Но ако съществуваше един най-добър начин, по който Спенсър да обяви резултатите си, то това определено беше „Звездна сила“.

— Ще схванеш в движение, Рен — каза господин Хейстингс. — Аз започвам. Днес подготвих толкова убедителна защитна пледоария за моя клиент, че той сам предложи да ми плати повече пари, отколкото се бяхме уговорили.

— Впечатляващо — отбеляза майка й и отхапа малко парченце цвекло от салатата. — А сега аз. Тази сутрин бих Елоиз на тенис.

— Елоиз е труден противник! — възкликна баща й, преди да отпие нова глътка вино. Спенсър крадешком погледна Рен в отсрещния край на масата. Той внимателно отстраняваше кожата на своето пилешко бутче, тъй че тя не успя да срещне очите му.

Госпожа Хейстингс изискано попи устни с края на салфетката си.

— Мелиса.

Сестра й сплете пръстите си с къси нокти.

— Хм, да видим. Помогнах на работниците да облицоват цялата баня — единственият начин да съм сигурна, че една работа ще бъде свършена перфектно е да я свърша лично.

— Браво на теб, миличка! — похвали я баща й.

Спенсър нервно потропваше с крак.

Господин Хейстингс пресуши чашата си.

— Рен?

Рен вдигна поглед стреснато.

— Да?

— Твой ред е.

Той се засуети с чашата си.

— Не знам какво трябва да кажа…

— Играем на „Звездна сила“ — изчурулика госпожа Хейстингс, сякаш „Звездна сила“ беше толкова разпространена игра, колкото „Не се сърди, човече“.

— Какво прекрасно дело извършихте днес, господин докторе?

— О! — примигна Рен. — Ами всъщност, никакво. Имах почивен ден и от училище, и от болницата, затова отидох до кръчмата с неколцина приятели и гледах мача.

Тишина. Мелиса хвърли на гаджето си разочарован поглед.

— Намирам това за прекрасно — вметна Спенсър.

— Като се има предвид как играха, си е цяло геройство да ги гледаш.

— Така е, много слаба игра, нали? — Рен й се усмихна с благодарност.

— Е, както и да е — намеси се майка й. — Мелиса, кога започваш занятия?

— Един момент — обади се Спенсър. Този път нямаше начин да пропусне реда си. — Имам какво да кажа за „Звездна сила“.

Салатната вилица на майка й замръзна във въздуха.

— Извинявай.

— Опа! — шеговито се присъедини към извинението баща й. — Давай, Спенс, имаш думата.

— Получих резултатите си от PSAT — съобщи тя.

— И… ето. — Тя извади плика с оценката и го връчи на баща си.

От момента, в който той го взе, тя вече знаеше какво ще последва. На никого нямаше да му пука. А и какво значение имаха някакви си резултати? Всички щяха да върнат вниманието си върху божолето, върху Мелиса и Уортън и с това щеше да се приключи. Усети как бузите й се обливат в горещина. Защо въобще си бе направила труда?

Тогава баща й остави чашата си и внимателно разгледа листа.

— Уау! — Той махна с ръка на жена си да се приближи.

Когато видя писмото, тя ахна.

— Това е почти максималното, нали?

Мелиса също проточи врат. Спенсър едва дишаше. Очите на сестра й прогаряха дупки в листа. Погледът беше толкова зъл, че Спенсър се зачуди дали тя не е написала онзи зловещ имейл вчера. Но когато очите им се срещнаха, Мелиса грейна в усмивка.

— Здравата си се готвила, нали?

— Явно резултатът е добър, а? — попита Рен, кимвайки към писмото.

— Направо фантастичен! — възторгна се господин Хейстингс.

— Това е прекрасно — възкликна майка й. — Как искаш да го отпразнуваме, Спенсър? Вечеря в града? Или има нещо, което си си харесала?

— Когато аз си получих резултатите, ми купихте едно издание на Фицджералд от онази разпродажба, помните ли? — изчурулика Мелиса.

— Точно така — кимна господин Хейстингс.

Мелиса се обърна към Рен.

— На теб много щеше да ти хареса. Страхотно е да наддаваш.

— Е, имаш време да си помислиш — каза госпожа Хейстингс на Спенсър. — Гледай да се спреш на нещо запомнящо се, като това, което избрахме за сестра ти.

Спенсър бавно се изправи.

— Всъщност, имам нещо наум.

— Какво е то? — Баща й се наведе напред в стола си.

Сега е моментът, помисли си Спенсър.

— Ами, това, което много, много, много би ме зарадвало сега, а не след няколко месеца, ще е да се преместя в плевнята.

— Но… — подзе Мелиса, след което се възпря.

Рен прочисти гърло. Баща й сбърчи вежди. Стомахът на Спенсър изръмжа гладно. Тя го притисна с ръка.

— Това ли искаш наистина? — попита майка й.

— Аха.

— Окей — каза госпожа Хейстингс и погледна съпруга си. — Ами тогава…

Мелиса шумно остави вилицата си.

— Но… хм, в такъв случай какво ще стане с Рен и с мен?

— Ти сама каза, че ремонтът няма да отнеме много време. — Майка й потупа брадичката си с пръст. — Предполагам, че вие двамата ще трябва да се задоволите със старата си спалня.

— Но там леглата са отделни — каза Мелиса с необичайно детинско гласче.

— Аз не възразявам — бързо каза Рен.

Тя го изгледа остро.

— Бихме могли да преместим спалнята от плевнята в стаята на Мелиса, а пък за Спенсър ще донесем нейното легло — предложи госпожа Хейстингс.

Спенсър не можеше да повярва на ушите си.

— Наистина ли?

Майка й вдигна вежди.

— Мелиса, ще оцелееш, нали?

Тя отметна коса.

— Предполагам. Искам да кажа, че лично аз смятам, че спечелих много повече от търга, но, разбира се, това е само моята гледна точка.

Рен дискретно отпи от виното си. Когато Спенсър срещна погледа му, той й намигна. Господин Хейстингс се обърна към нея.

— Тогава всичко е уредено.

Тя скочи и прегърна родителите си.

— Мерси, мерси, мерси!

Майка й сияеше.

— Още утре се нанасяш.

— Спенсър, ти определено си Звездата тази вечер.

— Баща й размаха писмото с резултатите, което сега бе леко покапано с червено вино. — Това трябва да го сложим в рамка!

Тя се усмихна широко. Нямаше нужда от никакви рамки. Със сигурност щеше да помни този ден цял живот.

13.

Първо действие: момичето кара момчето да го пожелае

— Искаш ли да ме придружиш на приема на един художник в галерията в Честър Спрингс другия понеделник вечер? — попита Ела, майката на Ариа.

Бе четвъртък сутринта и Ела седеше на срещуположния край на кухненската маса, решаваше кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“ и похапваше от купа „Чириос“16. Тъкмо бе възобновила работата си на половин щат към съвременна арт галерия „Дейвис“ с офис на главната улица в Роузууд и вече се ползваше от облагите на длъжността си.

— Татко няма ли да дойде с теб? — попита Ариа.

Майка й стисна устни.

— Има много работа, трябва да се подготви за лекции.

— А! — Ариа захвана една измъкната бримка от вълната на ръкавиците без пръсти, които бе изплела по време на едно много дълго пътуване с влак до Гърция. Подозрение ли усещаше в гласа на майка си? Винаги се бе страхувала, че Ела ще разкрие истината за Мередит и няма да й прости, задето я бе пазила в тайна.

Ариа стисна очи. Изобщо недей да мислиш за това, нареди си тя. После доля малко сок от грейпфрут в чашата си.

— Ела? — започна тя. — Имам нужда от съвет по един любовен въпрос.

— Я виж ти-и-и — проточи майка й с усмивка, докато прибираше катранено черната си коса с шнолата, която стоеше на масата.

— Ами да — продължи Ариа. — Падам си по едно момче, но той е малко… как да кажа, недостъпен. Идеите ми се изчерпаха и не знам как да го накарам да ме хареса.

— Бъди себе си! — каза Ела.

Ариа простена.

— Това вече го пробвах.

— В такъв случай излизай с някое по-достъпно момче!

Ариа завъртя очи.

— Ще ми помогнеш ли или не?

— О, май сме много докачливи! — Ела се усмихна, после щракна с пръсти. — Току-що прочетох една статия във вестника. — Тя вдигна „Таймс“ от масата. — Направили са проучване по въпроса какво мъжете намират за най-привлекателно у една жена. И знаеш ли кое е качество номер едно? Интелектът. Чакай да го намеря… — Ела запрелиства вестника и накрая го подаде на дъщеря си.

— Ариа си е харесала някого, а? — Марк връхлетя в кухнята и грабна една поничка с глазура от купата на плота.

— Не! — бързо отговори тя.

— Е, някой обаче си е харесал теб — заяви брат й.

— Колкото и извратено да звучи. — И той издаде звук на отвращение.