Сблъска се с тълпа християнски деца, малко по-големи от него и доста на брой. Играеха на челик на улицата, но когато той тръгна към тях, всички вдигнаха глави и го загледаха враждебно. Елиях бе наясно, че облеклото и подстрижката на косата му го отличават от тях, и започна да отстъпва още преди да бе разбрал защо го прави. Оказа се, че интуицията му не го бе подвела. Християнските деца го подгониха и той побягна като попарен.

Той тичаше с намерение да стигне по-скоро до убежището на вратата със звездата, но те очевидно се бяха досетили за това и му бяха блокирали пътя. Той се приведе и побягна още по-бързо — така, че дробовете му щяха да се пръснат. Сълзите в очите му почти замъгляваха чертите на невестулчените им лица, но не съвсем. Ударите на сърцето му почти го оглушаваха за думите, които крещяха по негов адрес и този на баща му и майка му, но не съвсем. Нямаше представа накъде отива, докато пред него не изникна вратата на голямата църква. Знаеше, че не трябва да влиза на такива места, но зейналата тъмна паст на църквата предлагаше спасение, затова той се втурна право вътре. Докато не попадна директно в ръцете на Бернардино Луини.

Бернардино отдалечи леко момчето от себе си и промърмори:

— Какво по…

— Моля ви, синьор! — извика задъхано детето. — Те идват! Трябва да се скрия!

Без да се колебае, Бернардино хвърли огромната роба на Симонета върху момчето и го накара да седне, без да мърда, на стъпалата, където приличаше на купчина дрехи. Едва привършили с прикритието и ето че бандата се появи. Но дори и членовете й проявиха достатъчно разум, та да забавят стъпките си и да понижат глас в дома на техния Господ. Обаче бяха посрещнати не от него, а от Бернардино Луини, скръстил ръце на гърди.

Луини ги изгледа зловещо и изсъска:

— Вие какво правите тук, а?! Как не ви е срам да ми прекъсвате работата?! Веднага се махайте, хайде, бързо!

— Ама, господине — изрече водачът им с повече храброст в гласа, отколкото в сърцето, — търсим детето на Дявола! Едно еврейче, побягна насам!

Луини поклати глава и намръщено отсече:

— Не е идвало тук. Щях да го забележа.

— Ама то е демон, господине! Може би е използвало черна магия, за да се скрие!

— Сериозно? Това не знам, но ще ви кажа нещо, което знам. Познат съм като вълка. За мен се знае още, че когато настъпи нощта, аз се превръщам в животно, което се втурва право към непослушните деца, за да ги разкъса! А сега… — и посочи навън към небето, което вече се здрачаваше. — Както виждате, вечерта настъпва. Затова ви съветвам веднага да си обирате крушите оттук, по дяволите!

Това вече свърши работа. Куражът на водача окончателно го напусна и той хукна пръв към вратата, следван от бандата си.

Бернардино затвори бързо тежките порти на църквата и се насочи право към стъпалата пред олтара. Синята роба се тресеше от плач. Той я надигна и срещна уплашения поглед на ужасеното момче, което ридаеше и подсмърчаше едновременно от ужас и облекчение. Започна да говори несвързано — нещо за пътуващия търговец и за черни топчета, и за Сара и Йовафет, и за дуката…

Бернардино пое момчето в прегръдките си, без сам да осъзнава какво точно прави. После тихичко прошепна:

— Хайде, спокойно! Всичко свърши!

Вдигна глава над главата на детето и се огледа в търсене на нещо, с което да го разсее. И го видя.

— Виж сега! — каза, като сложи момчето на коленете си. — Ще ти покажа една магия! Протегни ръка!

Елиях протегна ръка, на чиято длан все още личаха очертанията на дуката, който бе стискал и който бе изгубил, докато бягаше. Луини приглади червенината, топна четката си и започна да рисува.

— Гъделичкаш ме! — изкиска се по детски момченцето.

Бернардино също се усмихна, а очите на детето се разшириха още повече, когато видя как върху дланта му се появява един съвършен гълъб, като истински.

— Ето, виждаш ли? — обади се доволно художникът. — Ако затвориш и после отвориш ръка ето така — показа, — гълъбът ще полети!

Момчето изпълни онова, което му беше казано, и после възкликна от удоволствие, когато видя как гълъбът сякаш размахва криле.

— Сега го остави малко да поизсъхне — заръча Бернардино. — Тъкмо да се уверим, че онези момчета са се махнали далече оттук. Как се казваш?

— Елиях. Искам да кажа… Еванджелиста — разликата в имената не убягна от вниманието на художника, както и фактът кое бе изречено първо.

— А откъде си, Елиях?

Елиях осъзна, че самоличността му е разкрита, и реши да не крие произхода си.

— Живея на еврейската улица. В къщата със звезда на вратата.

Бернардино веднага схвана ситуацията и отсече:

— В такъв случай е крайно време да се прибираш при майка си, Елиях!

Елиях се загледа неуверено към небето отвън, което вече бе станало пурпурночерно като марципан.

— Не ми позволяват да излизам вечер навън. На никого от нас не позволяват. За евреите има вечерен час.

Бернардино въздъхна. Взе отново огромната мантия на Симонета и я метна на раменете си. Ухаеше на цъфнали бадеми — нейният аромат. Но сега не беше време за подобни размисли. После грабна момчето и загърна и двама им с широката роба. После рече:

— Няма проблеми. Аз ще те отведа у дома.

Минаха незабелязано по смрачаващите се улици. Елиях се държеше здраво за врата на Бернардино и шепнешком го насочваше. Накрая стигнаха до вратата със звездата и Елиях каза:

— Точно тук, синьор.

Бернардино го остави на земята, а после приклекна, за да се сбогува с момчето.

— Хайде, влизай, Елиях! Аз ще остана, за да се уверя, че си влязъл по живо, по здраво. Довиждане!

— Довиждане, синьор! И благодаря за гълъба!

— Нищо работа! Но би могъл да ми се отблагодариш с нещо!

— Да, господине?

— Нали се сещаш за… онази фраза, дето я използвах пред децата, а?

Елиях се усмихна и малките му бели зъбки отразиха луната, когато попита:

— Имате предвид „по дяволите“ ли, господине?

— Същата. Няма нужда да споменаваш пред майка си, че знаеш такива думи. Те не са хубави за деца.

— Добре, господине.

— Е, хайде, довиждане!

Бернардино похлопа на вратата и видя как решетката отзад се дръпва. Изчака, докато се увери, че момчето е отново в безопасността на своя дом, и го видя как попада в щастливата прегръдка на разтревожената си майка. А после понесе собственото си топло сърце към студеното си легло.

* * *

— Ето, виждате ли? Усмихвам се, защото съм сигурен, че не е бил искрен към вас — завърши Манодората. — Той не е човекът, за когото се представя пред света. Преструва се. А това е изкуство, което самият аз отдавна съм усвоил.

— И точно той е извършил всичко това? — извика изумена Симонета.

— Не само това, но и много повече. Тази приказка си има и край, но това не е краят на опашката на скорпиона — краят й е сладък като петмез.

* * *

Елиях си играеше в двора на своя дом, защото сега изтърпяваше наказанието си да не излиза навън в продължение на цяла седмица. Мислено оплакваше загубата на черното топче, направено от вулканично стъкло — предполагаше, че пътуващият търговец отдавна е напуснал града. Затова се стараеше да бъде доволен и от собствените си не особено интересни топчета от венецианско стъкло. И полагаше огромни усилия да бъде доволен, защото беше добро дете. Когато чу първото почукване по външната врата, реши, че му се е сторило. Затова си примъкна едно столче и се качи на него, за да провери какво става. Точно в този момент през процепа се промъкна миниатюрна торбичка и падна в краката му. Момчето скочи обратно на земята и отвори торбичката — всъщност тя се оказа парче старо платно, завързано с връвчица. А вътре, черно като нощта, лежеше черното топче — неговата най-голяма мечта. Елиях извика от радост и тъкмо се канеше да захвърли старото парче платно, когато нещо улови погледа му. Познаваше добре християнските букви, защото майка му го беше обучила перфектно на тях, затова изумено прочете: „За Елиях“. А за следващата руна, която видя, не му бяха необходими умения, за да отгатне от кого е — беше миниатюрен гълъб.

Четиринайсета глава

Не ме докосвай

— Кога ще свършиш стенописите?

Без да вдига очи от работата си, Бернардино отговори на въпроса на Симонета:

— Скоро. Имам поръчка от манастира в Павия. Мълчаливите монаси ще ми се отразят доста добре след непрестанното ти бърборене.

Тя се усмихна на думите, които съвсем доскоро би приела като обида. Започваше да свиква с номерата му. А после кимна, внезапно натъжена, че той напуска толкова скоро. Според нея вече бяха постигнали някакво примирие и дори вървяха бавно към установяването на приятелство. Откакто бе научила какво бе сторил художникът за сина на Манодората, бе започнала да го гледа с нови очи. Вече го виждаше по-скоро като момче, нищо, че бе доста по-стар от нея. Прозираше през позата му, през маската, която представяше пред света и която не беше негова, както и думите, които не мислеше. Беше по-скоро картина, която светът искаше да вижда — подобно на собствените си творби, в които представяше човешки състояния, които не бяха истински. Всичко беше театър. Мария — Богородицата, чийто първо образ в момента бе Симонета, бе изпитала болките на любовта, на раждането и на загубата на сина си, така че няма начин в живота си да е изглеждала така спокойна и ведра, каквато я рисуваше той. Светците пък, които са умрели в страдание, няма как да са го сторили толкова героично и примирено, колкото и силна да е била вярата им. Подобно на нейната собствена вяра, и тяхната е била подложена на изпитание чрез мъченията и болките на тялото и душата. При мисълта за това тя се усмихна леко на своята арогантност — не би трябвало да сравнява собствените си дребни страдания с тези на светците. Тя бе страдала в скръбта си, но не бе претърпяла физическите мъчения на една света Лучия, чиито очи са били изтръгнати, или на една света Агата, чиито гърди са били отсечени от тялото й.