— Трябваше да го схрускаш, да го строшиш със зъби! — се бе провикнал после. — Само така можеш да усетиш сладостта му!

И се бе оказал прав, защото, погълнат цял, бадемът бе оставил в устата й единствено вкус на сухо дърво. А след това съпругът й я бе целунал — и това бе единствената сладост, която й трябваше на тази земя.

Спомни си, че бадемът бе стоял заседнал в гърлото й по време на целия сватбен банкет. Майка й, която обичаше да изнася проповеди и виждаше Божията ръка във всичко, я бе предупредила с мрачен поглед да не се оплаква.

— Не трябва да забравяш този урок, дъще! Понякога трябва да разрушиш нещо, за да усетиш вкуса му такъв, какъвто е бил предвиден от Бога. Досега си живяла в безгрижие и богатство, обградена от много обич и благословена с голяма красота и щастлив брак, но да знаеш, че нищо в този живот не продължава вечно! Един ден ще страдаш много, затова е добре да не забравяш днешния. Само в страданието човек може да почувства силата си и живота, който Бог е отредил за него, защото със страданието идва и просветлението!

Тогава Симонета бе избрала да замълчи и бе продължила да отпива от виното си. Знаеше, че е длъжна да демонстрира покорство и послушание пред майка си, но за щастие бадемът най-сетне благоволи да слезе към стомаха й и на негово място тя усети топлината на червената гроздова напитка. Изпълни я нова доза топлина, когато плъзна очи към младоженеца. Едва сдържаше възбудата и удоволствието си, че е омъжена за този млад бог, че скоро ще настъпи тяхната първа брачна нощ… Мислено се изолира от думите на майка си. Възнамеряваше да бъде завинаги щастлива с Лоренцо и знаеше, че двамата ще имат голям късмет. Освен това смяташе, че се досеща откъде извира жлъчта на майка й — отправи поглед през нея към баща си. Красив и румен, баща й винаги бе обичал дъщеря си, ала тя в никакъв случай не бе единствената млада дама, която той обожаваше. Симонета бе наясно, че майка й страдаше много заради изневерите на баща й. Прислужници, които внезапно ставаха нагли, продавачки на вино, които посещаваха прекалено често дома им… Симонета бе сигурна, че тя няма да има такова бъдеще. Стисна ръката на Лоренцо и веднага забрави мрачните предупреждения на майка си.

Докато не дойде това и майчините й слова не изплуваха наново в съзнанието й.

Откъде можеше да знае, че животът й ще бъде съсипан тъкмо по този начин, че ще бъде принудена да търпи такава болка заради смъртта на мъжа, който толкова дълго време я бе правил така щастлива?! Беше убедена, че да бе всичко друго, щеше да го изтърпи, но това… Дори Лоренцо да бе погледнал друга жена, което никога не бе сторил, тя смяташе, че можеше да устои на изпитанията на изневярата. Де да можеше да е все още тук, все още реален и топъл, да се смеят и да се забавляват както досега… Но за това, което сега чувстваше, за тази зловредна буца в гърдите й, за тази скръб, която се бе загнездила в най-големите дълбини на душата й — за нея беше сигурна, че ще я убие. И това би било истинско спасение. Отпусна белите си ръце върху меча — неговия меч, който Грегорио бе върнал от бойното поле. След това се обърна към другото нещо, което Грегорио й бе донесъл. То беше дълго и заплашително, направено от метална тръба и дървена дръжка, с извити метални хищни нокти, стърчащи от едната страна. Дори и да бе достатъчно силна, пак не би могла да го вдигне.

— Какво е това? — бе прошепнала едва чуто. Грегорио стоеше пред нея и мачкаше в ръце качулката на кадифената си мантия, с очи, облени в сълзи.

— Наричат го аркебуз, милейди. Това е едно от новите оръжия. Прилича малко на оръдие, но може да се държи от един човек и стреля с фитилно запалване — посочи към овъглената връв на дръжката на странното нещо и S-образния спусък, прикрепен към тръбата.

— Защо си ми го донесъл? — попита с разтреперан глас тя.

— Защото именно едно такова нещо отне живота на господаря ми. Трябваше да ви го донеса, за да ви покажа, че той нямаше никакъв шанс. Познавате господаря. Той беше най-добрият войник, раждан някога. Идеалният рицар. Никой не бе в състояние да го надвие с меч. Обаче испанският маркиз Де Песхара ни изненада с над хиляда и петстотин стрелци с аркебузи. Видях как цели редици от френската кавалерия падаха като покосени под огъня на тези стрелци. Онези от мъжете, които не бяха уцелени, а само изхвърлени от конете си, побягнаха. А какъв шум беше само! Сякаш самият дявол се бе настанил сред нас и бе решил да ни оглуши с рева си — Грегорио се прекръсти върху изпокъсания елек, който пазеше бронята му.

Симонета преглътна тежко. Вече не можеше да има доверие на гласа си. Затова само кимна на Грегорио, за да го освободи, и отнесе двете оръжия — старото и новото — до прозореца, за да може да продължи да гледа навън.

„Глупак! — помисли си тя, внезапно вбесена на Лоренцо. Постави по една ръка върху всяко от оръжията, а студената стомана и на двете вледени пръстите й. Миналото и бъдеще. — Да, ти наистина беше идеалният рицар. Но не успя да прозреш приближаването на всичко това, нали? Каква полза от рицарския ти код на честта и от кавалерските ти правила пред лицето на подобно ужасно нещо? Твоите традиции вече ги няма. Ражда се съвсем нов свят. Свят, в който правила като твоите са като крехки сламки.“ Симонета изобщо не беше сигурна дали иска да живее в такъв свят. Запита се, при това не за първи път, дали някак си не може да насочи този аркебуз към себе си и да отиде при Лоренцо в рая. Или пък да се обеси в бадемовата горичка като поредната изоставена девица. Ала знаеше, че това е най-големият грях — грехът на най-презрения сред грешниците, Юда Искариот. Симонета бе отгледана от майка си в строго съблюдаване на всички религиозни догми и помнеше добре Деня на Страшния съд, изрисуван в баптистерия на родния й град Пиза, където ходеха на литургия. Всеки ден тя седеше чинно, докато свещеникът напяваше добре познатия й латински текст, и гледаше как дяволите поглъщат самоубийците, гризейки крайниците им и ближейки локвите кръв около тях с похотливите си езици. Те бяха едновременно ужасяващи и вълнуващи и тя започваше да се върти притеснено на семейната пейка, а лицето й пламваше, сякаш огнените езици достигаха и до нея — докато майка й не я щипнеше строго по ръката.

Не, тя не можеше да отнеме собствения си живот. Но животът й — този, който познаваше — я беше напуснал. Не беше допускала, че бракът може да бъде толкова щастливо преживяване. Двамата с Лоренцо бяха живели като едно същество в красивия си дом. Организираха банкети, ходеха на лов, пътуваха до други аристократични дворове и фестивали, пиеха виното от лозята си и се хранеха от бадемовите си дървета. Ходеха на литургия веднъж седмично в „Санта Мария деи Мираколи“ — църквата на техния брак, но иначе предпочитаха да се наслаждават на по-земните удоволствия, които предлагаха леглото и масата им. Не бяха благословени с деца, но любовта им един към друг беше толкова пълна, че те не чувстваха никаква загуба от това. Бяха млади, разполагаха с цялото време на света. Когато чумата от 1523 година покоси семействата и на двама им, те почти не забелязаха случилото се. Живееха във високия си замък и се обичаха, далече от хищните нокти на черната гостенка. Непрекъснато се смееха — Лоренцо беше весел и остроумен и научи и своята жена да забелязва смешното и да отвръща, така че не след дълго тя вече не му отстъпваше по духовитост. Бракът помогна на Симонета да разцъфти и скоро тя загуби детинската си пухкавост. Превърна се в прочута красавица с ангелското си лице, водопада от червена коса, стелещ се по раменете й, и с перленобелите си ръце. Не беше необходимо да се лишават от нищо — обединените им богатства им даваха възможност да се наслаждават на всичко, което поискат. Стените на имението им бяха покрити с богати гоблени, покровителстваха най-добрите художници и музиканти. Масата им се огъваше под блюдата, препълнени с най-фините меса и сладкиши, а красивите им тела бяха облечени в скъпи кожи и кадифета. Дългите медночервени къдрици на Симонета бяха поддържани от перлени мрежички, покрити с шапчици от скъпоценни камъни и сребърни нишки.

А после дойдоха войните — години на хаос, раздори и битки между държава и държава, между гелфи и гибелини1. Милано, Венеция, Генуа, Папските земи — всички те се превърнаха в пешки в борбата за територии, водена между различни сили — и местни, и чужди. Обучен още от рождение в изкуството на войната, Лоренцо скоро се прослави на бойното поле и се издигна до върховете на военното командване. Войните често го задържаха далече от дома му, така че неговата съпруга неведнъж празнуваше Архангеловден или Коледа сама, загледана тъжно в празния му висок резбован стол начело на масата. В такива моменти Симонета се чувстваше много потисната, но се отдаваше на някои от любимите си удоволствия като стрелба с лък или свирене на лютня с надеждата времето да мине по-бързо. Понякога, в отсъствието на Лоренцо, през главата й минаваше мисълта за дете, за неговото дете, с което да се занимава, когато той отсъства. Но това желание отминаваше още в мига, в който забележеше коня му по пътя между бадемовите дървета и се втурнеше да го посрещне. Той я притискаше страстно към бронята си и я целуваше право по устата и макар че двамата веднага се оттегляха в спалнята си, тя вече не изпитваше никакво желание събирането им да даде плод.

А сега този плод никога нямаше да се роди. Защото от тази последна военна кампания, на която бе заминал под командването на фелдмаршал Жак дьо ла Палис, Лоренцо никога нямаше да се завърне. Великият френски генерал беше мъртъв, Лоренцо също бе мъртъв и едва сега Симонета си даде сметка какъв балсам за душата й би бил един негов син или дъщеря. Пък и тя вече бе на седемнайсет и най-добрите й години за раждане бяха отминали. И беше напълно сама.