва да направя този хляб, преди господарката да се е върнала, защото в противен случай няма да имаме нищо за бдението довечера!

Симонета беше планирала за тази вечер бдение — тримата да коленичат със свещи в ръце и да се молят за Лоренцо. А хлябът, който трябваше да бъде направен във формата на кръст, трябваше да символизира неговата смърт и да се помоли за възкресението му. Грегорио промърмори нещо. Искаше му се малко да се повъргалят в леглото, за да стопли кокалите и сърцето си, но примирено изсумтя:

— Добре, де. Ама къде е отишла точно на днешния ден?

— Как къде? — вдигна очи към него Рафаела, изтри чело и духна от лицето си един непослушен кичур черна коса. Той обаче се настани върху челото й като рана от меч. Това отново събуди спомените на Грегорио — такава рана бе получил и господарят му. — Къде, според теб, ще е отишла, а? В църквата, естествено! За да се помоли за мъртвия си съпруг! Може би и ти трябва да сториш същото!

Днес на Рафаела не й се занимаваше с Грегорио. Погледът му на вярно кученце й идваше в повече. Вярно, че го обичаше, но днес предпочиташе да не й се мотае из краката.

Грегорио се изправи не особено уверено и промърмори:

— Хубаво, де. И аз ще отида на църква и ще се помоля за най-добрия човек, когото съм познавал!

Рафаела веднага съжали за грубостта си. Защото добре знаеше, че той също обича господаря си.

— Добре, върви! — изрече вече с доста по-мек тон. — Тъкмо ще доведеш у дома господарката, защото студът навън става непоносим.

И така, Грегорио пое още веднъж по пътя за Кастело. Но изминалата година бе донесла и някои промени. Миналата година той бе вървял по посока на къщата, а сега вървеше в обратната. Миналата година той си бе давал отлично сметка, че му предстои да преобърне завинаги живота на Симонета. А сега не знаеше какво му предстои. Тази година Грегорио ди Пулия се запъти към църквата, където бе стоял, за да гледа венчавката на Лоренцо и да слуша как двамата със Симонета изричат брачните си обети. И така, както някога, днес пак видя милейди Ди Сароно, само че този път не я завари плачеща на прозореца, а я зърна на същите стъпала пред олтара, където се бе венчала, в страстна прегръдка с друг мъж.

Осемнайсета глава

Любимата картина на кардинала

Габриел Солис де Гонзалес, епископ на Толедо и самопровъзгласил се кардинал на Милано, имаше особена слабост към работата на Паоло Учело10. Кардиналът беше голям почитател на изобразителното изкуство — или поне тогава, когато обичайните жестокости на неговото призвание му позволяваха да му се наслаждава. Възхищаваше се на композицията на Фернандо Галего, на рисунъка на Луис Далмау и на перспективата на Педро Беругете в градовете на родната си земя. Но за неговите вкусове нищо друго в този християнски свят не можеше да се сравни с изображенията на олтара на църквата на Конгрегацията „Корпус Домини“ в Урбино. Ала тъй като Учело бе проявил невероятната дързост да се спомине, преди кардиналът лично да има властта да му поръча религиозни картини, той бе принуден да прояви благоразположение към Бернардино Луини и себеподобните му. В изпълнението на образите Луини може би надминаваше Учело, нищо че бе далеч по-малко просветен от него във връзка с религиозните въпроси. И въпреки това стилът му определено превъзхождаше този на неговия предшественик. Кардиналът се забавляваше, докато провеждаше надуто дисекция на стиловете, оказали влияние върху Луини — лунните нюанси на неоготическия стил на Бергононе бяха в приятен контраст с пълнокръвния, ярък реализъм на Фопа, а може би и лек намек за археологическия класицизъм на Брамантино? Да, Луини безсъмнено бе автор на няколко много впечатляващи творби, най-вече в абатството на Киаравале, където уменията му за първи път привлякоха вниманието на Негово Високопреосвещенство. Постиженията му там го превърнаха точно в човека за работата, която кардиналът имаше предвид. Задачата не беше никак маловажна — да се върне религиозния плам и църковното послушание в един регион, доста отдавна заболял от апатия — грехът на леността в лоното на Църквата.

След прогонването на евреите от кралство Испания, при което им беше предоставен изборът или да се покръстят, или да заминат в изгнаничество, за тях бе напълно естествено да се заселят тук, в новата испанска провинция Милано. Тази втора инвазия обаче тревожеше значително кардинала и всъщност беше част от причината, поради която държеше да има красиви стенописи точно тук, в сърцето на всичко, за да се събуди набожността сред ломбардците. Ломбардия беше врящ казан, при това още от 1230 година, когато ломбардците бяха дали убежище на катарите и цялата област се бе превърнала в крепост на еретизма. А сега, столетия по-късно, войните бяха отключили отново криза във вярата — след човешки трагедии простолюдието задължително поставяше под въпрос ролята на Бога. Но не това бе главната грижа на кардинала — най-голямата му тревога бе притокът на нежелани елементи. Откъм Испания бяха задухали зловредни ветрове, които ги бяха довели дотук заедно с армията. При тази мисъл кардиналът постави обсипаната си с пръстени ръка върху устата си, като че ли се опитваше да се спаси от зловонието. Те бяха пристигнали тук с ветровете, подобно на напаст; бяха докарани с корабите, подобно на чума. И Църквата изобщо не ги бе спряла. Каноническият закон им позволяваше да дойдат тук при условие, че ще дават пари назаем на християните. Кардиналът нямаше представа дали Бернардино Луини е искрено набожен, но в интерес на истината характерът на художника нямаше никакво значение, стига творбите му да подтикваха простолюдието към подчинение на Църквата. Учителят му Леонардо да Винчи бе добре познат в двора на херцозите Сфорца едновременно като пророк и лунатик.

И така, на път към литургията в чест на откриването на стенописите в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно кардиналът позволи на мисълта си да се зарее към една друга църква, в Урбино, където трябваше да се изкатериш по високия хълм, за да стигнеш до огромните порти и да влезеш в напоения с тамян мрак. После, сред топлината на дима, се насочваш към олтара, за да спреш пред него, изпълнен с изумление. Защото над олтара се намираше чудото на чудесата — „Чудото на осквернената нафора“, любимата рисунка на кардинала. Изображението на Учело, с прочутата сцена на евреите, горящи на клада, бе толкова зашеметяващо и нарисувано толкова достоверно, че човек сякаш усещаше миризмата на горящата плът на неверниците и чуваше пращенето на съчките в огъня около тях. Беше ходил в тази църква още като младеж и чужденец, когато му бяха дали пропуск за Ватикана — бе заминал право за Урбино, за да се наслади на този шедьовър. И докато наситените цветове и златото от фреската проблясваха под светлината на свещите, младият тогава кардинал Солис де Гонзалес преживя същински религиозен екстаз. Защото насред пустия, обгорен пейзаж, под черното небе и едно дърво, което раждаше звезди, един евреин в червена шапка, туника и син елек наблюдаваше в агония как пламъците лижат краката му. А по-надолу в пламъците, почти погълнати от тях, вече горяха две златокоси деца, облечени в черно. Десетима мъже и четири коня стояха отстрани и наблюдаваха изгарянето с изражения, които бяха точно толкова безчувствени, колкото и това на младия кардинал, проточил врат, за да се наслади по-добре на мъките на неверниците. Той наклони глава, като че ли отпиваше от болката им, като че ли поглъщаше кръвта — същата онази Божия кръв, която евреите бяха осквернили. Ако можеше да се изкачи по стълба, по черна стълба, подобно на онази от рисунката, същата, която отвеждаше към дървото и ангела, кръжащ отгоре като свидетел, би притиснал лице към картината, изпаднал в истински религиозен и садистичен екстаз. (Впоследствие, когато анализираше чувствата си от онзи момент, кардиналът се запита дали пък изображенията на това аутодафе не са му напомнили за родния дом.) Над сцената на горящите евреи, на олтара, върху горния панел на полиптиха бяха изобразени и херцог Федериго да Монтефелтро и неговият антураж. Кардиналът одобряваше херцога и неговото виждане за същинските размери на предизвикателствата към християнския начин на живот, зародили се на този полуостров. Защото той поставяше външните заплахи, особено инвазията на османските турци, далеч назад в скалата на тревогите си, чието първо място се заемаше от главния вътрешен враг — местните евреи. По мнението на кардинала град, прочистен от подобни елементи, би бил по-скоро утопия. Според него това прочистване трябваше да се превърне в реалност във всеки голям и малък град на полуострова — така, както беше някога в неговата родина. Символичното трябваше да стане реалност, а богохулственият акт по оскверняването на нафората трябваше да бъде отмъстен.