Щом наближиха хамбара, до слуха на момичетата достигнаха смехове и кикот, идващи отвътре. Някой изписка:

— Казах, спри!

— Божеее — проточи Спенсър. — Какво прави тя тук?

Надничайки през ключалката, тя видя Мелиса — нейната строга и благоприлична, перфектна във всичко сестра, и Йън Томас, апетитното й гадже, да се боричкат на дивана. Спенсър отвори вратата с ритник. Плевнята миришеше на мъх и леко прегорени пуканки. Мелиса се обърна.

— Какво, по дя…? — започна тя, след което забеляза останалите и се усмихна. — Охо, здравейте, мацки.

Момичетата изгледаха Спенсър. Тя вечно се оплакваше, че сестра й е злобна кучка, затова винаги се изненадваха, когато Мелиса се държеше мило и приятелски с тях.

Йън се изправи, протегна се и широко се усмихна на по-малката сестра.

— Хей, как е?

— Здрасти, Йън — отвърна Спенсър с далеч по-дружелюбен глас. — Не знаех, че сте тук.

— Разбира се, че си знаела. — Йън се усмихна съблазнително. — Шпионираше ни.

Мелиса оправи черната лента, придържаща дългата й златиста коса и погледна сестра си.

— Е, какво става? — рече тя леко обвинително.

— Всъщност… Не възнамерявах да се натрисам… — запъна се Спенсър. — Но тази вечер мислехме, че ще е свободно.

Йън игриво я шляпна по рамото.

— Само те бъзиках.

По врата й изби руменина. Йън имаше непокорна руса коса, притворени лешникови очи и напълно умопомрачителни плочки на корема.

— Уау, — възкликна Али твърде високо. Всички глави се завъртяха към нея. — Мелиса, вие с Йън сте направо зашеметяваща двойка. Не съм го казвала, но винаги съм си го мислела. Не смяташ ли, Спенс?

Спенсър примигна и смотолеви едно неуверено:

— Ммм…

Мелиса изумена се взря в Али за секунда, след което отново се обърна към Йън.

— Може ли да поговорим отвън?

Йън надигна една бира и те го зяпнаха. Случвало им се беше да пият само скришом от бутилките в барчетата на родителите им. Момчето остави празното шише и им се ухили на излизане, след което последва гаджето си навън.

— Адиос, дами, — намигна той и затвори вратата след себе си.

Али изтупа ръце.

— Още един проблем, разрешен от Али Ди. Сега ли ще ми се отблагодариш, Спенс?

Другото момиче не отговори. Беше твърде заета да гледа през прозореца. В притъмнялото небе започваха да припламват светулки.

Хана пристъпи към изоставената купа с пуканки и загреба пълна шепа.

— Йън е толкова секси! Направо е по-готин и от Шон.

Шон Акърд беше едно от най-сладките момчета в техния випуск и предмет на постоянните й фантазии.

— Знаеш ли какъв слух се носи? — погледна я Али и се просна на дивана. — Шон страшно си падал по мацки с добър апетит.

Хана просия.

— Сериозно?

— Не, разбира се.

Дебеланката бавно върна пуканките в купата.

— Е, момичета — започна Али. — Знам най-доброто занимание за тази вечер.

— Надявам се, че няма отново да бягаме голи! — изкикоти се Емили.

Бяха го направили преди месец — в най-кучия студ — и въпреки че Хана отказа да съблече корсажа и бикините си, останалите бяха притичали през близката царевична нива както майка ги е родила.

— Май прекалено много ти хареса — каза Алисън и усмивката помръкна на устните на Емили. — Но не, това го бях оставила за последния учебен ден. Научих се да правя хипноза.

— Хипноза? — повтори Спенсър.

— Сестрата на Мат ме научи — поясни Али, загледана в снимката на Мелиса и Йън върху перваза на камината. Тазседмичното й гадже, Мат, имаше същата пепеляворуса коса като Йън.

— Как го правиш? — попита Хана.

— Съжалявам, тя ме закле да го пазя в тайна. Искате ли да видим дали работи?

Ариа сбърчи вежди и се отпусна на една лилава възглавничка на пода.

— Не знам…

— Защо не? — Очите на Али се спряха на плюшеното прасе, което надничаше от моравата плетена чанта на Ариа. Винаги разнасяше наоколо странни предмети — играчки, пожълтели страници, откъснати от стари книги, пощенски картички от места, на които никога не беше ходила.

— Хипнозата не те ли кара да говориш неща, които не желаеш да кажеш? — попита тя.

— Има ли нещо, което не можеш да ни кажеш? — контрира я Али. — И защо продължаваш да влачиш това прасе навсякъде? — Тя посочи играчката.

Ариа сви рамене и извади плюшеното животинче от чантата си.

— Татко ми донесе Пигтуния от Германия. Съветва ме за любовния ми живот. — Тя заби пръст в прасето.

— Леле, не му бъркай в задника! — изписка Али с престорен ужас и Емили се разхили. — Как изобщо може да мъкнеш нещо, което баща ти ти е дал?!

— Не е смешно — сопна се Ариа, като рязко се извърна да погледне Емили.

Всички мълчаха и се гледаха безизразно в следващите няколко секунди. Това често се случваше напоследък: една от тях — обикновено Али — повдигаше дадена тема, при което някое от момичетата се разстройваше, но никой не смееше да попита направо какво всъщност става.

Спенсър наруши тишината.

— Да си играем на хипноза звучи малко, хмм, смешно.

— Ти нищо не разбираш — бързо каза Алисън. — Хайде! Мога да го направя с всички ви едновременно.

Спенсър се втренчи в колана си, Емили издиша през зъби, Ариа и Хана се спогледаха. Али вечно даваше идеи да пробват нещо ново — миналото лято пушиха семена от глухарче, за да видят дали ще халюцинират, а последната есен бяха преплували езерото Паст Понд, въпреки че знаеха, че там е открит труп, — но работата бе в това, че често пъти не искаха да вършат нещата, които Алисън ги караше. Всички те я обичаха до смърт, но понякога я и мразеха, затова че ги командваше и заради магическото влияние, което упражняваше над тях. Понякога в нейно присъствие се чувстваха някак нереално. Като кукли, всяко движение, на които се ръководеше от нея. И до една им се искаше поне веднъж да имаха волята да й кажат „не“.

— Моляяя — погледна ги Али, пърхайки с мигли. — Емили, ти си готова да го направиш, нали?

— Ами… — Гласът на Емили потрепери. — Всъщност…

— Аз ще го направя! — прекъсна я Хана.

— И аз — рече Емили бързо.

Спенсър и Ариа кимнаха неохотно. С израз на задоволство, Алисън изгаси всички лампи и запали няколко сладко ухаещи на ванилия свещи на масичката за кафе. После отстъпи назад и заговори напевно:

— И така, просто се отпуснете — промълви тя, а момичетата седнаха в кръг на килима. — Пулсът ви се забавя. Мислете си за нещо хубаво, спокойно. Сега ще започна да броя от сто до едно, и от мига, в който ви докосна, ще бъдете под моя власт.

— Страшничко — засмя се Емили неубедително. Алисън започна.

— Сто… деветдесет и девет… деветдесет и осем…

Двайсет и две…

Единайсет…

Пет…

Четири…

Три…

Тя докосна челото на Ариа с месестата част на палеца си. Спенсър се размърда. Ариа сгъна левия си крак.

— Две… — Бавно докосна Хана, после Емили, накрая се доближи до Спенсър. — Едно.

Преди Али да я докосне, Спенсър рязко отвори очи и хукна към прозореца.

— Тук е много тъмно — рече тя на един дъх и дръпна завесите.

— Не! Трябва да бъде тъмно. Само така се получава.

— Стига, това са глупости. Няма нужда. — Щората заяде и Спенсър изръмжа, докато я оправяше.

— Не. Има.

— Искам да е по-светло. И най-вероятно всички останали споделят желанието ми.

Алисън погледна другите. Те продължаваха да седят неподвижно, със затворени очи.

Спенсър сложи ръце на кръста си.

— Знаеш ли какво, не е задължително винаги да става по твоята.

Али се изсмя.

— Спусни ги!

Спенсър завъртя очи.

— Боже мой, пий едно успокоително.

— Смяташ, че аз трябва да взема успокоително? — вдигна вежди Алисън.

Двете момичета се гледаха безмълвно в продължение на минута. Беше една от онези абсурдни битки, които биха могли да започнат от това кой пръв е видял новата рокля на „Лакост“ или дали кичурите в меден цвят са кичозни, но всъщност ставаше дума за нещо съвсем друго. Нещо много по-голямо.

Накрая Спенсър посочи вратата.

— Напусни.

— Много добре. — Алисън прекрачи прага.

— Точно така. — Но след няколко секунди Спенсър я последва. Синкавият вечерен въздух беше неподвижен, от къщата на родителите й не идваше никаква светлина. И беше тихо, дори щурците мълчаха. Спенсър чуваше собственото си дишане. — Почакай! — извика тя след малко и тръшна вратата зад себе си. — Алисън!

Но Алисън я нямаше.

* * *

Когато чу трясъка на затварящата се врата, Ариа отвори очи.

— Али? — повика тя. — Момичета?