— Да, виждала съм гроба му — кимна Симонета. — Почитат го като велик учител.

— Да — вдигна тъмните си вежди Манодората. — Обикновено го изобразяват с горящо, пронизано от стрела сърце в ръка, което символизира силата на неговата набожност. Ала за моя народ той е проводник на голямо невежество, тъй като самият Христос е бил евреин и е убит от римляните по заповед на Пилат Понтийски, както пише съвсем ясно и във вашето писание. Значи може да се каже, че вашите предци са по-отговорни за тази смърт, отколкото моите. И въпреки това тези обвинения ни преследват векове наред. А тук, в този град, аз съм мразен по сходни обвинения в убийство.

Симонета замръзна и внезапно съжали, че е останала съвсем сама.

— Убийство ли? — изхриптя.

— Че съм убил съпругата на един мъж.

Симонета се обърна рязко и огледа лицето на госта си за признаци за черен хумор. И ги видя — тънките устни потрепнаха и после пак заговориха:

— А престъплението ми се състои в това, че съм пресякъл същия площад, който била пресякла и тя, но в посока, обратна на часовниковата стрелка, при това в нощ, когато луната е дебела и пълна. Жената развила млечна треска, разболяла се и умряла. Сега съпругът й хвърля камъни по децата ми, когато ги види на улицата — Симонета се опита да каже нещо, но той продължи: — Не ме разбирайте погрешно, не търся съчувствие. Поуката от моя разказ е следната: някои от моите предшественици — зелотите, са били обградени от някои от вашите предшественици — римляните. И въпреки това ето ни сега — дишаме, живеем. Вие сте имали съпруг, а аз… — тук очите му отново омекнаха. — … имам съпруга. И, моля да ми простите, но вие сте млада и нищо чудно отново да срещнете любовта.

— Това никога няма да стане! — отсече домакинята и закрачи бързо напред.

Манодората се усмихна лекичко, защото разбираше много повече, отколкото тя му казваше. Тръгна след нея, хвана ръката й и я извърна към себе си.

— Кажете ми, синьора, молите ли се?

— Да се моля ли?

— Вие сте християнка. Е, молите ли се, ходите ли на литургия?

— Да… ами аз… правех го някога.

— Но сега се обръщате за утеха към класическите легенди, така ли? Може би за вас ще бъде по-добре, ако се обърнете към вашия християнски бог!

— И това го казвате вие? Вие, чийто народ е преследван от християните векове наред? И продължава да бъде преследван?

Манодората поклати глава и поясни:

— Обидите, които са ми нанесени, са нанесени от хората, не от Бога. Гарантирам ви, че ако се върнете към вярата си, тя ще ви помогне. Аз не тая никаква омраза към вашия Христос, само към онези, които безчинстват в негово име!

Симонета беше сащисана. Тя не познаваше подобна сила да се прощава. И знаеше, че Грегорио, Рафаела и мразещите евреите граждани на Сароно никога не биха демонстрирали подобно състрадание и разбиране към друга религия. Усещаше, че трябва с нещо да компенсира несправедливостта, извършена спрямо този човек и неговия народ, но какво можеше да стори? Той насочи сивите си очи към нея и сякаш разчете мислите й.

— Можете да сторите много, като направите нещо малко. Ако се отнасяте към мен с уважение, ако ме поканите в къщата си, тези малки ваши стъпки биха могли да променят цели светове!

И й предложи ръката си, като че ли й отправяше предизвикателство да демонстрира добра воля. Тя с радост го хвана под ръка и двамата поеха към къщата. Рафаела и Грегорио сигурно вече се бяха върнали от пазар и вероятно гледат от прозорците, но за нея това нямаше никакво значение. Докато вървяха под колоните и тя водеше Манодората към прага на дома си, усети, че се изпълва с благодарност. В едно сърце, което беше раздирано било от смразяващия хлад, причинен от загубата на Лоренцо, било от изгарящия огън в погледа на Бернардино, тя долавяше една нова топлота — бе открила приятел.

Дванайсета глава

Селваджо проговаря, Амария проглежда

Амария никога нямаше да забрави първия звук, който излезе от устата на Селваджо. Бяха минали няколко седмици, откакто го бяха спасили, и състоянието му се подобряваше с всеки изминал ден. Постепенно той започна да изпълнява дребни задачи в къщата и в двора, за да помогне на онези, които бяха помогнали на него. Не бе произнесъл още и думица, но делата му говореха за добро сърце, докато цепеше дърва, грижеше се за кокошките или хранеше прасето. Зае мястото си в живота на двете жени по толкова незабележим, но и толкова перфектен начин, че те едновременно рядко усещаха промяната, но и не можеха да си представят какво би било без него. Усещаха болезнено отсъствието му, когато отидеше за вода или до пазара, и ги оставеше сами дори само за два часа. Не отлепяха очи от него — старицата, за да вижда отново сина си, а Амария с чувство, което все още не можеше да определи. Облякоха го в старите дрехи на Филипо, хранеха го и се грижеха за него като за дете, но и той започна да се грижи за тях така, както те за него. Стана ясно, че не само не можеше да говори, но и да пише — пробваха го на няколко пъти с парче дърво и овъглена пръчка. Единственият звук, който издаваше, бе дишането му. Понякога за Амария това бе най-приятният звук, докато седяха край огнището и тя го слушаше как си поема въздух и как издиша, напомняйки й за океана, който никога не бе виждала. Обикновено в подобни моменти той държеше в обезобразените си ръце парче дърво и камата на Филипо. Изглеждаше прехласнат по жилките на дървесината, по усещането й в ръцете си. Стискаше здраво парчетата дърво или треските, които дялкаше, сякаш бяха нещо фундаментално, някаква природна стихия — работеше с дървото толкова всеотдайно и пристрастено, че Амария и баба й достигнаха до извода, че сигурно в предишния си живот се е занимавал с дърводелство. Тогава все още двете нямаха представа, че дървото няма нищо общо с предишния му живот, но пък е било първото нещо, което е зърнал в сегашния си. Първите фигури, които издялка, бяха груби и несъразмерни, затова ги хвърли директно в огъня. Но с напредването на времето уменията му нараснаха и той започна да изработва малки фигурки, които забавляваха много Амария. В края на всяка такава вечер тя скриваше изработеното от него в полите си и пазеше всяко негово творение — шкафът й започна да се препълва от тази непрекъснато нарастваща тълпа дървени куклички. Бе в състояние да наблюдава Селваджо часове наред — и го правеше. Говореше му почти непрекъснато, а когато той се засмееше, както правеше напоследък, представляваше странна гледка — лицето и тялото му се разтърсваха като на повечето развеселени мъже, но от него не излизаше нито звук.

Но звукът най-сетне дойде. Веднъж Селваджо бе решил да запуши веднъж завинаги дупката във вратата, от която бе паднал един чвор и сега оттам нахлуваше непрекъснато студен въздух. Докато ковеше новата дъска, той удари ръката си и извика. Амария се втурна към него, а той изпусна чука и се загледа в ударената си ръка. После двамата се спогледаха невярващо и се разсмяха — нейният смях музикален, а неговият — беззвучен както винаги. Амария го отведе до огнището, хванала го за наранената ръка, накара го да седне и донесе мехлем, за да спре кръвта. После извика:

— Хайде, опитай пак! Възможно е да успееш да проговориш! Хайде, давай!

Той като че ли забрави болката в ръката си, докато кривеше уста в опит да повтори вика. След няколко опита от гърлото му излезе някакъв звук — плоско, гърлено „О-о-о!“ като вик на мармот. Амария се засмя и плесна с ръце. Неспособен да сдържи вълнението си, Селваджо скочи от столчето и се разтанцува из стаята, размахвайки от щастие ръце. Превръзката му се разви и се понесе около него като панделка. Амария се въртеше като пумпал с полите си, повтаряйки непрекъснато „О-о-о!“. Така ги завари баба й, когато се върна. А когато чу звука, излязъл от устата на Селваджо, тя едва не се изкуши да се присъедини към танца им, но възрастта и достойнството й не й позволиха. Пък и едно тъничко гласче в сърцето й шептеше, че това може да се окаже началото на края, че скоро той може да напусне техния дом.

* * *

От този момент нататък Амария Сант Амброджо се зае с мисията на живота си — да научи един дивак да говори. Тази мисия събуди цялата й топлота, всеотдайност и жизнерадостната й природа и тя й се отдаде с наслада и огромно търпение. Самата тя заклета бърборана, Амария изпитваше удоволствие да го слуша как бавно, но сигурно усвоява сричките. Крачката от „о“ до „и“ беше малка, а оттам дойде ред на „е“, докато накрая всички гласни си дойдоха на мястото. Бърбораната вече го изчакваше търпеливо да произнесе думата си, онази, която доскоро не млъкваше, сега мълчеше, докато той се бореше със словото, говорителят се превърна в слушател. Бабата наблюдаваше внучката си как обучава Селваджо. Не можеше да не забележи новопридобитата й зрялост — момичето действително бе израснало за една нощ чрез задачата, която си бе поставило. Вече не беше задъханата, неспираща да бъбри девойка, а жена със съвсем нови качества — почти майчинска, всеотдайна загриженост и внимание, които допълваха великолепно женската й красота. Дори и критичното око на баба й не бе в състояние да отрече, че новата роля на Амария й подхождаше напълно. Само един бог знаеше какви ли опустошения ще нанесе тази нова Амария на изгубения младеж — мъж без име и без семейство. В Амария той би могъл да открие едновременно майка и любима, страстно сърце и две успокояващи ръце. Тя бе цялата живот, здраве и топлина, докато единственото, което бе познал той, бе студената смърт. Старицата наблюдаваше внучката си как учи Селваджо със сърце, изпълнено едновременно с гордост и грозни предчувствия.