— Донесох ти нещо.

Тя подскочи на стола. Майка й стоеше до малката телефонна масичка по секси цикламен сутиен и черни шорти за йога.

— Така ли? — тихо промълви Хана.

Госпожа Марин плъзна по нея оценяващ поглед, който се спря на сладоледените сандвичи в ръцете й.

— Наистина ли ти трябват три?

Хана сведе поглед. Беше погълнала единия за по-малко от десет секунди, почти без да усети вкуса му, и вече бе разопаковала следващия.

Усмихна се слабо и бързо пъхна неизядения сладолед обратно в камерата. Когато отново се обърна към майка си, тя тъкмо оставяше син плик с логото на „Тифани“ върху масата. Хана я погледна въпросително.

— Това?

— Отвори я.

Вътре имаше малка синя кутийка, в която блестеше пълният комплект — гривната, обиците и колието — същите, които бе върнала на продавачката в участъка. Хана ги взе в ръце, любувайки се на блясъка им под светлината на лампата.

— Уау!

Госпожа Марин сви рамене.

— Няма защо. — После, за да покаже, че разговорът е приключен, се върна в кабинета, разгъна лилавата постелка и пусна дивидито с йога упражнения.

Объркана, Хана бавно върна обиците в кутийката. Майка й беше толкова странна. В този момент забеляза кремав квадратен плик на телефонната масичка. Името и адресът й бяха написани с главни букви. Тя се усмихна. Една покана за парти бе точно това, от което се нуждаеше, за да си оправи настроението.

Вдишайте през носа и издишайте през устата, прозвучаха успокоителните инструкции откъм кабинета. Госпожа Марин стоеше със спокойно отпуснати до тялото ръце. Дори не помръдна, когато телефонът й изчурулика, което означаваше, че е получила имейл. Това беше времето, което изцяло посвещаваше на себе си.

Хана грабна плика и се качи на горния етаж в стаята си. Седна на леглото, прокара ръце по луксозните си чаршафи и се усмихна на Дот, който кротко спеше на кучешкото си креватче.

— Ела тук, Дот — прошепна тя. Той се протегна и сънливо се покатери в скута й. Хана въздъхна. Може би беше просто предменструалният синдром и цялото това дразнещо, неспокойно усещане щеше да отшуми след няколко дни.

Разкъса плика с нокът и се намръщи. Не беше покана, а бележка, която нямаше особен смисъл.

„Хана,

Дори тати не те обича!

А.“

Какво трябваше да значи това? Но когато извади другия лист в плика, тя хлъцна.

Представляваше цветна разпечатка от онлайн-вестника на някакво частно училище. Хана се взря в познатите образи на снимката. Обяснението отдолу гласеше:

„Кейт Рандал от училище Барнбъри беше водещата на събитието. На снимката е с майка си Изабел Рандал и годеникът на госпожа Рандал, Том Марин.“

Хана запримига бързо. Баща й изглеждаше същият като последния път, когато го видя. И макар сърцето й да пропусна един удар, когато прочете думата годеник — кога се бе случило? — то видът на Кейт бе онова, от което кожата я засърбя. Кейт изглеждаше по-съвършена. Кожата й блестеше, косата беше безупречна. Беше прегърнала щастливо майка си и господин Марин.

Хана никога нямаше да забрави момента, когато за пръв път видя Кейт. Двете с Али току-що бяха слезли от влака в Анаполис и отначало тя забеляза само баща си, облегнат на капака на колата. Но тогава вратата се отвори и Кейт излезе навън. Дългата й кестенява коса бе права и блестяща, а стойката й беше на момиче, което ходеше на балет от двегодишно. Първият порив на Хана бе да се скрие някъде. Погледна изтърканите си дънки и развлечен кашмирен пуловер и направи усилие да не припадне. Ето защо татко ни напусна, помисли си тя. Той иска дъщеря, която няма да го излага.

— Боже мой — промълви Хана и потърси обратния адрес върху плика. Нищо. Изведнъж си даде сметка, че единственият човек, който знаеше за Кейт, беше Алисън. Очите й се спряха върху А-то на бележката.

Сладоледът избълбука в стомаха й. Тя се втурна към банята и грабна допълнителната четка за зъби от керамичната чаша до мивката. После коленичи, надвесена над тоалетната и зачака. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи. Не започвай отново, каза си тя и стисна здраво четката. Нямаш нужда от това.

Хана се изправи и се огледа в огледалото. Лицето й беше зачервено, косата разрошена, а очите — кървясали и подути. Бавно върна четката за зъби обратно в чашата.

— Аз съм Хана и съм страхотна — каза тя на отражението си.

Но не звучеше убедително. Изобщо.

17.

Патоци и гъски

— Окей. — Ариа издуха дългия си бретон от очите. — В тази сцена трябва да си сложиш този гевгир на главата и постоянно да говориш за бебето, което нямаме.

Ноъл сбърчи вежди и потупа с пръст пълните си устни.

— Защо се налага да нося гевгир на главата си, Финландке?

— Защото това е театър на абсурда. Така че се очаква действието да е… абсурдно, ако ме разбираш.

— Схванах идеята ти — ухили се Ноъл. Бе петък сутринта и всички седяха по чиновете си в кабинета по английски. След вчерашния провал с „В очакване на Годо“, следващата задача, която Езра им даде, бе да се разделят на групи и сами да напишат екзистенциалистични пиеси. Екзистенциалистичен беше евфемизъм за „глупав и шантав“. И ако някой умееше да пише глупаво и шантаво, то това беше Ариа.

— Сещам се за нещо наистина абсурдно, което бихме могли да направим — каза Ноъл. — Може нашият герой да шофира джип и понеже е пийнал няколко бири, да катастрофира в езерото с патиците. Но понеже е заспал зад волана, не разбира, че е паднал чак до следващия ден. После в джипа може да има патици.

Ариа се намръщи.

— Как ще го поставим? Струва ми се невъзможно да го пресъздадем на сцена.

— Нямам представа — сви рамене той. — Но това ми се случи миналата година. Беше адски абсурдно. И готино.

Тя въздъхна. Не можеше да се каже, че бе избрала Ноъл за свой партньор точно защото вярваше в писателските му умения. Тя се огледа за Езра, но за съжаление той не ги гледаше, изгарящ от ревност.

— А какво ще кажеш, ако единият от героите се мисли за патица? — предложи тя. — Би могъл да кряка от време на време.

— Ъ-ъ-ъ, чудесно. — Ноъл си записа идеята й с една нахапана писалка „Монблан“. — Ей, може би можем да го заснемем с камерата на баща ми! И да го направим като филмче вместо скучна пиеса, а?

Ариа се замисли.

— Всъщност, би било яко.

Той се усмихна.

— В такъв случай можем да включим сцената с джипа!

— Възможно е. — Ариа се запита дали семейство Кан имат излишен джип за потрошаване. Като нищо.

Ноъл сръчка Мейсън Байерс, който работеше заедно с Джеймс Фрийд.

— Батенце, в нашата пиеса ще има каскада с джип. И пиротехника!

— Един момент. Пиротехника? — вдигна вежди Ариа.

— Супер! — одобри Мейсън.

Тя стисна устни. Наистина нямаше сили за това. Миналата нощ почти не мигна. Обсебена от мисълта за странното съобщение от вчера, бе прекарала по-голямата част от времето в догадки и бясно плетене на една лилава ушанка.

Ужасно беше, че имаше някой, който знаеше не само за нея и Езра, но и за аферата на баща й. Ами ако А пратеше следващото съобщение до майка й? А може би това вече се бе случило? Ариа не искаше майка й да научи истината — не сега и не по този начин.

Ариа не можеше да се отърве от мисълта, че А всъщност може да е Алисън. Просто нямаше толкова много хора, които знаеха. Може би няколко души от факултета и, очевидно, Мередит. Но те не познаваха Ариа.

Ако съобщението беше от Алисън, значи тя бе жива. Или пък… не. Ами ако текстът беше от духа на Али? Един призрак лесно можеше да се промъкне през пролуките на дамската тоалетна в „Снукърс“. А и душите на мъртвите понякога се свързваха с живите, за да получат опрощение, нали? Нещо като последно домашно, преди да получат диплома за небето.

Но в случай, че Али наистина се нуждаеше от опрощение, то Ариа се сещаше и за по-подходящи кандидати от себе си. Като например Джена. Тя покри очите си с ръце, опитвайки се да блокира спомена. Терапевтите твърдяха, че човек трябва да се изправи срещу своите демони, но тя се опитваше да блокира в ума си историята с Джена, също както и спомена за баща й и Мередит.

Ариа въздъхна. В моменти като този й се искаше да не се бе отдалечавала от старите си приятелки. Например от Хана, която седеше през няколко чина — само ако можеше да отиде при нея и да разговарят за това, да й зададе някои въпроси за Али! Но времето наистина променяше хората. Тя се запита дали не би било по-лесно да говори със Спенсър или Емили.

— Здравей.

Ариа подскочи. Езра стоеше пред чина й.

— Здрасти — изписука тя.

Очите й срещнаха неговите сини очи и сърцето й се сви.

Езра се подпря неловко.

— Как си?

— Хм, ами… страхотно. Наистина супер. — Изправи рамене. В самолета на връщане от Исландия беше прочела от тийнейджърското списание, което намери в джоба на предната седалка, че момчетата харесват усмихнати, позитивни момичета. И тъй като демонстрацията на интелигентност вчера не се увенча с успех, защо пък да не пробва с усмивка?