Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Отец Анселмо беше зашеметен от стенописите, които виждаше около себе си. Въртеше се под купола и не можеше да повярва на очите си. Ето, в малкия напречен неф се виждаше Сватбата на Дева Мария, където Богородица и свети Йосиф бяха в идентично, бляскаво езерно синьо — свети Йосиф поставяше брачна халка върху странната дясна ръка на Симонета ди Сароно, а обърнатото й в профил лице гледаше с обожание към съпруга й. Анселмо не можа да не се запита какво ли е струвало на момичето да позира по този начин, при това на същото място, където бе венчана с вече мъртвия си съпруг. Сигурно не беше случайно, че макар и само обикновен дърводелец, свети Йосиф имаше благородното излъчване на Лоренцо ди Сароно. Срещу този шедьовър се разкриваше друг — Христос сред лечителите. Тук, с присъщата си арогантност, Луини бе нарисувал себе си в ролята на зрелия Христос, който спореше с разперени ръце и оживено лице така, както го бе наблюдавал да прави често и самият Анселмо. Приликата беше толкова поразителна, че добрият отец се почувства притеснен да стои под него редом до двойника му. Симонета присъстваше и там, но този път като по-възрастна жена, и чрез някаква игра на перспективата — доста по-импозантна от сина си. Беше облечена в същото яркосиньо и протягаше към него едната си ръка, докато другата бе поставила на сърцето си. Внезапно Анселмо се изпълни с необяснимо безпокойство. Луини никога не му бе разказвал за семейството си, но прозорливият свещеник изведнъж си даде сметка колко много всъщност означаваше Симонета за художника — тя не бе просто обект на моментна похот, която може да обладае и захвърли, а негова истинска, дълбока любов, която той възприемаше като своя майка, любима и съпруга. Не й бе добавил никакви украшения, нямаше ги дори отдавна почитаните символи на Дева Мария. Тя не държеше нито позлатена лилия, нито разцъфнала роза. Никакви бадемови клонки не красяха косата й — дървото, чиито цветове символизираха непорочността на Богородица, пък и биха добавили допълнителен смислов пласт към модела на художника. Луини не може да не е знаел всички тези метафори и всички тези символи, ала ето че ги бе пренебрегнал до един в полза на най-обикновеното, човешко, смъртно изображение. Бе представил просто една мирянка сред любимото й семейство. Изведнъж Анселмо си спомни за светеца, на когото беше кръстен Бернардино — Бернар от Клерво, който също се бе прекланял най-вече на Дева Мария и я бе почитал с изгаряща страст. Изпълнен с леко неудобство, свещеникът се насочи към главния купол на църквата. Луини го последва като сянка. Там се виждаше сцена от Въвеждането на малкия Исус в Храма и там отново беше Симонета в същото небесносиньо, загледана в детето си с майчина обич и гордост и сключила дългите си бели ръце в молитва за нейния възлюбен син. Сред хълмовете в далечния план на стенописа се съзираше друго чудо — неговата собствена църква „Света Мария на чудесата“, сякаш пренесена от Сароно сред възвишенията на Витлеем, възправяща се бяла и елегантна насред чуждоземните посеви. А ето там идваше най-яркият и най-прекрасен от всички стенописи — Поклонението на влъхвите. На него Симонета, в онова безбрежно синьо, държеше на ръце Младенеца, който всъщност беше Зорницата, а влъхвите се тълпяха към ярките лъчи на нейния изгрев. Всичко бе съвършено и прекрасно — оборът бе предаден в перспектива толкова добре, че сякаш извираше от самата стена; по влъхвите и тяхната свита блестяха скъпоценни камъни, които бяха точно толкова светли, колкото тъмна беше кожата им; а зад тях с горди осанки наблюдаваха камилите и бойните коне. И въпреки всички тези чудеса очите им бяха приковани към онази умиротворена фигура в синята роба.

Застанал до него, Бернардино мълчеше като гроб, с подпряна на бузата ръка. Анселмо се обърна към приятеля си и отбеляза:

— Дори за мен, който съм виждал всеки етап от работата, всичко това пак изглежда като чудо!

— Хмммм.

Анселмо изгледа косо приятеля си. Мълчанието не беше типично за него — обикновено нямаше търпение да изтъкне собствената си значимост и талант.

— Бернардино, добре ли си? — попита добрият отец.

Художникът не беше много сигурен. Определено се чувстваше като болен. Ако вярваше в медицината, сигурно щеше да отиде при някой аптекар. Но тъй като винаги бе бил невероятно здрав, неподвластен на болести и изпълнен с презрение към всички, които страдаха от тях, не беше свикнал да вярва на способностите на подобни хора. Още по-малко пък вярваше в силата на молитвата — изцелението чрез по-висша сила. Но иначе беше вярно, че не беше в обичайното си състояние. Виното и храната вече не му носеха никаква наслада, а още по-малко — жените. Не че в Сароно нямаше достатъчно красиви жени и момичета — бе зървал доста такива, докато бродеше из мрачните сенки на църквата в нетърпеливо очакване края на литургията, за да може отново да се хване за четките си. Би могъл да има всяка една от тях — бе наясно, че талантът му добавяше към него привлекателност, която лицето му вече имаше в изобилие. И въпреки това не бе опитал нито една от тях. Всъщност, откакто бе пристигнал тук, не бе имал жена. Но сега бе длъжен да отговори нещо на Анселмо, затова изрече:

— Много добре, благодаря! Кой не би бил добре, след като е сътворил подобни чудеса?!

Това вече беше доста повече в негов стил. Изпълнен с облекчение, Анселмо събра смелост да зададе един въпрос, който не му даваше мира, откакто го забеляза. Нещо липсваше в тази картина.

— Завършен ли е този стенопис? — попита.

— Да, Анселмо. Реших да оставя Дева Мария без лице. За някои вкусове вероятно ще дойде малко модерно, но аз съм готов да защитя позицията си.

С това Анселмо окончателно се увери, че приятелят му се чувства по-добре — сарказмът и остроумието му се бяха върнали. Свещеникът се приближи до фреската и се загледа — да, наистина, на мястото на лицето на Богородица се виждаше един празен овал. Нямаше представа как досега не го бе забелязал — може би, защото излъчването на Дева Мария отвличаше погледа от всичко останало. Синьото на мантията и гънките й и светлината, която сякаш струеше от Божията майка, насочваха вниманието директно към лицето й, което всъщност липсваше. Представляваше странно, нелепо празно пространство — като че ли Богородица носеше венецианска маска, само че такава, която няма отвори за устата и носа. Леко притеснително.

Бернардино провлече крак след него с твърде нетипичния маниер на вярно кученце.

— Но днес и това ще бъде завършено. Още една сесия с Великата синьора, кралицата на замъка, и всичко ще приключи!

— Точно днес ли ще дойде? — ококори се Анселмо, неспособен да скрие изненадата си.

— Да. Защо? — присви подозрително очи художникът. — Днес сме… какво? Двайсет и четвъртият ден на февруари. Да не би да е поредният смехотворен християнски празник, за който не знам? Например първото дрискане в гърне на бебето Исус?

Анселмо изгледа строго безбожника, но предпочете да остави чутото без коментар.

— Нищо подобно — отговори само. — Но е много добре, че почти свършваш, защото ни предстои много важно събитие. Решил е да ни посети самият кардинал! На път към Павия утре ще се отбие при нас и ще води литургията! Държи да види лично работата, която е поръчал. Голяма чест, не мислиш ли?

— Миланският кардинал? Утре?

— Да. Днес получих писмото му, донесено от вестоносец — и размаха плика пред Луини. — Познаваш ли Негово Високопреосвещенство?

— Само по име.

Анселмо кимна и допълни:

— Говори се, че е много… взискателен. Но лично аз не го намирам за толкова рязък и груб, колкото го описват. Смятам, че в службата си на Бога той просто изисква много от себе си, а това на свой ред го прави взискателен и към останалите. Набожността ни води по много и различни пътища.

Бернардино се усмихна, усещайки нов прилив на вдъхновение заради предстоящото събитие.

— Мен пък изобщо не ме интересува какви са методите му на работа — поясни, — стига набожността му да го кара да ми дава нови поръчки! — плесна щастливо с ръце и ги потърка, за да ги затопли. Изведнъж се изпълни с усещането, че спасението му се крие в бягството му от Сароно, затова нямаше търпение да си тръгне оттук и никога повече да не се връща. Колкото и да не му беше приятно да си признае, осъзна, че болестта му е по някакъв начин свързана със Симонета ди Сароно. Нищо чудно да го бе омагьосала, проклела или нещо подобно. — Е, значи се разбрахме! Ще рисувам още един, последен ден. А после всичко ще свърши!

И нямаше предвид стенописите.

Истината бе, че той нарочно бе проточвал, за да забави края на работата си. И причината за това бе, че за първи път през живота си той не бе много сигурен дали задачата, която си бе поставил, е по силите му. Не бе сигурен дали би могъл да улови изражението й достатъчно сполучливо, когато е в пълен анфас. На останалите фрески Богородица беше в профил, загадъчна, а огромните й очи бяха извърнати от наблюдателя. Засега не бе опитвал да предаде с четката си пълната сила на невероятната красота на Симонета, втренчена право напред, като при това я предаде върху стена. Напоследък тя бе станала доста по-мила с него и той се чувстваше в огромна опасност. Бе вледенил сърцето си и се държеше с нея още по-грозно и надменно и от преди, обаче имаше усещането, че маската му вече не можеше да я заблуди — че с тези нейни очи вижда чак до душата му. Вярно е, че битките между тях продължаваха, но сега ролите бяха разменени — тя бе по-милата, а той — по-грубият. Откакто й бе разказал за детството си (проклета слабост!), бе зървал неведнъж и два пъти в очите й така омразното му съжаление. Няколко пъти дори се бе засмяла, докато го подкачаше за нещо, и той бе установил, че звукът от смеха й му действа много особено. Лицето му се свеждаше от небесното към земното, а телесните му течности завираха заедно с кръвта, струяща щастливо през вените му. Обаче днес бе решил да бъде още по-груб. Никакво внимание на красотата й!