* * *

Когато тя влезе, той не се обърна. Позна я по музиката на стъпките й, която чуваше и в съня си. Не обърна внимание на вълнението, което го обзе при приближаването й, и й хвърли мантията, без да я поглежда.

— Приготви се по-бързо! — отсече троснато. — Имаме много работа, защото утре тук ще пристигне самият кардинал на Милано и всичко трябва да бъде завършено!

Тя не помръдна и той бе принуден все пак да се обърне към нея. Изглеждаше унила и бледа, върху очите й сякаш беше паднала сянка. Погледът, който му отправи, излъчваше поражение, а не обичайната ястребова острота. Нещо в нея беше много различно. По някаква причина изглеждаше слаба. Той я изгледа триумфално и подвикна:

— Хайде, какво стоиш още там? Нямам време за губене!

— Синьор Луини… — да, определено беше различна, защото никога досега не го бе наричала „синьор“. — Днес не мога да позирам за вас.

— Защо да не можеш?

— Аз съм… неразположена.

— Неразположена ли? Че мен какво ме интересува? Месечните ви проклятия са си ваша работа! Ако ще и да беше надула корема от някой хъшлак, пак нямаше да те освободя от работа! Защото тук работим с по-висша материя! Това тук е Изкуство! Хайде, бързичко се приготвяй!

Тя ахна при тази негова грубост, но не му отвърна по привичния за себе си начин. Бернардино бе крайно озадачен от тази нова Симонета. Нямаше представа как да я тълкува. До сега си мислеше, че й е взел мярката, ала ето че днес тя му показваше съвсем ново лице. Беше объркан, изгубил почва под краката си, а това го накара да бъде още по-безмилостен, когато изкрещя:

— Е, какво чакаш?

Едва чу отговора й.

— Не е никое от тези неща. Просто днес… се навършва година, откакто изгубих съпруга си.

Бернардино стисна юмруци, за да удържи прилива на съчувствие, който се надигна в гърдите му. Издигаше се така мощно, че заплашваше да го погълне и да го удави в мъката й. Съжаляваше, много съжаляваше, че й е причинил тази болка. За нищо на света не би я наранил. Обърна й гръб, протягайки ръка към четките си — не би й позволил да забележи колко ужасен се чувства от собствената си жестокост. Знаеше, че ако го стори, ще бъде изгубен завинаги. Изпитваше неистов страх от нещата, които чувстваше.

— Сядай! — изкомандва я строго и тя се отпусна, като че ли веднъж завинаги сразена.

Симонета не знаеше дали изобщо беше възможно, но болката, която изпитваше тази година, беше още по-силна и от миналогодишната. Докато Лоренцо бе умирал на бойното поле, тя бе живяла във Вила Кастело, изпълнена с надежда. Бе прекарала зимата, без да знае, че той вече е мъртъв, мислейки си, че с пролетта ще се завърне. Ала пролетта бе довела обратно само Грегорио ди Пулия, за да й съобщи, че Лоренцо е бил убит през февруари, а трупът му е бил затрупван бавно от снега. За нея стана невъзможно да си представи, че той е умирал, докато тя е живеела. Дори беше танцувала и похапвала с васалите си по време на банкета за Сретение Господне, а през това време той вече е гниел. Спомняше си отлично празненствата през онзи ден. Тя и цяла тълпа благородни дами бяха играли играта на златната възглавничка, при която участниците трябва да хвърлят и хванат една позлатена възглавничка, а наградата е чаша безценен хипокрас8, пазен от Господаря на хаоса. Играта бе спечелена от Симонета, която бе пленила възглавничката, а докато е отпивала от чашата, поднесена й от шута, кръвта на Лоренцо е изтичала някъде из замръзналите земи на Ломбардия. Изпитваше странна, нелогична вина, че по някакъв начин не е усетила мига, в който той е издъхнал. Все пак съпругът е плът от твоята плът, с която си съединена чрез най-свещения от всички свещени ритуали, така че една добра и богобоязлива съпруга би трябвало веднага да усети последния дъх на съпруга си, нали така?! Обаче не, тя не беше усетила нищо. Вината не я бе оставила на мира. Значи трябва да е била лоша съпруга — но точно тук поне паметта й не я беше предала. Не видя в миналото си никакви прегрешения, никакви забежки. С Лоренцо ги бе свързвала не просто страст, а дълбока любов. Бяха като един човек и един ум за всички неща. Като съпруга тя беше покорна, изпълнителна и целомъдрена. Тогава защо носеше товара на тази вина? И вината й включваше не само отчаянието, че не е била до Лоренцо в последния му път, а и осъзнаването, че още от първия ден, в който бе зърнала лицето и тялото на Бернардино Луини, противно на самата себе си тя го бе определила като най-красивия мъж от всички мъже, които някога бе виждала, в това число и мъртвият й съпруг. Дяволското изкушение, което той символизираше, превръщаше нейния скъп Лоренцо в много по-мил и уравновесен, много по-божествен в нейните очи. Тя копнееше за него и страдаше по него. През изминалата година, след първите урагани на скръбта и последвалите месеци на празнота, тя бе открила нов повод за гняв и нов източник на решимост покрай бедността си. Паричните проблеми й бяха предложили запознанство с двама много различни мъже — Манодората, който бе станал неин приятел, и Бернардино, който бе неин враг. И двамата я държаха жива, макар и по различни начини. Манодората я бе дарил с подкрепата си, а Бернардино — с новия гняв, а тя бе достатъчно прозорлива, за да си даде сметка, че дължи живота си и на двамата. А сега, след като бе изминала цяла година от смъртта на Лоренцо, тя бе започнала постепенно да осъзнава, че на загубата й няма да има край — че него ще го няма и на следващата година, и на по-следващата и така, до края на живота й. Затова днес не бе в състояние да се ядоса на Луини, каквото и да й приказваше. Чувстваше се изхабена и изцедена, а единственото, което виждаше пред себе си — чак до Деня на Страшния съд — бе пустошта на бъдещето. Затова сега Симонета се отпусна безсилно на стъпалата пред олтара в синята си мантия и от безжизнените й очи рукнаха сълзи.

Бернардино ги зърна веднага, защото нито за миг не бе свалил очи от лицето й. Именно от това се бе страхувал толкова много — от нейните сълзи. Бе наясно, че няма да може да устои на сълзите й. В очите й се събираха диаманти и капеха бавно по бузите й — същите очи, които го бяха подмамили в тресавището на чувствата му. Същият онзи цвят на небето над любимото езеро на неговото детство — езерото Маджоре; на езерото и небето, небето и езерото; на синята цялост, когато присвиеше очи… Ангелите движеха водите на езерото с диханието си, предизвиквайки прилив, какъвто всъщност нямаше… Последното докосване на ръката на баща му върху рамото му, преди да напусне завинаги сина си… Любовта му към майка му — последната жена, която го бе направила истински щастлив… Не, той не можеше да издържа повече. Приближи се към Симонета. Беше отново на брега, къпейки се в прилива на сълзите й. Приклекна като за молитва. Прие я в обятията си и впи страстно устни в нейните. Усети ръцете й около врата си и устата й да се открива за неговата. Вкуси сълзите й — солени, не сладки — и разбра, че това е вкусът на неговото изцеление. И веднага, най-сетне, си даде сметка какво го бе боляло толкова много — и веднага всичко си дойде на мястото. Той бе открил своя граал. Бернардино обичаше Симонета ди Сароно и в този невероятен, изумителен момент осъзна, че тя също го обича.

Седемнайсета глава

Грегорио преобръща още веднъж живота на Симонета

Грегорио ди Пулия отново бе започнал да пие. Откакто бе настъпила зимата, той бе принуден да изостави задачите си по двора и да прекарва по-голямата част от времето в кухнята на Вила Кастело, наблюдавайки Рафаела как готви. Кухнята бе единственото топло място в къщата, защото огънят гореше по цял ден. Огромните тухлени фурни, които някога ревяха часове наред, за да приготвят пищните блюда за този дом, днес бях черни и празни, домове единствено на птиците, които изпъстряха почернелите камъни със снежнобелите си изпражнения.

И така, Грегорио седеше на масата и наблюдаваше Рафаела как ръси брашно върху дървената повърхност, за да приготви скромната им дажба хляб за вечеря. Сняг, брашното се сипеше като сняг — снегът, който той не желаеше да си спомня. Грегорио надигна отново пръстената купа. В имението нямаше почти нищо за ядене, но той бе успял да си приготви собствена граппа9, използвайки семената на гроздето и един примитивен казан, който си бе сглобил сам. Получената отвара беше кристално бяла, вонеше отвратително и прогаряше гърлото, но с нея зимните дни минаваха много по-бързо.

Рафаела също помагаше за това — тя беше красиво момиче и през изминалата година го бе забавлявала много. Ала днес дори гледката на полюшващите й се гърди, докато месеше тестото, не бе в състояние да го успокои. И той отлично знаеше защо е така. Днес се навършваше година, откакто се бе бил рамо до рамо със своя господар, а после господарят му бе загинал, а той бе останал жив.

Грегорио не подозираше, че чувствата му бяха доста сходни с тези на Симонета — господарката, за която не знаеше почти нищо. През изминалата година той също бе изпитвал непоносимия товар на вината и също се бе съмнявал в лоялността си към Лоренцо. Защото нямаше ли някакъв друг начин, някаква друга поза или някакъв друг вид замах на меча, които би могъл да използва, за да спаси човека, когото бе обичал като брат? Или пък защо просто не се хвърли пред пороя от куршуми, които напълниха Лоренцо? Вечер, пред купата с ракия си казваше, че е сторил за господаря си всичко, което е можал, и се разчувстваше, спомняйки си, че не той, а един аркебуз бе виновен за смъртта му. Но в светлината на деня, докато главата го болеше в сивата виделина, съвестта му отново се събуждаше и той си даваше сметка, че според рицарските закони той е бил длъжен да даде, ако трябва, и живота си и да не позволи смъртта на своя господар. Двамата с Лоренцо бяха участвали заедно в безброй битки и си бяха разказвали безброй шеги по пътя, докато конете им вървяха в тръс един до друг. При хранене бяха споделяли една и съща купа, а понякога дори и постелята си насред полето, събирайки завивките си заедно, за да ги топлят по-добре. Лоренцо нито веднъж не се бе възгордял, че е велик господар — двамата бяха на една и съща възраст и затова бяха израснали като братя. Бащата на Грегорио беше оръженосец на бащата на Лоренцо, така че Грегорио познаваше Лоренцо от много повече време, отколкото го познаваше дори съпругата му. Лоренцо никога не говореше за разликата между тях и научи Грегорио да чете и да пише така, както самият той беше научен. Съпругата му обаче се държеше далеч по-надменно и аристократично. Когато Лоренцо се ожени и доведе Симонета в Кастело, Грегорио бе оставен на заден план. Според законите на рицарската обич той знаеше, че обичта между васал и господар е любов, която никой не може да разруши, ала ето че предаността на Лоренцо към красивата грациозна девойка бе разрушила връзката между тях за известно време, измествайки рицарските идеали със сладостите на земната, на семейната любов. И въпреки това Лоренцо отново се бе върнал при него — в мига, в който избухна нова война, двамата отново бяха на път, обикаляха Ломбардия и се биеха в името на каузата — на която и да е кауза, защото любовта на Лоренцо към войните нарастваше успоредно с любовта му към богатството, което му носеше бракът му. Не след дълго двамата млади мъже бяха отново заедно така, както са били винаги.