Sara Shepard - Лукс и грях

— Боже господи, дървета. Такъв кеф е да видиш големи високи дървета!

Петнайсетгодишният брат на Ариа Монтгомъри, Микеланджело, бе подал глава през прозореца на колата като голдън ретривър. Ариа, родителите й Ела и Байрън — те настояваха децата да се обръщат към тях по име — и Майк пътуваха от международно летище „Филаделфия“. Току-що бяха пристигнали с полет от Рейкявик, Исландия. Бащата на Ариа беше професор по история на изкуствата и семейството бе прекарало последните две години в Исландия, докато той участваше в изследователски проект за документален филм, посветен на скандинавското изкуство. Сега, след като се върнаха, Майк се възторгваше от каубойския пейзаж на Пенсилвания. А това означаваше — от абсолютно всяко нещо: от каменния хан от осемнайсети век, където се продаваха украсени керамични вази, през черните крави, взрени безсмислено в колата им иззад дървената ограда на крайпътен обор, та до мола, построен в колониален стил в периода, в който ги нямаше. Дори очуканата двайсет и петгодишна сграда на МакДоналдс печелеше симпатиите му.

— Леле, нямам търпение да си купя нещо за пиене оттам! — слюноотделяше момчето.

Ариа простена. Майк бе прекарал доста самотно двете години в Исландия — твърдеше, че исландските момчета са „женки, които яздят малки гейски кончета“, — докато тя направо разцъфтя. Новото начало бе точно това, от което се нуждаеше по онова време, така че се зарадва, когато баща й обяви, че семейството се мести. Беше есента след изчезването на Алисън, когато момичетата вече се бяха отдалечили и тя бе останала без приятели — само с досадни съученици, които познаваше откак се помни.

Преди да замине за Европа, Ариа понякога забелязваше, че момчетата я заглеждат с интерес, но после отместват очи. Със стегнатата си фигура на балерина, права черна коса и нацупени устнички, Ариа знаеше, че е готина. Хората винаги й го казваха; но тогава защо не бе ходила на среща допреди пролетното тържество в седми клас? При един от последните случаи, в които тя и Спенсър бяха излезли заедно — неловко събиране през лятото, когато Али изчезна — Спенсър й бе казала, че ще я свалят доста повече, ако поне малко се постарае да пасне в компанията.

Но Ариа не знаеше как „да пасне“. Родителите й бяха набили в главата й, че тя е личност, индивидуалист, че не следва стадото, че трябва да е вярна на себе си. Проблемът беше в това, че Ариа не бе сигурна коя всъщност е Ариа. Откак навърши единайсет, беше опитала с Ариа — пънкарката, Ариа — художничката, Ариа — документалистката и, точно преди да се преместят, дори Ариа — идеалното роузуудско момиче, онова, което носеше поло, яздеше кон и мъкнеше туристическа раница: всичко, по което си падаха роузуудските момчета, но което тя не беше. За щастие, заминаха за Исландия две седмици след този безуспешен опит и там всичко, всичко, всичко се промени.

Баща й бе приел предложението за работа точно след като тя започна осми клас. Ариа предполагаше, че причината да заминат така бързо бе в една тайна, свързана с Байрън, която единствено тя — и Алисън Дилорентис — знаеха. Беше се зарекла никога повече да не мисли за това в минутата, когато самолетът пое към Исландия, и след няколко месеца в Рейкявик животът в Роузууд наистина се превърна в далечен спомен. Родителите й сякаш отново се влюбваха и дори брат й с неговия ужасен провинциализъм научи не само исландски, но и френски. А Ариа се влюби… няколко пъти, всъщност.

Какво като роузуудските младежи не приемаха ексцентричната Ариа? Исландците — богатите, земни, възхитителни исландски момчета — определено я харесваха. Срещна Халбьорн веднага щом се нанесоха. Той беше на седемнайсет, диджей, имаше три понита и най-жестокото тяло, което бе виждала. Предложи й да я заведе на гейзерите и докато заедно гледаха как един от тях клокочи и изпуска голям облак гореща пара, той я целуна. След Халбьорн се появи Ларс, който обичаше да играе със старата й кукла Пигтуния — тази, която я съветваше в любовта — и водеше Ариа на най-добрите денс-партита, които се вихреха по цяла нощ до пристанището. В Исландия тя се чувстваше харесвана и секси. Тук тя се превърна в Исландската Ариа, най-добрият вариант до момента. Откри своя стил — някаква смесица между бохемско и ултрамодерно, на много катове, с ботуши с връзки и маркови дънки, които си купи при едно пътуване до Париж — четеше френски философи и пътуваше до Йорейл само с една остаряла карта и няколко чифта бельо.

Ала сега всеки роузуудски пейзаж, който виждаше през прозореца на колата, й напомняше за миналото, което искаше да забрави. Ето там беше заведението „Чийзстековете на Фера“, където бе прекарала часове наред с приятелите си от прогимназията. Там беше и кънтри клубът с неговата каменна порта — родителите й не членуваха, но тя бе ходила със Спенсър, а веднъж, в прилив на храброст, беше отишла при тогавашната си тръпка Ноъл Кан и му бе предложила да си разделят един сладолед. Той, естествено, я отряза безцеремонно.

А ето я и слънчевата, поръбена с кичести дървета улица, където някога живееше Алисън Дилорентис. Колата спря на кръстовището и Ариа се загледа; виждаше я добре, втората къща, броено от ъгъла. На паважа имаше купчина боклук, но иначе домът изглеждаше тих и спокоен. Само толкова успя да забележи, преди да се извърне и да закрие очи. В Исландия имаше дни, в които почти забравяше Али, техните тайни и всичко, което се случи. Намираше се в Роузууд едва от десет минути, но буквално чуваше гласа на изчезналата си приятелка при всяка позната гледка и виждаше отражението й в прозорците на всяка къща. Ариа се сви на седалката си и се опита да не заплаче.

Баща й пресече още няколко улици и спря пред тяхната къща, същинска сърдита постмодернистична кафява кутия с един-единствен огромен квадратен прозорец точно в средата — голямо разочарование след бледосинята фасада на къщата им в Исландия с изглед към морето. Ариа последва родителите си вътре, всички се засуетиха в различни стаи. Чу как Майк вдига мобилния си телефон някъде навън и размаха ръце да прогони блещукащите прашинки, които изпълваха въздуха.

— Мамо! — Майк влетя през входната врата. — Току-що говорих с Чад, той каза, че днес са първите тренировки по лакрос1.

— Лакрос? — Ема се появи откъм трапезарията. — Точно сега?

— Да! — възкликна Майк. — Отивам! — И той отхвърча към стаята си.

— Ариа, скъпа? — Гласът на майка й я накара да се обърне. — Ще го закараш ли на тренировките?

Ариа се изсмя леко.

— Нямам книжка, мамо.

— Е, и? В Рейкявик шофираше непрекъснато. Стадионът е само на няколко километра, най-лошото, което може да стане, е да блъснеш някоя крава. Просто го изчакай, докато свърши.

Ариа замълча. Майка й вече звучеше уморено. Чуваше как татко й отваря и затваря шкафовете в кухнята, мърморейки си под нос. Щяха ли да се обичат родителите й както в Исландия? Или нещата щяха да са същите, като преди да заминат?

— Добре — въздъхна накрая. Остави куфарите си в антрето, взе ключа от колата и се метна на шофьорското място.

Брат й се качи до нея. За нула време беше успял да се спретне в спортния си екип. Ентусиазирано дърпаше мрежата на стика си, но не пропускаше и да я погледне с ехидна знаеща усмивка.

— Радваш ли се, че се върнахме?

Тя само въздъхна в отговор. По време на цялото пътуване от летището Майк стоеше с пръсти, опрени на стъклото, и възкликваше: „Махнали са рампата на скейтърите!“ или „Кравите все още си вонят като преди!“. Ариа едва бе натиснала спирачките, когато той отвори вратата и се втурна към голямото игрище, покрито с добре окосена трева.

Тя зарея поглед през шибидаха и въздъхна отново. Не щастлива, направо съм очарована, че се върнахме. Един пъстър балон спокойно се носеше сред облаците. Навремето обожаваше да гледа балоните, но днес примижа с едното око, фокусира го и се престори, че го спуква с изстрел на показалеца си.

Групичка момчета с бели тениски на „Найк“, торбести панталони и бейзболни шапки, обърнати с козирката назад, бавно подминаха колата й. Туйто. Всички момчета в Роузууд изглеждаха като излезли изпод индиго. Ариа примигна. Единият от тях даже носеше същата тениска с надпис „Пенсилвански университет“, каквато имаше и Ноъл Кан, момчето, в което бе влюбена в осми клас. Тя заразглежда вълнистата черна коса на момчето. Чакай. Това… той ли беше? О, Боже. Наистина беше той. Ариа не можеше да повярва, че носи същата тениска, с която се разхождаше и на тринайсет. Кой знае, може би му беше късметлийска, или пък я свързваше с някое друго спортно суеверие.

Ноъл я изгледа изпитателно, след което се приближи към колата и почука на прозореца й. Тя го свали.

— Ти си момичето, дето отиде на северния полюс. Ариа, нали? Приятелката на Али Ди?