Ариа се затътри по витата стълба и видя баща си, облечен в тънки карирани боксерки и тениска без ръкави, който четеше „Филаделфия Инкуайърър“.

— Добро утро — промърмори тя в отговор.

Пусна машината за еспресо и се загледа в бледите му, малко космати рамене. Той премести крака под масата и изхъмка в коментар на нещо във вестника.

— Тате? — гласът й леко потрепери.

— М-м-м?

Ариа се облегна на плота.

— Призраците могат ли да пращат есемеси?

Баща й вдигна поглед, изненадан и смутен.

— Какво е есемес?

Тя пъхна ръка в кутия със захаросани мюсли и загреба шепа.

— Няма значение.

— Сигурна ли си? — попита Байрън.

Тя задъвка нервно. Какво искаше да попита? Възможно ли е един дух да ми изпраща съобщения? Но хайде стига, знаеше, че е абсурдно. Така или иначе, нямаше представа защо Али би дошла при нея да й причини това. Сякаш искаше отмъщение, но беше ли възможно?

Алисън се бе държала страхотно в деня, когато сгащиха баща й в колата. Ариа бе изтичала зад ъгъла и не бе спряла, докато не се измори. После вървя по целия път до вкъщи и не знаеше какво да прави. Али я прегърна и седяха така дълго време.

— Няма да кажа — бе прошепнала тя.

Но на следващия ден започнаха въпросите. Познаваш ли онова момиче? Студентка ли е? Баща ти ще каже ли на майка ти? Смяташ ли, че го прави с много свои ученички? Обикновено Ариа понасяше любопитството на Али и дори дразнещите й забележки — не й пречеше да е „особнячката“ в групата. Но това бе различно. Това болеше.

Така че през последните дни от училище, преди Алисън да изчезне, Ариа я избягваше. Не й пращаше „Скучно ми е“ по време на часовете по здравеопазване, нито й помагаше да си подрежда шкафчето. И определено не коментираше случилото се. Беше бясна, че Али си вреше носа — все едно ставаше дума за някоя звездна клюка в списание „Стар“, а не за нейния живот. Бясна беше, че Али знаеше. Точка по въпроса.

Сега, три години по-късно, Ариа се питаше на кого всъщност е била толкова ядосана. Не на Али. На баща си.

— Наистина няма значение — отвърна тя на баща си, който търпеливо чакаше отговор и отпиваше от сутрешното си кафе. — Просто още ми се спи.

— Добре — каза Байрън неубедено.

На вратата се позвъни. Не беше Грийн Дей, а обичайното динг-донг. Баща й вдигна очи.

— Чудя се дали не търсят Майк — рече той. — Знаеш ли, че едно момиче от квакерското училище дойде тук в осем и половина и питаше за него?

— Аз ще отворя — каза Ариа.

Тя отключи и открехна колебливо вратата, но там стоеше само Емили Фийлдс. Червеникаво-русата й коса бе разрошена, а очите й — подути.

— Здрасти — каза Емили дрезгаво.

— Здравей — отвърна Ариа.

Другото момиче напълни бузи с въздух — стар навик, който подсказваше, че е нервна. Остана неподвижна за известно време. После каза:

— Трябва да вървя. — И се обърна.

— Почакай! — Ариа я хвана за ръката. — Какво има?

Емили направи пауза.

— Ъ-ъ… Окей. Само че… ще прозвучи странно.

— Нищо. — Сърцето на Ариа заби лудо.

— Мислех си за това, което каза на купона вчера. За Али. И се питах… дали тя някога ви е казвала нещо за мен?

Емили говореше много тихо. Ариа отметна косата от очите си.

— Какво? — прошепна тя. — Наскоро ли?

Очите на Емили се разшириха.

— Какво искаш да кажеш с това „наскоро“?

— Аз…

— В седми клас — прекъсна я Емили. — Казвала ли е… например… нещо по мой адрес? Да е разправяла нещо пред всички?

Ариа примигна. Вчера на партито, когато видя старата си приятелка, повече от всичко й се бе приискало да й разкаже за съобщенията.

— Не — отвърна тя бавно. — Никога не е говорила зад гърба ти.

— О. — Емили заби очи в земята. — Но аз… — поде тя.

— Аз пък получавах едни… — започна Ариа едновременно с нея.

Емили погледна покрай нея и замръзна.

— Госпожице Емили Фийлдс! Здравейте!

Ариа се обърна. Байрън стоеше в дневната. Поне се беше заметнал с раиран халат.

— Не съм те виждал от сума време! — изгърмя той.

— Ами да. — Емили отново изду бузи. — Как сте, господин Монтгомъри?

Той се намръщи.

— Моля ти се. Достатъчно си голяма да ме наричаш Байрън. — Почеса брадичка в ръба на чашата си.

— Е, как върви животът? Бива ли?

— Супер е. — Емили изглеждаше сякаш ще заплаче.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той. — Виждаш ми се гладна.

— О, не. Благодаря. Аз, ъ–ъ, просто май не можах да се наспя.

— Ех, вие, момичета. — Байрън поклати глава. — Все не сте се наспали! Постоянно казвам на Ариа, че й трябват по единайсет часа — трябва да си натрупва сън предварително за по-нататък, когато отиде в колеж и започне да прекарва по цели нощи на купони!

— Той тръгна по стълбите към втория етаж.

Щом се скри от поглед, Ариа отново се обърна към вратата.

— Толкова е… — започна тя. Но тогава забеляза, че Емили вече е прекосила половината ливада и се насочваше към колелото си. — Хей! Къде отиваш?

Емили вдигна велосипеда от земята.

— Не трябваше да идвам.

— Чакай! Върни се! Аз… трябва да поговоря с теб! — извика Ариа.

Момичето спря и вдигна поглед. Ариа сякаш усещаше думите да се роят като пчели в устата й. Емили изглеждаше ужасена.

Но внезапно Ариа се уплаши да попита. Как би могла да говори за съобщенията от А, без да спомене тайната си? Все още не искаше никой да знае. Особено при положение, че майка й беше горе.

После се сети за Байрън с неговия халат и за това колко неудобно се чувстваше Емили. Бе я попитала, Казвала ли ви е Алисън нещо за мен в седми клас? Защо й бе да задава подобен въпрос?

Освен ако…

Ариа задъвка нокът. Ами ако Емили вече знаеше нейната тайна? Тя стисна устни, парализирана от страх.

Емили тръсна глава.

— Ще се видим после — измърмори тя и преди Ариа да успее да се окопити, Емили вече бясно въртеше педалите.

28.

Брад и Анджелина всъщност са се запознали в Роуззудското полицейско управление

— Дами, открийте себе си!

Докато публиката на Опра ръкопляскаше въодушевено, Хана се отпусна във възглавничките с цвят на кафе, балансирайки с дистанционното върху голия си корем. Малко самоопознаване в тази хладна съботна утрин не би й дошло зле.

Миналата нощ беше доста неясна в спомените й — не бе носила контактните си лещи на партито — и главата й пулсираше. Нямаше ли някакво животно? Беше открила няколко празни опаковки от сладкиши в чантичката си. Дали ги беше изяла? Всичките? Все пак коремът я болеше, а и изглеждаше малко подут. И защо си спомняше толкова ясно някакъв камион за доставка на мляко с емблемата на Уауа? Все едно подреждаше пъзел, само дето тя бе прекалено нетърпелива за подобни неща — вечно се опитваше да притисне заедно парченца, които всъщност не пасваха.

На вратата се позвъни. Тя изстена, претърколи се от дивана и не си даде труд да оправи зелената блузка, която се беше усукала и практически оголваше едната й гърда. Отвори вратата и веднага я тресна обратно.

Уха. Беше онова ченге, господин Април. Така де, Дарън Уилдън.

— Отвори, Хана.

Тя го изгледа през шпионката. Стоеше с кръстосани ръце и изглеждаше съвсем делови, но косата му бе в безпорядък, а пистолетът не се виждаше никъде. А и кой полицай работеше в десет сутринта в безоблачен съботен ден?

Хана хвърли поглед на отражението си в овалното огледало на отсрещната стена. Мили Боже. Набръчкани следи по кожата от възглавницата? Да. Подпухнали очи, устни, които плачеха за гланц? Абсолютно. Тя бързо прокара ръце през лицето си, събра косата си в опашка и си сложи тъмните очила на „Шанел“. След това отвори вратата.

— Хей! — започна тя жизнерадостно. — Как сте?

— Майка ти вкъщи ли е? — попита той.

— Тц — каза тя и поклати глава изкусително. — Цяла сутрин ще е навън.

Уилдън стисна устни. Изглеждаше притеснен. Хана забеляза, че има малка лепенка точно над веждата.

— Какво, да не би гаджето да те е фраснало? — посочи тя.

— Не… — Уилдън докосна лейкопласта. — Ударих се в шкафа с лекарствата, докато си миех лицето. — Завъртя очи. — Сутрин не съм най-сръчният човек на света.

Хана се усмихна. Неусетно бе преминала на „ти“.

— На мен ли го казваш. Миналата нощ се изтърсих по задник. Беше толкова тъпо.

Благото изражение на Уилдън внезапно се помрачи.

— Кога се случи това, преди или след като открадна колата?