— Но как? Онова, за което ме молите, е напълно невъзможно! Ако можех да изкарвам пари, нямаше да бъда тук, при вас!

— Помислете си, госпожо! Няма ли някакъв начин, някаква възможност, която да ви е била предложена? Използвайте ума си, защото аз помагам само на онези, които знаят как да си помогнат и сами.

Разбира се, че си спомняше. Прощалните думи, с които той я беше изпратил, думите, които навремето й се сториха толкова обидни. Но ето че сега онова споменаване за заплащане можеше да се окаже нейното спасение.

— Ами… имаше един човек, който искаше да ме рисува. За църквата — тук, в Сароно. Но това беше преди известно време. И оттогава аз малко… се промених. Сега може и да не иска вече да ме рисува.

Стори й се, че забеляза проблясването на весело пламъче в очите на евреина, но устните му си останаха все така безстрастни, когато изрече:

— Не ме бива много по комплиментите, синьора, но мога да ви уверя, че всеки мъж, който ви е зърнал, би искал да ви нарисува, ако можеше — след това се изправи рязко, показвайки, че срещата им е приключила. — Ще оставя това решение на вашия здрав разум. След седмица ще ви очаквам с аванса. Ако не се появите, деловите ни отношения приключват дотук.

И й подаде дясната си, златната си ръка, забелязвайки колебанието й, преди да я приеме.

Ръката се оказа изненадващо топла на пипане — очевидно металът се затопляше от чуканчето, към което беше прикрепена. Симонета срещна погледа на евреина. Разбра, че е забелязал колебанието й, което му бе подсказало, че тя е наясно с условията. И за първи път, откакто я прие, той се усмихна, но истински, и усмивката трансформира цялото му лице.

— Не се плашете, синьора — рече човекът, когото наричаха Манодората. — Ръката ми няма да ви убие!

Осма глава

Пробуждането на Амария

Когато Селваджо най-сетне отвори очи, единственото, което видя, бяха дървени дъски.

Първоначално не можеше да помръдне дори очите си. Дъските бяха почти на сантиметър от носа му. Гладки, изтъркани, изгладени от годините. Не бе в състояние да погледне нито наляво, нито надясно, затова за момент си остана така, вперил поглед право напред, примигващ. Сигурно се намираше в ковчега си. Сигурно беше мъртъв.

Не беше очаквал смъртта да се усеща така. И ако беше мъртъв, то тогава как така още усещаше нещо? Защо гърдите и коремът му се раздираха от непоносима болка? Опита се да помръдне — не успя. Значи по-добре да си стои неподвижен и да съзерцава ковчега си. Да си почива. Проследи с поглед жилките на дървото — плавни, красиви линии, като миниатюрен пейзаж. Леки наклони и дълги равнини с мирна, плодородна земя. Или пък вълните на спокойно море, издигащи се и падащи в унисон, тук-там разнообразявани от тъмните риби, на които приличаха възлите. Имаше чувството, че линиите потичат в него, че го обгръщат. Превърна се в едно цяло с пейзажа. Прах при прахта. Дървото бе красиво нещо — защо не го бе забелязвал преди? Защо го виждаше едва сега, сега, когато беше вече в своя ковчег, а може би дори и в земята?

* * *

Не, нямаше как да е под земята, защото отнякъде нахлуваше светлина — светлина, от която очите започнаха да го болят. И някъде далече, над пейзажа и отвъд морето, се носеше и жужеше ядосана муха, отскачайки от прозорец, опитвайки се да излезе, и тя като него в капан.

С херкулесовски усилия Селваджо помръдна очи отляво надясно и главата му започна да пулсира. Въпреки раздиращата болка обаче вече започваше да осъзнава къде се намира — лежеше на дълга маса, покрита със слама. Сламата гъделичкаше носа му, на места златиста, на места почерняла от кръв. Неговата кръв. Лежеше на една страна, с лице само на сантиметри от стената. Дъските, които в началото беше видял, се оказаха подпорите, върху които бе направен плетът на стената. Опита се да извика с надеждата някой да му помогне, но от пресъхналата му уста не излезе ни звук. Не си спомняше нищо, абсолютно нищичко — нито как се е озовал тук, нито какво се е случило с него, нито откъде е и какъв е. В паметта му нямаше нищо от преди дъските, които видя, когато се събуди — беше като ученическа дъска, но изтрита от всичко написано преди, беше като новородено. Разбра, че усещането за ковчег е огромна грешка — оказа се, че дъските за него бяха начало, а не край. В началото бе дървото. И въпреки всичко преди него трябва да е имало нещо — така, както дъските, изграждащи стената, преди са били дърво, което се е издигало в гората, в някакъв друг живот и на някакво друго място. Как обаче знаеше за моретата и рибите и за ковчезите и други такива неща, щом не си спомняше собственото си име? Как знаеше думите за всичко, което виждаше и чувстваше, но не бе в състояние да произнесе дори една сричка? Знаеше всичко и същевременно не знаеше нищо. Съдът на съзнанието му, издуващ се непрекъснато като новородено стъкло, вече бе препълнен с въпроси. Как се е озовал тук? Защо лежи на тази маса? Защо е настрани? Селваджо се претърколи по гръб и бързо научи урока си — беше моментално прободен сякаш от милион остриета, като че ли се бе претърколил върху дъска с гвоздеи. В агонията си се претърколи наново настрани, обаче този път се строполи право на пода. Строполяването му бързо доведе в стаята тичащата Амария.

* * *

Когато Амария постави ръка върху челото на Селваджо, веднага разбра, че вече е вън от опасност. Беше спал на масата им върху наръча слама един ден и една нощ. Двете с баба й бяха избутали масата до стената, за да намалят вероятността да падне от нея, когато се събуди. И той не се събуди, или най-малкото, докато камбаните на катедралата не отброиха деветия час на деня. Не беше усетил нито смяната на превръзките, нито смъденето на горчивия мехлем, който старицата втриваше в раните му. Не беше чул и как Амария приготвя полента, каша на огъня, нито пък, когато бе изпуснала гърнето. Но когато постави пръсти върху челото му там, на пода, където сега той лежеше, тя веднага разбра, че дивакът ще живее.

Амария си казваше, че трябва да провери да не би да има температура, но всъщност й се искаше да усети отново топлата му кожа. Когато очите му се спряха върху нейните, тя се стресна, а после се усмихна сконфузено. Неговите устни не й върнаха усмивката — направиха го очите му. И тя побягна да доведе баба си.

Старицата беше на двора и разпъждаше кокошките с пръчка. Изсумтя, когато чу новината, че дивакът се е събудил, но сърцето й претупа от радост, от онова негово кратко събуждане, когато го бяха довели в дома си, тя не си бе позволявала да чувства нищо към него, защото знаеше, че може и да не оживее. Затова се бе държала изключително сдържано. Но сега вече не бе в състояние да се преструва на безразлична, когато се втурна бързо към къщата след бъбривата си внучка. Завари младежа вече повдигнат на лакът. Двете жени моментално го вдигнаха под мишниците и му помогнаха да се върне на импровизираното си легло. Амария пъхна под раменете му навита овча кожа за възглавница, а после се втурна към огнището да вземе гърнето с кашата и през цялото това време нито за момент не млъкна.

— Бабо, ти придържай главата му. Можеш ли да държиш главата си мирна? Можеш ли да си отвориш устата? Ето, хапни малко от това. Ще ти се отрази добре. Бабо, изтрий му брадичката. Това е обикновена каша, но я направих по-лека, с малко козе мляко, зехтин и хубав пармезан. Имаме си една бучка от това сирене в килера, увита е в платно и я пазим само за специални случаи като Пасха и Юл, и денят на свети Амброзий. Той е нашият светец, ако не знаеш — искам да кажа, че е светец на Ломбардия и на Милано. И специално мой светец, защото нося неговото име. Но реших, че пармезанът ще ти дойде добре. В крайна сметка, щом нещо има добър вкус, трябва да е добро и за човека, нали така?! А за тази вечер мисля, че ще заколим една кокошка. Нали така, бабо? Мисля, че ще ти се отрази много добре, защото нашите кокошки са най-хубавите в Павия, нали така, бабо?

— Нищо подобно.

— Както и да е. Мисля, че една топла пилешка супа ще те изправи скоро на крака. А утре може и да открия някакви корени в гората, може би розмарин за кашата. Розмаринът е много полезна лечебна билка, а аз разбирам малко от такива неща. Баба винаги казва, че съм си същински лекар, тя има много високо мнение за моите умения.

— Не съм казвала нищо подобно.

— Можеш да питаш и Силвана, ако не ми вярваш. Тя е моята приятелка. Миналата пролет изкара една толкова лоша треска, че си мислехме, че ще я изгубим. Обаче моята отвара от градински чай я спаси от сигурна смърт! Вярно, кожата й леко жълтееше в продължение на седем дни и нощи и езикът й малко се поду, но после се почувства като нова!

— Жалко, че езикът й не се схвана завинаги, Амария. А това би било най-доброто лечение за нея, защото бъбривостта й може да се сравни само с твоята.

— В името на всички светци, забравих да ти кажа името си! Не сме се запознали както трябва. Аз съм Амария Сант Амброджо, а това тук е моята баба. Намерихме те в гората. Ти беше в ужасно състояние, обаче ние се погрижихме за теб и сега изглеждаш значително по-добре. Не смяташ ли и ти така, бабо?

— Опасността още не е отминала — промърмори старицата.

— А ти ще ни кажеш ли името си? От Милано ли си?

Това вече дойде в повече на старицата и тя извика:

— В името на свети Амброзий, дете! Как очакваш от човека да говори с уста, пълна с каша, а и ти не спираш да му бъбриш в ушите, а?! Дай му малко време да си поеме дъх! Времето и тишината ще му помогнат много повече от твоята настойчивост!