Тя подмина Майър Парк, където някога двете с Али бяха карали с часове. Опитваха се да въртят педалите едновременно и когато успееха, Али извикваше „Женени сме!“. След това завиваха и скачаха по едно и също време.

Ами ако не Мая бе сложила бележката на колелото? Когато попита Ариа дали Али е издала тайната й, Ариа бе отвърнала „Какво? Наскоро ли?“. Защо бе попитала това? Освен… Освен ако Ариа не знаеше нещо. Освен ако Али не се бе завърнала.

Възможно ли бе?

Емили подкара по чакъла. Не, това беше лудост. Майка й все още си разменяше коледни картички с госпожа Дилорентис — щеше да е чула нещо, ако Али се беше появила. Някога, когато изчезна, новините не спираха да коментират случая. А родителите на Емили обикновено пускаха Си Ен Ен по време на закуска. Ако Али се появеше, със сигурност отново щеше да бъде голяма новина.

Все пак беше вдъхновяващо да си го представя. Всяка нощ, откакто приятелката й изчезна, Емили бе питала своето магическо кристално кълбо дали Али ще се върне. И макар понякога то да й отговаряше Почакай и ще видиш, никога, нито веднъж не бе казало „не“. Тя се обзалагаше със себе си: Ако две деца, облечени в червено, се качат днес в училищния автобус, прошепваше Емили, Али е добре. Ако на обяд сервират пица, Али не е мъртва. Ако треньорката ни накара да упражняваме обръщания, Али ще се върне. В девет от десет случая според малките й суеверия излизаше, че Алисън е жива.

Може би беше права през цялото време.

Тя заизкачва един баир и направи рязък завой, като мина на косъм от знака, обозначаващ мемориала на битка от американската война за независимост. Ако Али се бе върнала, какво щеше да стане с приятелството й с Мая? Малко се съмняваше, че ще може да има две най-добри приятелки… и то две, към които изпитваше толкова близки по природа чувства. Питаше се как изобщо Али би възприела Мая. Ами ако се окажеше, че не могат да се понасят?

Страшно ми хареса.

Трябва да бъдем само приятелки.

Тя подминаваше красиви ферми, рушащи се каменни ханове и градинарски пикали, паркирани встрани от пътя. Точно оттук минаваше на път за къщата на Али — всъщност оттук бе минала за последен път преди целувката. Не беше планирала да я целува, преди да дойде, просто бе реагирала на момента. Никога нямаше да забрави колко меки бяха устните на Али, нито потресеното й изражение, след като се отдръпна. „Това пък защо беше?“, бе попитала Алисън.

Внезапно зад гърба й прозвуча вой на сирена. Емили едва успя да свие настрани, преди една линейка да профучи край нея. Надигна се вихрушка, която запрати прахоляк в лицето й. Емили изтри очи и проследи линейката с очи, докато се изкачваше по хълма, и после спря при пресечката с улицата на Али.

Сега тя зави по нея. Емили изведнъж се уплаши. Улицата на Али беше… улицата на Мая. Тя сграбчи гумените ръкохватки на колелото си.

При цялата тази лудост бе забравила тайната, която Мая бе споделила с нея снощи. Рязането. Болницата. Онзи голям назъбен белег. „Понякога просто чувствам, че трябва да го направя“, бе й казала тя.

— Боже мой — прошепна Емили.

Бясно завъртя педалите и зави на ъгъла._ Ако сирената на линейката спре, докато изляза иззад ъгъла, помисли си тя, значи Мая е добре._

Но в този момент линейката спря пред дома на Мая. Сирената продължаваше да пищи. Навсякъде имаше полицейски коли.

— Не — изхриптя Емили. Медиците в бели престилки вече слизаха и тичаха към къщата. В двора имаше огромна тълпа, някои носеха камери. Емили захвърли велосипеда си на тротоара и се втурна навътре.

— Емили!

Мая си проправи път през хората. Емили пое дълбоко дъх, след което се хвърли в обятията й, а по лицето й течаха сълзи.

— Ти си добре — хълцаше тя. — Боях се, че…

— Наред съм — каза Мая.

Но в гласа й определено имаше нещо, което не беше наред. Емили се отдръпна. Очите на приятелката й бяха мокри и зачервени. Ъгълчетата на устните й бяха увиснали надолу и потръпваха нервно.

— Какво има? — попита Емили. — Какво става?

Мая преглътна.

— Намериха приятелката ти.

— Какво? — Емили се взираше ту в нея, ту в гъмжилото от хора на ливадата. Всичко й се струваше зловещо познато: линейката, полицейските автомобили, тълпите, камерите. Над главите им кръжеше новинарски хеликоптер. Това беше същата сцена като при изчезването на Али преди години.

Емили се откъсна от прегръдката на Мая с широка невярваща усмивка. Наистина се бе оказала права!

— Знаех си!

Мая взе ръката й.

— Разкопаваха заради игрището ни за тенис. Майка ми беше там. Тя… я видяла. Чух я от спалнята си да крещи.

Емили пусна ръката на Мая.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш?

— Опитах се да ти се обадя…

Емили сбръчка чело и се втренчи в нея. После изгледа мощната група ченгета. Хлипащата госпожа Сенжермен встрани. Полицейската лента с надпис „Не преминавай“, опъната около задния двор. И накрая вана, паркиран на алеята. На него пишеше „Морга към Роузуудско полицейско управление“. Трябваше да го прочете шест пъти, преди да го осъзнае. Сърцето й заби лудо и изведнъж Емили не можеше да си поеме дъх.

— Не мога… да разбера — заекна тя и направи стъпка назад. — Кого са открили?

Мая я погледна съчувствено, очите й блестяха от сълзи.

— Твоята приятелка Алисън — прошепна тя накрая. — Току-що намериха тялото й.

31.

Адът, това са другите

Байрън Монтгомъри отпи голяма глътка кафе и с разтреперани пръсти запали лулата си.

— Открили я докато разбивали бетонната плоча в задния двор на Дилорентис, за да правят там тенис корт.

— Била е под бетона — добави Ела. — Разпознали са я по златния пръстен с инициали. Но за всеки случай правят и ДНК тестове.

Сякаш някой бе фраснал Ариа с юмрук в стомаха. Тя помнеше Алиния златен пръстен с инициали. Родителите й го бяха купили от „Тифани“, когато беше на десет, след като й оперираха сливиците. Али обичаше да си го носи на малкото пръстче.

— Защо са им ДНК тестове? — попита Майк. — Цялата ли се е разложила?

— Микеланджело! — намръщи се Байрън. — Не си особено тактичен пред сестра си.

Майк сви рамене и тикна една дъвка в устата си. Ариа стоеше срещу него, по бузите й се стичаха сълзи, а пръстите й несъзнателно разнищваха края на една ратанова поставка за чинии. Бе два след обяд и всички седяха около кухненската маса.

— Мога да се справя. — Гърлото на Ариа се бе стегнало. — Разложена ли е?

Родителите й се спогледаха.

— Ами да — въздъхна баща й и почеса гърди през една малка дупчица в ризата си. — Тялото е тленно и бързо се разпада.

— Гадост — промърмори Майк.

Ариа затвори очи. Алисън бе мъртва. Тялото й бе изгнило. Някой я бе убил.

— Съкровище? — тихо каза Ела и я прегърна през раменете. — Скъпа, добре ли си?

— Не знам — промълви тя, като се надяваше да не избухне в плач отново.

— Искаш ли „Ксанакс“23 — попита Байрън.

Тя поклати глава.

— Аз искам — бързо каза брат й.

Ариа нервно загриза палеца си. Чувстваше тялото си едновременно горещо и студено. Не знаеше какво да прави, нито какво да мисли. Струваше й се, че единственият човек, който можеше да й помогне да се почувства по-добре, бе Езра. Пред него можеше да излее всичките си чувства. Ако не друго, той поне щеше да й позволи да се свие на грубата покривка за легло и просто да поплаче.

Като изтътри стола си назад, Ариа се отправи към стаята си. Байрън и Ела размениха погледи и я последваха до витото стълбище.

— Миличка? — рече Ела. — Какво можем да направим за теб?

Но тя ги игнорира и бутна вратата на спалнята си. В стаята й сякаш бе паднала бомба. Не беше чистила откакто се върна от Исландия, а и по начало не беше най-прибраният човек на света. Дрехите й се въргаляха по пода на купчини. На леглото й имаше дискове, пайетите, с които украсяваше една шапка, бои за рисуване, карти за игра, Пигтуния, скици на профила на Езра, няколко вълнени чилета. Върху килима имаше голямо червено петно восък. Тя затършува из завивките, за да намери телефона си — искаше да се обади на Езра. Но телефонът го нямаше. Ариа провери в зелената чанта, с която бе ходила на партито снощи, но той не беше там.

Тогава си спомни. След като получи съобщението, бе пуснала телефона все едно беше отровен. Сигурно го беше оставила там.

Тя се затича по стълбите. Родителите й все още стояха там.

— Ще взема колата — каза тя на един дъх и грабна ключовете от масичката.

— Добре — каза баща й.

— Не бързай — добави Ела.

* * *

Някой бе подпрял входната врата на Езра с метална скулптура на териер. Ариа го заобиколи и влезе в антрето. Почука на вратата на Езра. Чувстваше се по същия начин, както когато адски много й се пишкаше — беше мъчително, но знаеше, че скоро ще се почувства много по-добре.