Тук и двете жени се загледаха в пациента си с погледи, пълни с очакване. Той бе хапнал съвсем малко, но не бе откъснал от тях очи по време на целия разговор. Очите му като че ли се усмихваха. Очевидно разбираше и дори отвори уста, за да каже нещо, но не излезе нито звук. Притесни се от неспособността си да говори и се напъна, но старицата вдигна ръка и рече:

— Не се напрягай, човече! Все още ти е твърде рано за такива неща. Когато се нахраниш както трябва и се възстановиш, тогава ще му мислим по-нататък.

Ала за Амария бе невъзможно да продължава да мълчи. Тя го погледна в очите и този път заговори по-бавно:

— Но ти ни разбираш, нали? Говориш милански, нали? Можеш ли да кимнеш?

Селваджо кимна бавно, но после веднага се строполи обратно на импровизираната възглавница от овча кожа. Бабата го видя и отсече:

— Остави го на мира, дете! Върви сега да прекършиш врата на една кокошка — червената е най-добре. През това време момчето ще си почине, а по-късно може да хапне и супа.

Когато Амария излезе, старицата оправи завивката на странника и той бързо заспа. Тя също щеше да стори всичко по силите си, за да го изцели, но сега, когато вече бе сигурна, че ще оживее, виждаше, че няма нужда да бърза. Защото, когато той се възстановеше и проговореше, щяха да завалят въпроси, които искат отговори, и планове, и кроежи. И накрая щеше да се върне там, откъдето беше дошъл. Старицата се заслуша в отдалечаващите се стъпки на внучката си и хвана нежно ръката на Селваджо. Обгърна мазолестата му ръка, онази, която бе държала меча, в своите разкривени старчески пръсти и я стисна така, както бе стиснала ръката на Филипо, преди да тръгне на война. Тя не знаеше почти нищо за този дивак, но беше сигурна в едно — че не иска той да си тръгва оттук.

За Амария пък стана добре, че излезе. Сърцето й беше препълнено от емоции. Бе твърдо решена да помогне на своя Селваджо да си стъпи на краката. Подгони червената кокошка из двора, вдигнала високо полите си, крещейки от радост като дете. А после внезапно спря. Не трябваше да вика така — можеше да притесни Селваджо. Пусна полите си до прилична дължина и забави стъпки. Приглади коса и втъкна непослушните кичури зад ушите си. Имаше важна работа, важна отговорност. Досега Амария не бе имала никого, за когото да се грижи — тя бе главната грижа на баба й, нейната любима внучка, и беше гледана като красиво цвете. Въпреки нищетата им баба й винаги се бе старала да й осигури всичко необходимо — винаги й даваше най-добрите порции месо от скромната им трапеза, последния комат хляб и последната глътка вино. Беше се опитала дори да й даде собственото си легло, когато момичето бе израснало твърде голямо за детското си креватче — така наречената им спалня беше малко по-широка от стълба и се затопляше единствено от огнището под тях. Но това вече Амария беше отказала, тъй като уважаваше твърде много възрастта на старицата и не искаше да я лишава от легло. Стигаше й да се свие върху овчата кожа на пода.

Амария бе израснала като единствено дете и никога не й се бе налагало да се примирява с някое сополиво по-малко братче или сестричка. Никога не бе носила отговорност за отглеждането на нещо повече от кокошките, които сега кълвяха зърно около нея. Бе ги превърнала в свои деца, те бяха и куклите й в една къща, твърде бедна, за да разполага с кукли. И затова винаги бе обръщала гръб, когато баба й скършваше врата на някоя от кокошките. А ето че сега трябваше да си замине червената кокошка — нейната любимка. Амария въздъхна и без повече суетня приклещи в ъгъла безмозъчната птица и я улови в полите си. Досега баба й никога не я бе молила да прекършва вратовете на кокошки, но днешният ден бе различен — имаше друг човек в нужда и баба й държеше тя да отвърне на предизвикателството. Което Амария щеше и да стори. Стисна червената кокошка здраво в едната си ръка, а с другата й скърши врата.

Докато се връщаше обратно към къщата с още топлата птица, увиснала от ръцете й, тя вече вървеше с доста по-високо вдигната глава. За тези няколко мига в скромния им двор Амария беше пораснала изведнъж. Баба й се бе грижила за нея, при това добре. А сега тя, Амария Сант Амброджо, щеше да се грижи за Селваджо.

Девета глава

Чудесата на безбожниците

Докато отец Анселмо наблюдаваше художника как работи, имаше чувството, че става свидетел на чудо. Задълженията му в тези размирни времена бяха предимно сърцераздирателни и обременителни, затова когато не раздаваше милостиня на бедните, не утешаваше скърбящите и не извършваше погребения и опела за мъртвите войници, той успокояваше духа си, като наблюдаваше Бернардино как атакува белите стени на църквата му и им вдъхва живот. Свещеникът гледаше с изумление как Луини почиства най-старателно стените с вода и оцет, прилежен като перачка. Беше в църквата и когато Бернардино се разхождаше наоколо с въже и пръчка и вземаше мерки, които отбелязваше директно върху стените. Беше там и когато Бернардино смеси своя хоросан с креда и темперни бои от яйце. Беше там и когато започна първото от чудесата — рисуването на скиците с широк замах на въглена. От черните вълни на линиите се раждаха прекрасни едноцветни изображения на светци и грешници, на ангели и демони, на апостоли и еретици. А после, когато художникът започна да добавя и цветовете, на какви чудеса стана свидетел Анселмо! Видя как Бернардино полага първите сенки в чисти цветове, нанасяни пласт по пласт. Такива силни червени нюанси, такова синьо, такова зелено и златисто, които Анселмо не беше подозирал, че съществуват в Божия спектър! Бернардино изработваше боите си сам, така, както го бе учил Да Винчи, използвайки плодовете на природата — но възможно ли е природата да е родила толкова ярки багрила? Даже най-яркото цвете и най-пъстрият папагал биха бледнели пред работата на Бернардино Луини! А после, за очертанията на образите, бяха използвани нюансите на същия цвят, но вече в по-малки количества и смесени с малко бяло. А какви пастелни, приглушени тонове се появиха оттам нататък — мекото синьо на лятното небе, свенливата руменина на розата и трептящото жълто на жълтъка. Никога досега свещеникът не бе виждал такива картини — изработени с такава прецизност, с толкова топли цветове. Бернардино създаваше истински чудеса, докато балансираше на свой риск на нестабилното скеле от дъски и въжета. Четките и палитрите му висяха около него, поддържани от находчиво направена система от колани и върви. Художникът работеше само по панталон и риза, но ризата скоро заприлича на дъгоцветно стъкло от многократните изтривания на изцапаните му с багрила пръсти. Когато дните бяха по-топли, той захвърляше нетърпеливо ризата от тялото си, усещайки, че се сгорещява. В подобни моменти самата му плът се сдобиваше с тези племенни белези, а мускулите му ги раздвижваха подобно крила на райска птица.

По време на ежедневните литургии Бернардино се щураше нетърпеливо в задната част на църквата, докато паството зяпаше с изумление недовършените фигури, които изникваха една след друга по стените на църквата. Луини никога не взе участие в тези ритуали, никога не изрече „амин“, нито пък приклекна в молитва — просто нямаше търпение службата да приключи, та да може да продължава работата си. Свещеникът не можеше да повярва как Луини е в състояние да рисува сцени, излъчващи такава святост, и да придава на лицата на фигурите си такова набожно изражение, без самият той да е вярващ. Ако трябваше да бъде честен към художника, би могъл да определи светогледа му в най-добрия случай като класически, а в най-лошия — като езически. Анселмо оставаше при Луини толкова често по време на работа и двамата разговаряха толкова много, че свещеникът се изпълни с надежда, че би могъл да повлияе до някаква степен на новия си приятел. Чувстваше се привлечен от него — толкова талантлива, а същевременно толкова изгубена душа, чадо Божие, което не познаваше Бога. Накратко казано, той замечта да успее да спечели душата на Бернардино и чрез наставленията си да му помогне да прозре божественото начало на човека и на работата му. Но все още не знаеше, че в това отношение му предстои огромно разочарование.

— Бернардино, знаеш ли, че според свети Йероним изобразителните изкуства са най-божествените от всички останали, защото те рисуват очите на вярващите, насочени към Бога!

Бернардино се усмихна и продължи да рисува. Вече познаваше много добре тази игра и бе наясно как трябва да отговори. Анселмо щеше да се опита да вкара Луини в Божията кошара, а Луини ще се опита да го шокира, при което и двамата ще се провалят.

— В Древния Рим художниците на Цезар улавяли сцените на оргиите за фризовете, като карали роби да се съчетават пред тях — каза сега.

Анселмо пак опита:

— Във Ватикана има една картина на Дева Мария, която излъчва такава божественост, че рони истински сълзи за греховете човешки. Този пример е само един от множество други за това как талант като твоя може да трансформира живота на вярващите, ако картината е изработена със сърце, отдадено на Бога.

— Древните май някога зазиждали в основите на храмовете си живи девици. Представяш ли си колко сълзи са се ронели през онези дни, а?!

— В Константинопол има изображение на сватбата в Кана Галилейска, от което тече истинско вино. Нарисувано е от монах, който отдава чудото на редовното си самобичуване и молитвите си за покаяние.

Бернардино се обърна на увисналата от тавана дъска, която се разклати опасно. Втъкна четката зад ухото си и отпи от водата в мяха, поставен на кръста му. После сведе надолу очи, пълни с много обич, към закръгления свещеник, който му правеше компания през всичките тези дни и часове, и попита: